Калин Янакиев, портал Култура

Разбира се, че един евентуален въпрос защо Христос се ражда именно тогава, когато се ражда: в дните „на цар Ирод“, при царуването на „кесаря Августа“ и т. н., а не например по-рано в историческото време (нали Отец е можел да изпрати Своя Единороден Син да се роди като човек когато пожелае) е въпрос напълно спекулативен и на него не може да се даде смислен отговор.

И все пак ние сякаш бихме могли да съзрем и някакъв тайнствен смисъл в това, че именно в дните, засвидетелствани от евангелистите, „са се изпълнили времената“ за настъпването на спасителното събитие. Защото ние ще чуем в храмовете си идната неделя родословието на Господа според св. евангелист Матей, ще чуем, че в човешкия род Той е „Син Давидов, Син Авраамов“ (Мат. 1:1), че от Авраама, родоначалника на избрания народ „до Давида са четиринайсет рода, и от Давида до Вавилонското преселение са четиринайсет рода; и от Вавилонското преселение до Христа – четиринайсет рода“ (Мат. 1:17) и би могло да ни направи впечатление, че чисто исторически, редицата на тия родове описва всъщност… един постепенен залез. Великият праотец на Божиите люде, Авраам, отдавна е отминал във времето, Иаков (Израил), бащата на дванадесетте колена на избрания народ – също. Да, наистина, Христос се ражда „в дома и рода Давидов“ (Лук. 2:4) – сиреч в рода на царя, направил този народ велик и победоносен и оставил го, натежал от слава и богатство на Соломон, който пък издигнал най-величествения храм на Бога и посрещал царствени особи в Иерусалим от далечни страни и предели. Но Той се ражда в този род – нека си дадем сметка – когато той вече няма нищо общо с царстването, когато се е пръснал из поставения в политическа зависимост от далечния, езически Рим, маргинален сред народите на Изтока Израил, та даже и извън пределите му – в тъмната, провинциална и презирана от самите иудеи Галилея. Защото нали оттам, от града Назарет, тръгва, за да се запише при преброяването на римската „ойкумена“ безвестният потомък на Давид – св. Иосиф и тук, в града на славния му праотец той и жена му Мария успяват да намерят подслон единствено в обора на крайградската страноприемница.

С две думи: „времената“ за раждането на Иисус – „Син Давидов, Син Авраамов“ се изпълват именно тогава, когато историческата слава на Израил и на най-великия му царски род е напълно отминала; когато пристигналият във Витлеем потомък на тия три пъти по четиринадесет рода, е анонимен провинциален пришълец, а самият Витлеем – малко градче в маргиналната римска провинция, каквато въобще Израил ще стане съвсем скоро. И ето, аз питам: не можем ли да съзрем някакъв дълбок, тайнствен смисъл в това, че времената за раждането на „царя Израилев“, на Сина Божий се „изпълват“ именно в момента на пълния залез и на Иудея, и на Давидовия род? Защо Царят на света, Спасителят на света от по-непобедимото от всяко политическо – метафизическо робство на смъртта – се ражда и изглежда трябва да се роди не на престола на „отца си Давида“, а като странник в обора на страноприемницата на Давидовия град, в който отдавна няма нито имот, нито подслон? Защо трябва да се роди не в славното време на Соломона, а в унизителното време на римския „колониален“ парвеню Ирод? Защо трябва да се роди когато центърът и „мястото“ на световната история се е изместило далеч, далеч от тук и тук е само нейната пригранична провинция – територията, в която историята вече не „звучи“, а само „се дочува“ – оттам, оттам „някъде“?

Нека да помислим обаче: а дали, ако се беше родил, вместо в страноприемницата, на престола „на отца си Давида“, вместо в глухата провинция на Римската империя в богатото източно царство на Соломон, Иисус щеше да се срещне с онези именно люде, с които се среща в Евангелието? Щеше ли да се срещне – защото „в този свят няма де глава да подслони“ (Лук. 9:58) – с Наинската вдовица, изгубила своя единствен син и, както изглежда, осъдена оттук нататък на пълна самота и мизерия? Щеше ли да застане лице в лице с отчаяната грешница Мария Магдалина, за да изгони от нея цели „седем бяса“ (Лук. 8:2)? Щеше ли да може да се отбие в онзи дом, обграден от почти оскотели в нещастието си люде, пробили покрива му и спуснали от там носилката на своя безнадеждно болен, за да го изцери (вж. Марк. 2:3-4)? Щеше ли да има възможност да изслуша онзи нещастен баща, чийто бесноват син и учениците не успели да излекуват и да чуе вика на отчаянието му: „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми“ (Марк. 8:24)? Щеше ли, скитайки се от град на град (защото няма тук Свой град), да бъде застигнат от вопъла на слепеца край Иерихон, който от нещастното си раждане иска „да прогледа“ (срв. Лук. 18:38-41)? Не, един роден в дворец не се среща с подобни хора, не разговаря с подобни хора. Един човек, живеещ в „столиците“ на историята, не вижда подобен „маргиналитет“, който обитава само страничните ѝ дворове. Един човек, раждащ се в „златните“ исторически векове на охолство и мир би могъл – да – да разговаря със съвременниците си, да философства с тях, но съвсем не би отривал всекидневно сълзи и гонил бесове.

Така е. Но защо пък последният потомък на всичките тези три по четиринадесет рода, трябва да се роди за тези именно срещи, за тези именно гостувания и изцеления? Защо е трябвало да се роди не като цар на царство, а като… цар на предградия, на междуградски пътища и на простолюдни домове? Защо, значи, времето на царството Му е трябвало „да се изпълни“ след изтичането на времената на „царствата“? Защо е трябвало да настъпи не в „центъра“ на света, а в провинцията на света? Не като царство на форума и на двореца, а като царство на „кътчетата“, на бедните домове, та даже и на лепрозориите? Защо е трябвало да изгрее не като историческо, а като встрани-от-историческо царство?

И ето: тук е великата тайна на това странно, наченало се в крайпътната страноприемница царство. Защото някой в наивността си би могъл да рече: та ако Христос се бе родил като цар, а не като син на дърводелец, Той би могъл да направи изведнъж много повече неща за света. Би могъл например, с властта Си да наложи социална справедливост в глобален мащаб. Би могъл, ако се бе явил не в маргиналната страна, а в Рим, да се срещне с „важните“, с „решаващите“ хора от този свят и да постигне с тях много велики неща. А и какво впечатление щеше да направи Божествената Му мощ, ако нейни свидетели от самото начало биха станали, вместо анонимните герои на Евангелието, силните, великите „от мира сего“!

Изключителна заблуда!

Именно силните от мира сего, защото са „силни“, щяха да започнат да мерят силата си с Него, може би биха и отстъпвали на силата Му, но… щяха да продължат да се съпротивляват на Царството Му (както правят и до днес) и съвсем не биха го приели драговолно, както със сигурност го е приел Иерихонският слепец, тръгнал безапелационно след Него подир проглеждането си. „Силните“, сред които би се появил щяха да продължат да разчитат (както и днес) в разговорите си с Христос на силата си и затова биха могли, най-много, да постигнат „определени взаимоизгодни споразумения“ с Него. Чудеса обаче, Христос не би могъл да извърши сред тях, защото те не биха Му ги позволили, ограждайки се от волята Му. Пък и въобще „силните от мира сего“, както тогава, така и днес, не чакат Цар-чудотворец, какъвто е Христос. Те имат (или са уверени че имат): „сила“, „ресурс“ и ето – с тях постигат онова, което искат. И благодарят при постиженията си на силата си, на мъдростта си, на ловкостта си. А Наинската вдовица и бащата на бесноватия нямат „ресурс“, Мария Магдалина със „седемте бяса“ няма „сила“, разслабленият от къпалнята Видезда няма помощник. Но ето защо именно те са доброволни „поданици“ на Божието царство. Спрямо тях, сред тях Христос може да извършва чудеса, в които е царската Му сила.

Всъщност обаче и до днес е така, макар често да не си даваме сметка за това. Днес – казват – бедни, безпомощни, бездомни има много по-малко и все по-малко. Затова „поданиците“ на такова едно Царство като Христовото от Евангелията вече са намалели и днес-утре може би съвсем ще изчезнат. Чудотвореца ще заменят президентите, които „правят държавите си отново велики“. Само че и това е илюзия! Напротив – днес всички отдавна са „поданици“ на това Царство, приобщило за първи път Иерихонския слепец и маргиналите от пътищата на Галилея. Но могъщият, президентът на великата държава, милиардерът ще разберат, че са такива и по нищо не се различават от тях не разбира се, когато водят разговори с други властници, когато сключват поредната си крупна сделка и въобще – когато са пред микрофоните, а когато един ден… детето им се разболее и лекарите кажат, че „изглежда е безнадеждно“. И ето: тогава, изравнили се с бащата на бесноватия син, те изведнъж ще „влязат“ в Царството на Христос, ще се видят като негови „поданици“, а „Синът Давидов“ ще ги погледне с милостив поглед. Или пък, когато, прибрал се вечерта от „високия кабинет“, могъщият усети студенината, пустотата, отдавна настанила се в дома му, която уви, той няма как да стопли с „декрет“ или „резолюция“. Тогава едва, отпуснал ръце в безсилието си, той ще бъде посетен от Онзи Цар на самотниците, Който хей тъй на – ще извърши за него чудото на неочакваната усмивка на дъщеря му и тя ще му даде хилядократно повече от постигнатото през деня „решаващо споразумение“.

Да, Царството на Христос по принцип е и може да е царство на „безсилни“ (дори когато, вън от него те са властващи особи) и затова се реализира в безсилието им. То по принцип е и може да е царство на „провинциали“ (дори когато живеят в „центъра“ на света) и затова се реализира в „провинциите“ на частните им домове. То е и може да е царство на „безресурсни“ (дори когато в този свят са милиардери) и затова се реализира върху… болничното им легло, където „ресурс“ срещу безнадеждната болест милиардите им не могат да бъдат. То е и може да е царство на „безпомощни“ (дори когато те инак държат в ръцете си цели „държавни машини“) и затова се реализира например в тихото и чудодейно възраждане на изтлялата съпружеска или синовна любов, което никоя „държавна машина“ не може да извърши.

И тъй, защо, пита се, времената за раждането на Христос са „се изпълнили“ именно тогава, когато историята, „голямата история“ се е изхлузила като мъртва кожа от богоизбрания народ и той се е превърнал в провинция на Рим? Защо Синът Давидов се е възцарил едва когато е останал бездомен и е тръгнал сред бездомните? Ами ето – защото е предопределен за Цар не на „римляните“ (първите, вторите, третите), а на „провинциалите“ и Царството Му са не дворците, а домовете, пътищата и пътеките, в които и до днес върши чудесата Си. Защо се е възцарил едва тогава, след три пъти по четиринадесетте рода, когато вместо със Савската царица (като предеда Му по плът Соломон) е можел да се срещне с Гадаринския бесноват и галилейските рибари? Ами ето – защото не царете земни, а тия имат нужда и до днес от Божие царство (дори когато, както казах, вън от него сами са земни царе). Майките на умиращите деца, самотните, прегърбените, обладаните „от седем бяса“ – сред тях Иисус е трябвало да царства (и царства сред тях и до днес, дори когато, както казах, тези майки, самотници и бесновати обитават „центровете“ или „върховете“ на този свят).

А и защо в края на краищата да не си помислим, че времето за Царството Христово се е „изпълнило“ именно тогава, когато се е изпълнило, защото инак в него нямаше да може да бъде взет онзи безвестен разбойник, въздъхнал преди смъртта си на кръста: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в Царството Си“ (Лук. 23:42). Заради него, казвам, се е изпълнило именно тогава, а не по-рано! Не е за вярване? Да прескочи годините на славата, на националното могъщество, на историческия „кайрос“, за да може да вземе в себе си него? А защо не? „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища“ (Ис. 55:8) – предупредил ни е Той чрез пророка Си. И нека Му бъдем благодарни за това Царство, поставило престола Давидов във Витлеемските ясли и разпростряло се в земите на „встрани-от-историята“. Защото може би и собственият ни дом е разположен в тези земи.

Във всеки случай там много по-скоро, отколкото в земите на днешните или на утрешните „Римове“.