Андрей Окун, Каспаров.Ру

Всички вървим по едни и същи пътеки, просто едни минаваха по маршрута по-рано, други по-късно. Още преди началото на войната ние, журналистите, крещяхме, че Путин ще унищожи страната, въпреки че самите ние не осъзнавахме напълно степента на неговата кръвожадност. За съжаление малцина ни чуха.

Мина година и сега режимът се мобилизира и ние отново започнахме да крещим с всички сили за престъпленията на властите. Ревяхме срещу най-важното: че мобилизацията е престъпление срещу народите на Русия, че тя ще продължи много дълго време и не ще бъде лесно да се отървем от резервистите. Те обаче не ни повярваха. Мнозина още бяха едва в началото на този болезнен Път.

Мина още една година и хората най-накрая разбраха за какво крещяхме в самото начало. Разбират вече, но с цената на безумна болка.

"Прецакани сме и ние, и вие също. Нали през цялото това време ни демонстрираха само привидна стабилност, надеждност, сигурност", пишат в остро отчаяние съпругите, майките и сестрите на мобилизираните.

Близките им вече 15 месеца гаснат на украинския фронт, но властите в никакъв случай не искат да ги върнат у дома, отменяйки безсрочната мобилизация. Властите искат да продължат да изстискват жизнените им сокове, докато техните скорошни бащи, братя и съпрузи заприличат на изцедени лимони, чийто силуети само напомнят на човешки същества.

"Мобилизацията се оказа ужасна грешка. Бяхме наказани за мекушавия си  характер (законопослушанието)... Почти не остана надежда. Никой от нас няма доверие. Много вече нямат бъдеще", пишат жени, които най-накрая са прозрели колко всъщност дълга е пътеката.

Препрочитайки техния манифеста им, с някакво глупаво удивление откривам подобни реплики, подобни чувства. Всичко това, което някога ние сме казали, ние сме писали. Това не е упрек, а горчива констатация на факта: хората отново вървят по нашите стъпки. „Държавата са преди всичко хора, а не някакви абстрактни интереси, зад които се крият чиновниците“, изглежда, че самият аз някога съм писал нещо подобно.

На церемонията по връчването на Нобеловата награда за мир Дмитрий Муратов разказа притча за кервана и лаещите кучета. Той обясни, че керванът си върви заради лаещите кучета, които прогонват хищниците, а не въпреки него. Но имам и друго тълкуване.

Ние, журналистите, сме самоотвержени кучета, лоялни към нашата страна и бягащите пред нас. Лаем не срещу хищниците, а срещу каравана, за да отбие най-после от опасния път, по който вече сме бягали нагоре-надолу. Ние първи видяхме накъде отива всичко, а сега лаем отчаяно. Но по някаква причина те не ни обръщат внимание. По някаква причина всеки иска да види бурята със собствените си очи, за да повярва най-накрая в нея.

Превод: Faktor.bg