Авторът на "Войниците на Самуил" стана на 73

Днес поетът Златомир Златанов навършва 73 години – един от най-талантливите и изявени съвременни български автори. Неговото творчество превръща езика в територия на философски търсения, съмнение и бунт срещу клишетата. В неговия поетичен свят словото не просто описва реалността, а я разрушава и преизгражда, отваряйки пространство за нови смисли и по-дълбоко разбиране на човека и света.

Сред знаковите му творби е и поемата „Войниците на Самуил“ – дълбоко въздействащ прочит на историческата трагедия, в който ослепените воини търсят не само пътя към дома, но и самата родина, изгубена сред разрухата и страданието. През тяхната слепота Златанов поставя вечния въпрос за паметта и националната съдба, за способността на човека да прогледне за истински важните неща.

Войниците на Самуил

Видях ги с очите си. Те идат насам,
хиляди слепи мъже, и отчаяните им
викове се чуват отдалеч, царю...

Димитър Талев

1.

Не виждаме вълните на езерото,
нито несигурната сянка на Преспанската крепост над тях
със люлеещи се изнурителни отражения на бойници и зъбчати
кули,
където децата ни очакват с присвити очи,
търсейки в облаците дима на бойното поле;
не виждаме своите сенки как затъмняват пътя
под слънцето, луната и факлите,
стария път към дома под небесните светила,
не виждаме жените си,
за които ни казаха, че непрестанно избелват ленени платна
с надеждата да не останат вдовици,
как орлите увенчават върховете
на Балкана, Пирина, Беласица, Струмица
със сумрака на гордо поломени пера,
как притихват кахърни гори
и погива момината сълза в невинно всеопрощение.
О, месец на листопада, на падналата родина,
какво ще изровим от черната гръд на земята,
крачейки подир бели волове и сенки на орехи,
и по брега на потънали в паметта ни морета
със забити копия в пясъка,
какво ще правим в усойните църкви, кому ще се молим
и кой ще понесе да ни гледа,
щом царят дори угасна от скръб в крепостта?

Догорява ли свещта над вареното жито
и къде е хлябът на живите,
къде е опожареният път на сълзите ни,
пътят между съня и съдбата?

2.

Водачите ни са еднооки, те мълчат,
страхувайки се да не погубят единственото си око,
ние какво ще правим подир тяхната предпазливост?

Помогнете ни да разберем
дали родината е ослепяла заедно с нас,
дали и нейният взор е пресечен с нагорещено желязо,
и ако е изгубила своите морета,
ние къде ще измием зловонните рани,
ако са сринати нейните крепости,
ние кого ще браним с тъмните си тела,
ако горите са почернели,
кой ще отгледа децата ни с пролетно упование?
Помогни ни, родино, да те намерим,
дори и сляпа сред брожението на народите
около това езеро,
които за своите истини се нуждаят от нашия мрак,
за своя позор - от честта ни,
за своята памет - от ослепените ни очи.

3.

Един човек на брега на езерото
със сведени надолу очи
ме накара да се заема с едничкото му занимание,
защото той търсеше нещо -
тъй се намесих в неговата участ
и повече поглед не вдигнах нагоре.
Усетих упоителното въртене на земята
между светлината на мъртвите дни
и сенките на бъдни прозрения,
видях въглищарите, които се изгубваха в снеговете,
и звездата на спомена, отдалечаваща се
еднакво от всички ни с неясно тълкуване,
усетих времето на своите и чуждите привидения -
така опознах земята си.
А когато вдигнах очи над пустинната отпадналост на водата,
видях, че човекът до мене е сляп
и води подире си един сляп народ,
който търси родината си.
Но ти, ако си вършил само случайно добро,
надявайки се на случайното щастие,
и не си забелязал, че следващият миг
е по-дълъг от предишния,
макар и сцената на страдалческо възпоминание,
ако си заключвал страданието в най-тесните граници -
ти как ще намериш свойта родина?

4.

Между четиринайсет и осемнайсет хиляди -
така ще казват за нас.
И на всеки сто души по един едноок,
да ни води.
Богатите бяха с метални ризници на коне,
а бедните в кожени дрехи,
и всичко се превърна в дрипи след битката,
сетне в прах над брега на Малкото езеро,
където вълните все още позеленяват въздуха
и камъните на Преспанската крепост.

Всяко езеро крие една тайна.

На идната пролет един от нас не издържа
в белия вятър: Виждам!
Между четиринайсет и осемнайсет хиляди -
прогледнахме всичките.

5.

Възкресението на божия син
е случаен лъч в участта ни -
о, виждаме! звъна на томителни тръби
в костите на осквернените черепи,
през които се сцежда далечния тътен на слънцето,
виждаме! неясни в своята белота кринове,
жени, чиито коси имат цвят на бледа зора,
виждаме! мъглите на новите изпитания,
опресняването на очите с нови страдания,
клокоченето на папратови ветрове под скалите,
виждаме една чучулига как се устремява към слънцето
в най-модрия ден-
тя ще изгори, ще се върне назад
и където падне,
там е тялото на светлината,
там е родината.