Днес се навършват сто години от рождението на монсеньор проф. д-р Георги Елдъров, роден на 27 февруари 1926 година.

Това не е обаче просто възпоменаване на една биографична дата, а памет за един истински достоен духовен образ и образец, която не може да бъде изтрита. И ако има думи, които могат да обобщят неговия живот, то това са думите на литургията: “Sursum corda” (Горе сърцата). Защото целият му път бе издигане на сърцето, над страха, над идеологиите, над историческата дребнавост, над унижението на народа му.

Монсеньор проф. д-р Георги Елдъров е български католически духовник, интелектуалец в емиграция, изследовател, публицист, културен организатор и дългогодишен фактор в българската католическа общност в Рим и по света (Urbi et Orbi) във връзките ѝ с България. Той е известен като „най-високопоставеният българин, католик във Ватикана“ и като един от най-деятелните български интелектуалци на емиграцията през ХХ век.

Роден е в с. Топузларе (дн. Зорница), Ямболско, в рода на цариградския униатски архиепископ Михаил Миров. Той поема още от детство нишката на духовна традиция, в която българската идентичност и верността към Рим не се противопоставят, а се взаимно осветляват. Продължава основното си образование в с. Секирово край Пловдив, където неговата леля Радка Елдърова е учителка. Още през 1936 година публикува статия в католическия седмичник „Истина“ за училището „Петър Парчевич“. Това е ранно свидетелство за неговата чувствителност към словото, към паметта и към българската духовна традиция.

Пътят му към Италия е път към духовно посвещение. Асизи, градът на свети Франциск, става негова школа. Там, сред каменните улици и молитвената тишина на Свещения Конвент, младият българин влиза в културното и духовно пространство на Запада. Той не се разтваря в него безлично. Усвоява го, за да стане мост. От свети Франциск научава езика на диалога. Това не е отстъпление от истината, а смирено свидетелство. Не е компромис, а миротворчество. Асизи не го откъсва от България. То го учи как да служи на България по-широко.

През зимата на 1940 година, при изкачване на планината Субазио, той и неговите събратя се изгубват в гъстата мъгла. Слънчев лъч разкъсва облаците и им показва пътя. Тази случка, описана от него в „Братски връзки“, остава образ на неговия живот. Той живее в столетие на мъгли, световна война, тоталитаризъм и идеологическо заслепяване, и в постоянно търсене - намира светлината, която не угасва.

Завършва Класическия лицей в Асизи. Следва теология в Папския факултет „Сан Бонавентура“ в Рим. Защитава доктор по теология през 1954 година и доктор по източноцърковни науки през 1957 година. Специализира в Папския колеж „Русикум“ и задълбочава познанията си върху източния обряд. Той става човек на синтеза - съчетава латинска богословска строгост и византийска духовна чувствителност. Това му дава рядката способност да бъде посредник между католици и православни, между Изток и Запад.

Като перит (богословски експерт) на Втория Ватикански събор участва в богословското обновление на съвременната Католическа църква. Работи в същия интелектуален хоризонт и в общ корпус, в който се изявява също и младият Йозеф Ратцингер - бъдещият папа Бенедикт XVI. Международната му академична висота обаче никога не измества вътрешната му посока към България.

След 1944 година страната му е потопена в червен съветски терор и комунистически режим, белязан от преследване на духовенството и особено на католиците. Той остава в чужбина по историческа необходимост, но не остава безучастен. Има забрана да влиза в България и му е отнето гражданството. В Рим създава културния център и архива „Абагар“. Събира книги, документи и свидетелства на българската емиграция. Спасява памет, защото знае, че народ без памет губи себе си, губи и бъдещето си.

Работи дълги години във Ватиканското радио и ръководи там българската секция. Поддържа духовна връзка със сънародниците си. Общува с представители на българската политическа и културна емиграция, включително с Христо Огнянов от „Свободна Европа“ и с Иван (Ванче) Михайлов. Поддържа близост и с православни българи в диаспора, които не приемат духовници, изпращани от контролирания от БКП Синод. Той разбира тяхната рана и не ги съди.

Контактите му са наблюдавани от тоталитарните служби на Съветския съюз и Народната република на БКП. След атентата срещу свети папа Йоан Павел II атмосферата на изостреност над него се сгъстява и всяко българско име във Ватикана попада под лупа, особено той като рупор на свободния свят за българските слушатели. Той остава на поста си тихо и достойно, без да отстъпва от служението си, а когато е необходимо е напълно категоричен, особено в оценките си.

След падането на Берлинската стена се завръща в България. През 1991 година става първият шарже д’афер на Светия Престол (Ватикана) в София след възстановяването на дипломатическите отношения. Това е исторически знак, че прекъснатият мост е възстановен. Придружава кардинал Агостино Казароли при посещения в България. Среща се с Тодор Живков в контекста на деликатни разговори между Църквата и държавата за състоянието на католиците в годините на комунистическата диктатура. Свидетел е и на посещението на Живков във Ватикана, при което той е папски преводач. Историята го поставя между диктатура и диалог.

Той живее и служи в Италия, Англия, Америка и България. Преподава в университети, изнася лекции, пише и публикува. Радетел е за българското самосъзнание в тогавашната Югославска република Македония на Тито и Димùтров. За него родолюбието не е лозунг, а културна и духовна отговорност.

Когато през 2011 година завършва земния си път, остава не просто биография, а житиеописание на служение. Живот, в който християнството не е формула, а кръст и родолюбието не е идеология, а любов. Диалогът не е слабост, а сила, която той показа с живота си.

Днес, когато се навършват сто години от неговото рождение, той не е просто възпоменат, а честван, въпреки забвението, на което Българската държава го е подложила вече 15 години след преминаването му при Христа Господа. А днес, наблюдавайки света и църквите, а и тяхното поведение, то ние копнеем за такова християнство - образовано, смело и отговорно. Копнеем за такова родолюбие - достойно и културно, без омраза. Копнеем за личности, които умеят да бъдат мостове в днешния свят на омраза и фалш, без никаква жертвоготовност.

Sursum corda! Горе сърцата!