106 години от смъртта на големия Димчо Дебелянов

Днес се навършват точно 106 години от смъртта на великия поет. Представител на модерната поезия у нас, неговата лирика е силно повлияна от естетиката на П.Славейков и поетиката на Яворов, от поезията на френските символисти. Създател на символистичната елегия, Дебелянов става родоначалник на поемния жанр в българската литература.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. 

В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. 

Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г. в близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) едва 29-годишен. 

Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (днес Сидирокастро).

Четири години след смъртта му Николай Лилиев, Димитър Подвързачов и Константин Константинов издават първата му книга.

През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета.

Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща музей. 

От много години под патронажа на Дирекция на музеите (Копривщица) и Община Копривщица в родното му място се провеждат „Дебелянови вечери“ и се връчва Национална литературна награда „Димчо Дебелянов“.

Името на Димчо Дебелянов носи морски нос на Антарктика.

СВЕТЛА ВЯРА

За старий свят настават сетни дни;
разкъсват се верига след верига -
и над самите му развалини
на правдата олтарът се въздига.

Отлита непрогледна тъмнина,
огрява слънце сънни небосклони.
И гордо вее свойте знамена
безбройна рат, безбройни легиони.

В очите утренни лъчи горят,
не ги смущава страх от тъмни срещи,
че пред сдружената им сила мрат
нагнет и мъка сенките зловещи.

Намериха те търсения брод
и виждат бряг във пурпурна позлата...
О, светла вяра в новия живот,
как сгряваш и повдигаш ти сърцата!