158 години от рождението на Мара Белчева - любима на Пенчо Славейков, превела Ницше

На 8 септември 1868 г. е родена Мара Белчева – поетеса, преводач, интелектуалка и жената, която свързва името си завинаги с Пенчо Славейков.

В българската литература има романтични истории, които остават не само в писмата, а и между редовете на самата епоха. Историята на Мара Белчева и Пенчо Славейков е една от тях. Тя не е просто разказ за двама души, намерили се в зрялата си възраст. Това е среща на два духовни свята – на поета, търсещ големите идеи, и на жената, която сама по себе си е необикновена фигура в българската литература.

Но Мара Белчева е много повече от „любима на Славейков“.

На нея българската култура дължи един от най-значимите преводи – на „Тъй рече Заратустра“ от Фридрих Ницше. Нейно дело е и преводът на „Потъналата камбана“ от германския драматург и Нобелов лауреат Герхарт Хауптман.

Тя превежда не просто думи от чужд език на български. Мара Белчева пренася в българската културна среда сложни идеи, философски търсения и литературен свят, които изискват не само ерудиция, дълбоко познаване на езикаа, но и огромна духовна подготовка.

Живот, белязан от трагедия

Мара Белчева е родена в семейството на Иваница хаджи Ангелов, внучка на Хаджи Ангел Иванов – Севлиевеца. Получава образованието си в Търново, а по-късно учи във висш девически институт във Виена.

Учителства в Русе и София, а съдбата я среща и с живота в  двореца – поканена е за придворна дама.

През 1891 г. е изправена пред тежък удар. Съпругът ѝ, министърът на финансите Христо Белчев, е убит в София при атентат, чиято мишена е политикът Стефан Стамболов.

След трагедията Мара Белчева се връща във Виена, където продължава образованието си по филологически науки. Тъкмо във Виена тя се вписва дълбоко един необикновен европейския културен свят, който по-късно ще остави траен отпечатък върху работата й като преводач и творец.

„Тя беше неговата душа“

През 1903 г. животът ѝ се преплита с този на Пенчо Славейков – единственият български творец, номиниран с Нобелова награда за литература, но поради преждевременната му смърт не я получава.

Връзката между двамата се превръща в романтична връзка и едно от най-известните духовни партньорства в българската литература. Белчева споделя с поета годините му на творчески възход, но и на неговите страдания от болести, самота и изгнание.

Тя не е просто в ролята на жената до великия поет. Самата тя пише поезия, като първите си стихове публикува през 1907 година.

Творчеството ѝ не е голямо по обем, но е дълбоко лично и разпознаваемо. В него има тишина, съзерцание, любов, носталгия и стремеж към хармония. Вярата и мисълта за Бога заемат важно място в нейния поетичен свят.

При нея любовта не е буря, а по-скоро тихо присъствие – онова, което остава, когато всичко друго започне да си отива, пристан за нейната неспокойна душа.

Последните дни на Славейков

Мара Белчева остава до Пенчо Славейков до края на живота му.

Здравословните проблеми на поета се задълбочават, а двамата прекарват последните му години извън България. Славейков умира през 1912 г. в италианския град Брунате.

След смъртта му Белчева продължава да пази не само паметта за човека, когото е обичала, но и неговото литературно наследство. През 1923 г. тя редактира „Избрани съчинения“ на Пенчо Славейков.

От тяхната връзка остават и любовните им писма – текстове, които стоят някъде между интимното признание и поезията в проза.

Жената зад мита

Мара Белчева преживява още много години след смъртта на Славейков. По време на Междусъюзническата война през 1913 г. е милосърдна сестра и учителка в София.

Живее с литературата, превода, философията и спомена.

Мара Белчева не е просто жената до поета. Тя самата е част от българската литература.

И може би именно това прави образа ѝ толкова необикновен. В историята тя често е представяна през любовта си към Пенчо Славейков. Но зад този образ стои една жена с високо образование и ерудиция, европейска култура, собствен литературен глас и преводаческа смелост.

Домът ѝ в София, на ул. „Христо Белчев“ №12, и днес е сред забележителните сгради на столицата, свързвани със сецесионната архитектура.

Името на улицата, на която се намира, носи паметта за първия ѝ съпруг. А самата къща сякаш събира в едно две различни лица на живота ѝ – трагедията, която я променя, и литературата, която я надживява.

РОДИХ СЕ ДА ЖИВЕЯ В БУРИ...

Родих се да живея в бури -

но ей живота ясноок

ръка на устните ми тури:

"Чуй, тихий извор е дълбок!"

ми каза той - и ме погледна.

И в погледа му аз видях,

във бистрината му победна,

затихнали и плач и смях.