На 27 февруари 2026 г. България отбелязва 156-ата годишнина от едно от най-съдбоносните събития в новата си история – издаването на султанския ферман за учредяване на Българската екзархия. Този акт от 1870 година не е просто административна реформа в рамките на Османската империя, а кулминацията на десетилетната църковно-национална борба. Възстановяването на църковната независимост се превръща в онзи фундамент, върху който само осем години по-късно ще стъпи Третата българска държава.

Дългият път към самостоятелна църква, белязан от упорити усилия и знакови събития като „Великденската акция“ от 1860 година, завършва с успех на 27 февруари 1870 година. Тогава султан Абдул Азис подписва историческия ферман, който има силата на международен акт. Документът е уникален по своята същност, тъй като за първи път легитимира името „българи“ в официален държавен документ на Империята. С този акт Екзархията се утвърждава като първата официално призната институция на българската нация, получавайки правото да управлява самостоятелно своите църковни и училищни дела.

Силата на народния вот: Плебисцитът и Член 10

Най-голямата политическа и демократична победа във фермана се крие в спорния Член 10. Той регламентира териториалния обхват на Екзархията, но оставя вратата отворена за оспорваните епархии в Македония и Тракия. Текстът постановява, че ако две трети (2/3) от населението в дадена епархия пожелае да премине под ведомството на Българската екзархия, това трябва да бъде разрешено. Това на практика узаконява провеждането на народни допитвания, известни като плебисцити. Това е безпрецедентен момент, в който обикновените хора получават правото сами да определят националната и духовната си принадлежност чрез гласуване.

Битката за Македония и триумфът на вота

Процесът на допитванията се превръща в истинска демонстрация на българското национално самосъзнание, особено в Македония. Въпреки яростната съпротива на Цариградската патриаршия и опитите за натиск, населението масово се възползва от правото си на избор. В началото на 70-те години на XIX век се провеждат гласувания в Скопска и Охридска епархия, където резултатите са категорични. Над 90% от християнското население в тези райони гласува за присъединяване към Българската екзархия, надхвърляйки значително изисквания праг от две трети. Така през 1874 година тези епархии официално стават част от диоцеза на Екзархията. Този демократичен акт окончателно потвърждава българския етнически характер на Македония пред османските власти и света, очертавайки границите на едно духовно обединение от Дунав до Бяло море и от Черно море до Охрид.

Изграждане на институцията и лидерство

Успоредно с териториалното разширение, през 1871 година в Цариград се провежда Първият църковно-народен събор, който приема Устава на Българската екзархия. Документът въвежда изборното начало и участието на миряните в управлението. На 16 февруари 1872 година за пръв български екзарх е избран Видинският митрополит Антим I. Личност с изключителен авторитет, той поема тежката задача да ръководи църквата в условията на схизма и революционен кипеж.

Годишнината е повод за равносметка и почит към паметта на възрожденците. Националният исторически музей традиционно отбелязва датата, представяйки реликви като жезъла на Екзарх Антим I. Историческата нишка на приемственост преминава през учредяването през 1870 година, вдигането на схизмата през 1945 година и достига до възстановяването на Патриаршията през 1953 година. Днес, 156 години по-късно, актът от 27 февруари остава пример за това как единството и демократичният избор на народа могат да извоюват свободата на цяла една нация.