Николай Василев, политолог

Ако монархията в България беше оцеляла, щеше ли княгиня Мария Луиза да претендира за половината от „царските имоти“? Въпросът разбира се е риторичен. Повечето от тези имоти са придобити от цар Фердинанд, но когато той абдикира, преминават под разпореждането на цар Борис III. Нито баща му от изгнание, нито брат му, или сестрите му оспорват правото на царя да се разпорежда с тях. Човек няма нужда да е юрист, за да разбере, че тези имоти са принадлежали на царя, а на на лицето Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски.
Само че през 1946 година монархията в България е премахната

 в условия на чужда окупация, 

след референдум, който по никакъв начин не може да бъде определен като демократичен. Това постави България след 1989 година в неясно положение. Заклинанията на Жан Виденов, че българите нямали цар се оказаха нелепост. Цар имаше и когато той се завърна на посещение в отечеството, стотици хиляди българи излязоха, за да го посрещнат. Само че междувременно, беше приета Конституция, която определя България като Република. И въпреки многото съмнения относно честността на изборите за 7-то Велико народно събрание, никой сериозно не оспорваше легитимността на приетата през 1991 година Конституция на Република България.
Така се оказахме в една, на пръв поглед странна ситуация. Бяхме република, но имахме цар. А имаше и едни имоти, за които се знаеше, че принадлежат на „царя“. Привидното несъответствие се засили, когато след 1997 година президентът и премиерът започнаха да се обръщат към него с „Ваше Величество“. 
Основната цел на законите е да регламентират реално съществуващи взаимоотношения. Няма ли закон, може да се стигне и до злоупотреба и извращения. За жалост стана точно така!
Второто посещение на цар Симеон в България вещаеше задаващата се злоупотреба! Макар царят да бе на религиозна конференция в България, се намериха политици, които направиха сериозен опит да злоупотребят с неговия авторитет, а и той самия на направи нищо, за да се разграничи от тях.
Тогава бях никому неизвестен съветник на вицепрезидента Тодор Кавалджиев. Предложих на всеки политик, до когото имах достъп идея как да регламентираме очевидното несъответствие.
Щом СМЕ република, а ИМАМЕ цар, значи трябва да се регламентира 

какво означава ЦАР в условията на РЕПУБЛИКА

Предложих приемането на „ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ЦАРСКОТО ДОСТОЙНСТВО“.
Беше ясно, че щом сме република, царят не може да е нито държавен глава, нито по какъвто и да било начин да участва в управлението на страната. Българската традиция, според която царят е цар на българите, а не на България, също спомагаше за легитимирането на тази институция в условията на републиканско управление.
Затова предложих царят да бъде: „традиционен жив символ на единството на българския народ, в неговото етническо и религиозно многообразие“. Както определението в конституцията на източното християнство за „традиционно“, не ни правеше теокрация, така и този закон нямаше да ни направи монархия.
Напротив, законът даваше гаранции, че Симеон Сакскобургготски няма да злоупотреби с титлата си, за да влияе върху управлението. Проекто-законът предвиждаше че: „Царят не може да бъде избиран за президент, за министър-председател, за народен представител, за кмет или за общински съветник. Той няма право да оглавява политическа партия или да взема страна в обществени спорове. Разговорите, които Царят води с политиците са конфиденциални“.
Разбира се: „с указ на Министерския съвет Царят и членове на неговото семейство може да бъдат упълномощени да представят България на определени мисии в чужбина“. Законът трябваше да изчисти и историческото объркване получило се в резултат на престъпния комунистически режим: Един от членовете гласеше: „От 28 август 1943 г. Цар на Българите е Негово Величество цар Симеон II. Възприемането на републиканска форма на управление на Република България според конституцията от 1991 г. по никакъв начин не накърнява достойнството на Царя„
Проекто-законът предвиждаше, че: 'Царят и престолонаследникът живеят постоянно в България“. Разбира се, се премахваше 

предимството на мъжете за престолонаследието

 и се определяше, че царското достойнство се предава по наследство на най-възрастното дете, независимо от неговия пол. Ако на престола се възкачи жена, нейната титла е „Нейно величество царица на българите“. 
Колкото до имотите, в проекто-закона се предвиждаше: „Имуществото, обявено за държавна собственост по сила на ”Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници” от 31. 12. 1947 г., се обявява за имущество на „Трона на българските царе“. То се управлява от Царя по правилник определен от Министерския съвет.“
Както вече стана дума, имотите на цар Фердинанд са станали имоти на цар Борис единствено в резултат на абдикацията на бащата и възцаряването на сина. Те трудно могат да бъдат изначално третирани като частна собственост. Но нима това е единственият безумен и абсурден „закон“ приеман по време на комунистическия режим. (Каква ирония. Закон предназначен да национализира, петдесет години по-късно е ползван като основание за обявяване на държавна собственост за частна!)
Разбира се проекто-законът предвиждаше правото на царя да абдикира. Тогава (и само тогава) отпадаха всички ограничения и той естествено придобиваше правото да бъде избиран за депутат, министър, президент... но вече не с аурата на цар. Абдикацията можеше да бъде наложена и със закон, в случай, че той системно нарушава Конституцията и (ограниченията наложени му от) закона.
Както предполагах, никой не прие проекто-закона на сериозно. Как така хем сме република, хем да имаме цар...? Само че тогава нещата стояха точно по този начин. И ето че се сбъднаха моите най-големи опасения. Вместо да стои далеч от политиката, но някак да облагородява обществения живот, да ни приканва да сме по-добри, а и да кани други монарси в „царските имоти“ и така да помага на България, 

царят стана партиен лидер, 

разби партийната система и подсили циничното отношение на българите към политиката и към представата за „общото благо“. А казусът с „царските имоти“ се превърна в сага, чийто краен ефект бе намаляване на сигурността на собствеността. Нещо толкова необходимо за привличане на инвестиции.
След като е бил министър – председател, Симеон Сакскобургготски вече не може да се превърне в „традиционен жив символ на единството на българския народ, в неговото етническо и религиозно многообразие“. Той вече разделя, а не обединява нацията! Възможно ле е синът му княз Кирил да поеме тази роля? За да бъде наследен някога от дъщеря си Мафалда? Или може би младият княз Борис, синът на княз Кардам - покойния първороден син на цар Симеон?
Не знам. Гъвкавото мислене никога не е било силна страна на нашия народ. Вместо да приемат подобен закон, управляващите най-вероятно ще прибегнат до някакво „споразумение“ относно „царските имоти“, други ще оспорват. Това по-скоро ще подели нацията и ще подсили циничното свързване на представата, че най-сигурният начин за придобиване на собственост е чрез близост до властта!