В края на 1996 г. България е в състояние на пълен икономически и социален срив. Инфлацията расте ежедневно, трудът на хората е напълно обезценен, а работниците масово отказват да работят. Зърнените запаси на страната се изчерпват, в магазините липсват основни хранителни продукти. Само за около месец българският лев се срива катастрофално – един щатски долар вече се обменя за 3 000 лева. Инфлацията достига 300 процента, а средната месечна заплата пада под 10 щатски долара – по-малко от днешните 20 лева.

Започват стачки, граждани блокират пътища, страната е парализирана. България е в хаос, а обществото е обхванато от надигаща се революционна вълна.

Под натиска на кризата и протестите на 22 декември 1996 г. оставка подава премиерът и председател на БСП Жан Виденов. Десет години по-късно той е разкрит като сътрудник на Държавна сигурност с агентурното име „Дунав“.

На 28 декември 1996 г. 37-ото Народно събрание приема оставката на правителството на БСП. За социалистическата партия това е единственият възможен ход за политическо оцеляване и опит да бъде овладян надигащият се народен гняв – ход, който по това време вече е внимателно договорен с част от лидерите на т.нар. „синя опозиция“.

На 3 януари 1997 г. парламентът, в който БСП разполага с мнозинство, отлага гласуването на внесената от СДС „Декларация за национално спасение“. Пет дни по-късно, на 8 януари, парламентарната група на Демократичната левица номинира за министър-председател Николай Добрев – вътрешен министър в кабинета в оставка на Жан Виденов. Това окончателно прелива чашата на търпението в страната.

На 10 януари 1997 г. опозицията организира мащабно протестно шествие срещу управляващата Българска социалистическа партия. Протестът прераства в щурм на сградата на Народното събрание.

Часове по-късно президентът д-р Желю Желев, чийто мандат изтича на 21 януари, отказва да връчи мандат на БСП за съставяне на ново правителство. Формално това представлява нарушение на Конституцията, но актът демонстрира ясна политическа воля. Конфедерацията на труда „Подкрепа“ призовава към национална политическа стачка и гражданско неподчинение. След първоначално колебание същия призив отправя и ръководството на СДС.

Около обяд на 10 януари парламентът е напълно блокиран от протестиращи граждани, които настояват народните представители да напуснат сградата. Масово се скандират лозунгите „Напуснете парламента!“ и „Червени боклуци“. Депутатите от БСП отказват да напуснат Народното събрание. Част от народните представители на СДС излизат от сградата, други остават вътре.

Новоизбраният президент Петър Стоянов се обръща към протестиращите с призив да се разотидат и да избегнат крайни действия, обещавайки честно управление. Като аргумент използва популярното по онова време обещание, често повтаряно и от лидера на СДС и бъдещ министър-председател Иван Костов: „НЯМА ДА ВИ ИЗЛЪЖЕМ!“

Въпреки призивите на политиците гражданите атакуват сградата на парламента. Стига се до сериозни сблъсъци между протестиращите и полицията, подкрепена от вътрешните войски. Има ранени.

За нощта на 10 срещу 11 януари журналистът Георги Даскалов от в. „Демокрация“ разказва:

„Късно през нощта полицията проведе акция за извеждане на депутатите от Народното събрание. При нея абсолютно безпричинно, тъй като протестиращите вече бяха понамалели и не представляваха реална заплаха, бяха бити стотици хора. Някои пострадаха тежко – сред тях и бившият министър-председател Филип Димитров, на когото шиха и бинтоваха главата в „Пирогов“.

След този бой стана ясно, че комунистите си отиват – с бой или с добро. Протестите заляха цялата страна, а всеки ден по улиците на София имаше огромни шествия. Слави Трифонов и компания, тогава млади и все още относително чисти, пееха „Кураж, дружина вярна, сговорна“, а ние за първи път вярвахме, че нещо зависи от нас.

Помня как Иван Костов, като лидер на СДС и политически водач на протестите, каза от стълбите на бившия Партиен дом: „И когато вземем властта, комунистите ще идат, където им е мястото.“ Ние мислехме, че мястото им е в затвора и се радвахме. Откъде да знаем, че на „Копитото“ вече е било договорено друго – те да отстъпят властта, а ние да забравим какво е било.“