Теодора Димова, Портал Култура

Празниците не са празна работа. Ако бяха, нямаше да сме потивопоставени относно дните, в които трябва да сме най-единни и радостни. Разделени на празниците, разделени сме и в делниците си.

Националният празник, наред с националния флаг, герба и химна, е част от националната символика, която пък е изразител на нашата цялостна идентичност. Ако една държава няма тези емблеми, тя е като човек без име. Човекът без име има същата физиология като другите хора, но за всички други хора той е никой.

Националният химн не е просто песен. Неговият текст трябва да ни вдъхва национално самочувствие и да ни подбужда към родолюбие. Дори когато звучи като тържествена мелодия, трябва да ни кара да се изправим гордо, и то не само когато награждават някой спортист. Освен всичко друго нашият химн очертава и

българските етнически граници.

Както и националният ни трибагреник не е три парчета плат, съшити в едно. И него ние често използваме да се увиваме около рамената като с шал, когато отиваме на протест или шестваме в чест на победа, прославила страната ни. Дори когато беше издигнат на висок пилон, това предизвика недоволство сред много от нас, защото не му е точно там мястото. На мен винаги ми е харесвал огромният български трицвет на царствения Царевец. Там му е мястото! Дори ми се иска да бъде още по-огромен.

Спомняме си какви разгорещени дебати предизвика преди години приемането на националния герб. Комунистическият герб беше неудачен и неслучайно двете години, изписани на него – 681 и 1944, се тълкуваха иносказателно като периода на създаването и загиването на българската държава. Доста време фасадата на Народното събрание стоя без държавна емблема, докато се стигна до решението да се върне монархическият герб с републиканизирани изменения.

Тези неща са известни на всички, аз само ги припомням.

На пръв поглед най-малко противоречия би трябвало да има около националния ни празник. След падането на комунизма датата 9 септември беше не само отхвърлена, но огромната част от обществото дори я заклейми. Тя беше символ на тоталитарната епоха, с която се разделихме ентусиазирано. Уж я отрекохме, но вместо с хирургическа операция да премахнем раковите образувания, ние се заехме да ги лекуваме с мехлемчета.

Метастазите не закъсняха и бяха естествена последица, но това е друга тема.

За разлика от герба, печата, знамето, химна и столицата, националният празник не е вписан в Конституцията. Той е определен като такъв

в раздел „Почивки“ в Кодекса на труда,

който по принцип урежда трудовите правоотношения. Струва ми се, че и на него не му е точно там мястото, тъй като по презумпция би трябвало да е нещо повече от почивен ден или трудовоправно отношение.

Въвеждането на Трети март се прие спокойно, защото към онзи момент той беше антитеза на 9 септември, а и беше време на патриотично-патриотарски кипеж, предизвикан от скоро проведения „възродителен процес“. Натискът за промяна на националния празник особено се усили след нападението на Русия над Украйна през 2022 г. Аргументите за това са сериозни.

Справка показва, че и преди 1944 г. отношението към тази дата не е еднозначно. Отначало се чества като Ден на възшествието на престола на тогавашния руски император Александър II, а като Ден на Освобождението на България от османско иго се празнува от 1888 г. По време на Първата световна война, когато България и Русия са пряко воюващи, празникът е отменен. След войната земеделците, комунистите и социалдемократите са против възстановяването му, защото го смятат за символ на руските имперски амбиции. Възстановен е от Демократическия сговор след преврата през 1923 г., който пък и до днес някои наричат фашистки. През Втората световна война България е съюзник с Третия райх, който воюва срещу СССР, но празникът продължава да се отбелязва.

След 1944 г. негласно, а от 1951 г.

официално е заличен от календара.

През 1978 г. по повод 100-годишнината от Освобождението е възстановен, но не като официален празник. Утвърден е като такъв с указ на последния председател на Държавния съвет Петър Младенов и с последвало решение на последния тоталитарен парламент през 1990 г.

Именно там, в тоталитарния парламент, се корени проблемът, който с времето се разраства. Преди пет години писах колонка на тази тема, в която съм споделила същата тревога: „От година на година все повече се усилва несъгласието и противопоставянето дали Трети март трябва да бъде нашият национален празник. Предлагат се различни идеи, но около тях също няма съгласие“. През последните години се изложиха много аргументи, че Трети март не е удачна дата за национален празник, но инерцията надделява над аргументите.

И когато Санстефанският договор е подписан на 19 февруари/3 март 1878 г., и когато тази дата е обявена за наш национален празник, мотивите са политически и идеологически. На същата дата през 1861 г. император Александър ІІ е подписал манифеста за отмяна на крепостното право, заради което е наречен „Освободител“, тъй като е освободил руските крепостни селяни.

На 31 януари 1878 г. османското командване прави предложение за спиране на бойните действия, което руската страна приема, но не спазва и продължава да настъпва към Истанбул. Спира настъплението едва след като Обединеното кралство изпраща военен флот в Босфора. Така се стига до подписването на договора на 19 февруари/3 март. Той обаче не влиза в сила от тази дата, тъй като още е не само предварителен, но и неофициален. Правните действия се пораждат, след като е ратифициран 18 дни по-късно. А официалният и окончателен договор е подписан четири месеца по-късно в Берлин. Това го знаем всички, но сме се фиксирали в датата 3 март.

Малко е конфузно.

А границите, очертани в Санстефанския договор, които са се превърнали в наш национален блян, не са резултат от военните действия – това са границите на Българската екзархия от 1870 г. А Екзархията е извоювана и границите ѝ са очертани – това не бива да забравяме – само с българска дипломация и въпреки руската съпротива!

С подписването на Санстефанският договор се уреждат отношенията между Руската и Османската империи. След тази дата България още я няма на географската карта. Следва дълъг и сложен исторически процес, докато България се превърне в международно признато независимо царство. Това става чак на 22 септември 1908 г.

Както налагането на Трети март става с политически и идеологически мотиви, със същото основание става и отхвърлянето на 22 септември – цар Фердинанд е мразен и обругаван и всички негови исторически заслуги са отречени, в това число и провъзгласяването на Независимостта. Все едно че такова историческо събитие не се е случило. Там, където не можеше да не бъде споменато, то се омаловажаваше. Няколко поколения израснаха с тази тотална манипулация.

Това са историческите факти в най-сбит вид. Те не само не ни довеждат до съгласие,

а противопоставянето се усилва.

 Ако някой политически лидер се осмели да постави аргументите над инерцията, той ще бъде обруган. Затова никой не поема този риск. Не се виждат възможности нашето разделение да престане. Някога се шегувахме, че имаме два синода. Днес всичко е разделено. Ако Денят на Независимостта бъде обявен за национален празник, половината българи още по-яростно ще се вкопчат в Трети март. Същото ще стане и ако Шести септември стане национален празник. Имаше предложения да честваме 24 май, тъй като той е най-любимият и като че ли най-неоспорваният празник. Но там разделението е предварително заложено, тъй като по църковния календар Светите братя просветители се почитат на 11 май. Това разминаване възниква след смяната на църковния календар през 1968 г. Тази смяна довежда до появата на старостилния църковен разкол, който съществува и до днес.

Не сме застраховани дали при промяна на националния ни празник

няма да се стигне до общодържавен разкол.

Явно разделението е част от националната ни съдба. Завинаги сме разделени с нашите братя в Македония, както Северна Добруджа и Беломорска Тракия са завинаги откъснати от нас. Единственото трайно съединение е между Северна и Южна България. Но тези, които живеем в общи граници, се делим по всички останали признаци. Празниците са само част от тях. Малко ли са онези, които бленуват по 9 септември! Все пак си даваме сметка, че не може всеки да си празнува свой национален празник. Нека да завърша консенсусно – единственият празник, за който нямаме разделение, е Нова година. Той обаче не става за национален. Или защо пък не…