80 години от изгонването на царското семейство от България

16 септември 1946 г. остава в българската история като деня на един от най-дълбоките и драматични преломи – изгонването на българското царско семейство. Ден след като контролираният от комунистическата власт референдум обявява България за народна република, царица Йоанна, 9-годишният цар Симеон II и 13-годишната му сестра княгиня Мария-Луиза получават безкомпромисен ултиматум незабавно да напуснат родината си.

Тази семейна драма събира в себе си трагедията на една майка и две деца, изправени пред неизвестността на изгнанието, под бдителния поглед на новата комунистическа власт.

 
 Хрониката на БКП: Политическият контекст и ултиматумът

След преврата на 9 септември 1944 г. и екзекуцията на принц-регента Кирил Преславски (чичо на Симеон) през 1945 г., съдбата на монархията е предрешена. На 15 септември 1946 г., в условията на окупация от Съветската армия, официално са обявени резултатите от референдума – властта отчита над 95% вот за република.

Още същия ден председателят на Народното събрание

 Васил Коларов провъзгласява Новия режим

 На царското семейство, което до този момент живее под домашен арест в двореца „Врана“, е даден срок от 24 часа да стегне куфарите си. Комунистическото правителство отпуска по едва 200 долара на човек за издръжка и разпорежда влакова композиция, която да ги отведе извън граница през гара Казичене.

 Автентичните разкази на тримата

 Царица Йоанна: Спомен за хладното сбогуване

В своите по-късни спомени, запазени в Златния фонд на БНР, царица Йоанна описва самотата и тягостната атмосфера на заминаването:

„На гарата нямаше почти никой да ни изпрати. Имаше двама-трима души... Един от тях беше регентът проф. Венелин Ганев. Нямаше кой да каже една добра дума на тръгване. Просто ни бяха зачислили трима души, които да ни ескортират до Александрия, единият от които беше генерал. След това те си тръгнаха. На 16 септември заминахме за Истанбул, където турците бяха изключително любезни, а оттам продължихме към Египет, където живееха моите родители – крал Виктор Емануил III и кралица Елена.“

Царицата споделя още, че децата, макар и малки, са съзнавали напълно, че напускат страната за много дълго време.

Симеон II: Детето-цар в купето на влака

За 9-годишния тогава Симеон, изгонването е кулминацията на поредица от детски травми, включващи мистериозната смърт на баща му през 1943 г. и разкопаването на гроба му от новата власт. В автобиографичните си бележки и интервюта той си спомня:

„Експулсирането беше брутално, макар и маскирано като заминаване с влак. Тръгнахме от гара Казичене. Помня усещането за тежест и несигурност. Бяхме лишени от всичко – от родината, от паметта за баща ми, дори от правото да бъдем българи по документи за дълги години.“

По-късно в изгнание Симеон често повтаря една своя ключова мисъл: „Изгнанието е най-доброто училище за един крал“.

 Княгиня Мария-Луиза: Гордостта пред лицето на страха

Княгиня Мария-Луиза, тогава на 13 години, по-остро усеща политическия натиск и заплахата. В свои интервюта тя споделя, че животът във „Врана“ преди това е бил истински затвор, в който са чакали всяка нощ най-лошото. При качването във влака тя си спомня гордото поведение на майка им – царица Йоанна, която въпреки огромната мъка и факта, че оставя костите на съпруга си в непозната съдба, запазва пълно самообладание, за да не уплаши децата си.

  Гара Казичене: Мястото на раздялата

На 16 септември 1946 г. в 16:00 часа специалният влак потегля. На перона няма тълпи, няма и официални държавни почести. Монархията, просъществувала 68 години след Освобождението, е заличена с административен акт. Семейството отпътува първо за Истанбул, а след това за Александрия, поставяйки началото на половин век изгнание, преди съдбата неочаквано да върне Симеон Сакскобургготски отново в България през 90-те години.