9 години от смъртта на поета дисидент Петър Манолов

Петър Манолов.

Той е от малкото поети, които обявяват БКП за политически труп още докато БКП е на власт и е силна. 

Отговорът не закъснява: обиск, арест, екстрадация... 

И едно писмо на писател, уж колега: „Очаква те тревата на забравата, човече, нищо друго“. 

Това пророчество не се сбъдва. Защото за хора като Петър Манолов няма забрава.

Макар вече да не е между живите, той ни е завещал своята истински мъжката поезия, която и днес звучи актуално и привлича младите. Оставил ни е и примера за една пословична доброта и човечност, макар отритнат и заклеймен в годините на комунизма.

 „Простил съм на всички. Аз никога не съм бил срещу пловдивската интелигенция и не съм враг на народа си. В началото на 90-те години на литературно четене в къща Ламартин прочетох стихотворението си „Острия” и с него им простих на всички“.

ПЪТУВАНЕ

Така е важно да успеем да излезем от това пристанище
на мидите, затворени във себе си,
на водораслите, обвиващи телата ни,
на корабостроителницата на дървоядите
и на петната нефт, наподобяващи
характера на толкова познати!

Така е важно да успеем да излезем по навреме от самите себе си
и на открито да сме видими за своите звезди.
Останалото да зависи от кръвта на родовете ни!
Аз може и да съм дошъл в разгара на вечерята,
изпил съм нещо остро на тезгяха и съм казал: “Време е!”
Не ме е еня за онези, дето ще останат с къс месо в устата.
Такава е съдбата им. Да дъвчат. Аз не съм орисник.
Знам само, че е време. Естествено е да останат тук,
за да се отбележи нашето движение.
Аз идвам и ти казвам: “Време е!”
Уверен, че това съвпада с твойте намерения,
но ако нещо се е променило във реда на мислите,
ще раздвоя пространството с ръка!
“Ако има вятър”! - някой добродушен
може своя глас да прати.
Ако има! Щил не помня. Случи ли се, ще направя нещо.
Може да извия земните посоки или свойта шия,
за да духам във гърба си и да продължа нататък.

“Тъмнина е!” - някой глътнал вече, може по-далече своя глас да прати.
Заслужава повече да се помисли върху светлото, което притежавам!
Фосфорът навярно е от костите ми, неогънати от хляба и от суетата.
Може да се събере във шепи и дари на ветровете - за да светят.

Има време още да помислиш, докато вървим към кея;
заедно ли ще преминем през страни, забрани и събития,
или ще се завърнеш пак при свойта чаша
- пълна със трагикомизъм и със скука.
Аз не мога много да ти обещая, освен простотата, че ще съм до тебе
винаги, когато нещо в пътя се опитва да ни смаже и отмие.

Време е! За друго не ме е еня. Ти решавай!
Пътят ми се отклонява от онези,
дето критикуват съвършенствата на рая.
Килът ми добре оре над тъмните въртопи.
Нещо шепне в мене тъй, че оглушавам.

Ти разбираш,
може да се случи всичко!
Никой не е застрахован. В тази променливост
всеки сам на себе си се уповава!
След като човек е сторил всичко,
цялостен да се премества в пътя до безкрая,
винаги ще е заплашен да остане краен в края.