За разлика от немската младеж, която само двайсетина години след краха на Хитлеристка Германия оказва морален натиск и проявява любопитство защо са се случили определени неща, в бившите постсоциалистически страни това явление не съществува. На младежите сякаш им е досадна тази тема, а същевременно в социалните мрежи се възражда някаква странна носталгия по това ужасно време. У нас за концлагери не се говори.

Дори де долавя някаква насмешка сред младите, когато се коментира онова време. 

Това зави  пред bTV проф. Александър Кьосев.

Има огромно количество книги, филми, изложби, изследвания, архивите са отворени. Тоест информационни източници има, но интерес – не. Сякаш хората не знаят. А защо не знаят? Защото не се интересуват, обясни той.

За да преживееш социализма, трябва да си минал през него в негативен план. Имах чичо, който е бил концлагерист. Но аз разбрах за това много късно, на 16 години, защото вкъщи по този въпрос се мълчеше. Той никога не говореше за преживяното, а когато го разпитвах, споделяше съвсем малко. Всъщност беше доста жизнерадостен човек и като пенсионер имаше страшно много хобита, много пътуваше. Невероятен човек... Но той беше изключение, защото повечето хора са били съкрушени – и то не толкова от физическите изпитания, колкото от безнадеждността, особено в лагерите на смъртта.

У нас не е било чак така, както в лагерите на смъртта, където са унищожени милиони хора. Социалистическите лагери не са били изградени на принципа на индустриалното унищожаване, както нацистките, но така или иначе страшно много хора са били смачкани и доведени до състояние на безнадеждност. Единици са успели да оцелеят. Когато хората са били освободени от лагерите, започват да се самоубиват – имало е вълна от самоубийства на бивши концлагеристи, обяснява той.

У тези хора е имало едно странно усещане за вина – чувствали са се виновни, че са оцелели, а другарите им са умрели, коментира той.

Социализмът е нещо сложно. Той е различен в зависимост от това къде се намираш – дали си в София, на село или в казармата. Общото е чудовищното усещане за несвобода. Аз като студент кандидатствах да отида на екскурзия в Чехия и ГДР. Получих отказ. Прибрах се вкъщи и си помислих, че тук ще умра от клаустрофобия. Че никога няма да ме пуснат да пресека границата. Само си представете това усещане – че не можеш никъде да мръднеш. А сега ми обясняват как имало почивни станции, как хлябът бил по-евтин, а доматите – по-червени, спомня си той.

Когато хората се отнасят с тотална носталгия към онова време, си давам сметка, че те нямат никаква нужда от свобода и тя им е един излишен дар. Те искат някой да ги дундурка, да им даде панелка, седмица в почивна станция – и това е. Тоест съществува социален инфантилизъм, който е разпространен – инфантилизъм, търсещ бащина десница, майчина ласка и никаква свобода, коментира той.

Свободата все пак изисква усилия, обобщи той.