Александър Йорданов

От сутрин до вечер по медиите се спори за щяло и нещяло. Така е при демокрацията. Но как беше при недемокрацията? Защо комунистите, вместо да дискутират със своите противници, предпочитаха да ги избиват или хвърлят в концлагери и затвори? При комунистическия режим за различно от официалното мнение убиваха. Днес срещу президент, премиер, депутати, кметове и срещу кого ли не, се говори и пише открито. Правят това дори лица укриващи се от правосъдието. И медиите разпространяват светкавично техните мнения.

Същевременно плахо и рядко се разказва за комунистическите престъпления. Колцина от младите разбраха на Великден, че през 1925 г. на Велики четвъртък комунистически терористи са извършили в столицата ни най-големия терористичен акт в историята на ХХ век? Известният музикант Сашо Сладура само за няколко вица е затворен в концлагер, където още на единадесетия ден е убит. Баща му е един от създателите на Борисовата градина. Затова пък Тома Томов - син на началника на концлагера „Белене” и секретен сътрудник на ДС с псевдоним „Тодоров”, бе курдисан отново в медиите като разбирач на американската политика. За няколко стихотворения и заради опасенията, че от съдбата му могат да се заинтересуват чуждестранни писатели, през 1975 г. в Пазарджишкия затвор е убит поетът Георги Заркин. Неговият баща е един от убитите от комунистите в местността „Черната скала“ над Боровец.

Активното присъствие на бивши сътрудници на ДС в медиите, независимо за какви днес те се представят, както и услужливото поднасяне на микрофона на лица подозирани в престъпления и укриващи се от правосъдието, е доказателство, че много от медиите ни са зона, която връща статукво, тегли назад времето на България. Как да имам доверие на медия, чийто собственик, например, е бивш агент на Държавна сигурност? Нима в нея се говори „свободно”? Манипулацията и дезинформацията са нейно ежедневие. Има медии, чиито собственици са от стари номенклатурни комунистически фамилии – част от машината за репресии срещу гражданите на България. Или са бързо излюпени с руски пари олигарси. „Демокрацията”, която те ни пробутват медийно не е истинската. Тя е част от техните бизнес интереси, мераци за власт, бягство от правосъдие и нищо повече.

Затова и в редица медии сме свидетели на тотална дезинформация с цел да се заличи границата между истината и лъжата. Под формулата „различно мнение” се пробутват пропагандни тези на държавата агресор Русия. За Путиновия режим се говори винаги положително, а за Европейския съюз – винаги негативно, с внушения как той „не помага”, как се раздира от противоречия, как още малко и ще се разпадне. От известно време отново е на мода говоренето срещу Америка. И защитници на правата на афроамериканците се оказаха точно лица от ДС картотеката и такива, които не биха седнали в автобус до лице от ромски произход или със сигурност биха вдигнали скандал, ако ромско семейство се нанесе да живее в техния жилищен блок. Говоренето за „расизма” в САЩ стана медиен хит. И същевременно дори на 24 май се направи реклама на славянофилството, което е типична руска расистка идеология. Забрави се, че хората ги обединяват или разделят духовни ценности, а не расови белези.

В момент в който китайският комунистически режим ликвидира автономния статут на Хонконг в наши медии се прехласват по възможността да се сътрудничи с Пекин. Това говорене е по кремълски сценарий. Куриозната говорителка на руското външно министерство Захарова заяви, че „политическата ситуация в Хонконг е вътрешен китайски въпрос и всяка чужда намеса по отношение на Пекин и специалния административен район е неприемлива”. Кой коментира това нейно скандално изказване? Излиза така, че когато китайските комунисти ограничават граждански права и свободи – това е „вътрешен въпрос”. А когато правителството на САЩ защитава правата и свободите на своите граждани, това е „международен въпрос”, защото „расизма е системна политика” в тази страна, както заяви в една медия секретен сътрудник „Тодоров” на ДС.

Преди 31 години младите хора в Китайската народна република поискаха промяна и излязоха на протест на централния площад Тянънмън. Тогава, на 4 юни 1989 г., същата комунистическа власт изпрати срещу тях танкове, армия, милиция – над 10 000 ранени и близо 2 000 убити. Защо нашите медии не припомниха тези дни за това комунистическо престъпление? Защо не казаха, че т.нар. китайски модел е построен върху костите на невинно избитите, на репресираните, на мъчениците на китайския комунизъм. А те са стотици милиони.

Миналата година Европейският парламент удостои правозащитника Илхам Тохти с наградата за свобода на мисълта „Сахаров”. Той е осъден на доживотен затвор не защото е убил някого, а защото е защитавал правата на малцинствата. Колко медии у нас разказаха за този достоен гражданин на Китай? Колко от тях информираха, че само през последните две години близо 1 милион души от уйгурското малцинство в тази страна са хвърлени в концлагери и затвори. И в момента продължават репресиите срещу всички, които се опитват да разкажат за вината на китайските власти за скриването на истината за произхода и разпространението на пандемията с Covid-19. Вярно ли е, че вече някои от осмелилите се да споделят истината са убити? А разказаха ли нашите медии за съдбата на носителя на наградата „Сахаров” за 2018 г. – украинският режисьор Олег Сенцов, незаконно задържан от руските агресори на украинска територия, незаконно съден и осъден, въдворен в концлагерна „колония”? Слава Богу, той вече е на свобода в своята родина, но несвободата в Русия остава. И за тази несвобода българските медии мълчат.

Затова пък се надпреварват да ни информират за панаира наречен "Парад на победата". Къде е победата обаче, след като руският народ 75 години след нея живее несравнимо по-зле от германския народ. След като СССР изчезна, а Германия се обедини. И защо "победителите" все не могат да се оправят и очакват "победените" да инвестират във вечно скапаната им икономика? И хиляди руснаци дават мило и драго да се измъкнат от Русия и заживеят на Запад – в Европейския съюз или в САЩ. Нима не е ясно, че победа е само добрият живот. Лошият живот е загуба. Дори и да има в Москва парад той ще бъде отново парад на загубата. Защото да свърши войната, а твоята държава да остане под същата тоталитарна власт, това не е победа, а загуба, това е катастрофа. Дали нашият президент ще присъства или не на парада на катастрофата не е без значение за нас, българите. Защото през 1945 г. за България няма победа. Ние оставаме окупирана държава.Тогава хората още не са могли да открият ямите с избитите от комунистите свои близки и роднини. С "парад" почит на загиналите във войната не се отдава. Възпоменание се отдава с панахида. Кремълските паради почитат съветската власт и правят мили очи на днешната Путинова власт. В тях спомен за унищожените от болшевиките милиони руски граждани няма. И те са унищожени в мирно време, а не във война. Не парад, а вечно проклятие заслужават управниците на Съветския съюз. Добрата новина е, че колкото и паради да се провеждат на Червения площад, Съветският съюз няма да възкръсне. Защото мястото на злото е под камък.

И сега, когато наблюдавам как се подготвя завръщането на БСП на власт у нас, как се строяват партии-патерици, които да помогнат на този черен сценарий, не мога да мълча. Ние, българите, имаме дълг към жертвите на комунистическия режим у нас. И това е дългът ни да не допускаме БСП на власт. Да не допускаме в парламента и онези партии - патерици, които отсега е видно, че се стягат да помогнат на "столетницата" да се върне на власт. Нека знаем, че те се готвят да предадат крехката ни демокрация. Не сторим ли това дълго ще се каем. А сигнал, че това ни се готви е изпълзяването в медиите на лица от бившата номенклатура на БКП и ДС. И говоренето срещу САЩ и ЕС. Атаката конкретно срещу сегашното правителство, чиято истинска цел е в следващия парламент да се създаде ново коалиционно управление с лидерство на БСП. Видимият мерак да се внушава колко сме зле, сякаш ако БСП се върне на власт ще цъфнем и вържем от благополучие. И несекващото пресмятане на европейските пари, включително и плановете как да се "усвояват". Сигнал е дори говоренето срещу д-р Мутафчийски и Националния оперативен щаб. Има и много други сигнали. Но и тези са достатъчни, за да не допуснем кукувица да ни изпие акъла.