Руският правозащитник Марк Фейгин и сънародникът му проф. Андрей Пионтковски, който сега живее в САЩ,  обсъждат основните събития, свързани с войната на Русия срещу Украйна и международната обстановка.

В Нидерландия завърши срещата на върха на НАТО – без пробив за Украйна, но все пак с някои положителни новини. Междувременно президентът на САЩ Доналд Тръмп „се разправи“ с ескалацията в Близкия изток. Освен това изглежда, че руският диктатор Владимир Путин подготвя обявяване на мобилизация.

Марк Фейгин:
Можем да направим междинна равносметка на всичко, което се случи в Близкия изток – и разбира се, да прокараме паралели със събитията в Украйна. Между другото, отново водя предаването си от Киев – затова и всичко това засяга Украйна пряко. Особено в контекста на  срещата между Доналд Тръмп и Володимир Зеленски в Хага на срещата на НАТО. Но ще стигнем и до там.

Нека започнем с това, което знаем и как виждаме действията на Израел, а в един момент и на САЩ, по отношение на Иран – конкретно спрямо ядрената му програма и военно-политическото ръководство. Това трябва да бъде анализирано, защото така ще разберем дали се променя позицията на американската администрация и самия Тръмп спрямо факторите на нестабилност като Иран – а може би и Москва. Това е най-интересното за нас.

Ние обсъждахме две основни хипотези, когато започнаха събитията на 13 юни. Според едната, Тръмп и Нетаняху са се споразумели предварително – играят ролите на добрия и лошия следовател: „ти започни да бомбардираш, аз ще се включа после и ще говоря за преговори“. Така грубо казано. И когато израелците унищожат ПВО-то, американците ще влязат и ще довършат останалото – като центрофугите във Фордо например.

Втората версия е, че Тръмп до последно е искал да се договори с Иран – дори след 60-дневния ултиматум. Москва също се включи в тези опити, като Тръмп публично призова Русия да участва в преговорите и дори се говореше за износ на обогатен уран в Русия – абсурдно, разбира се.

Войната продължи 11 дни – от 13 юни до временното примирие. Не е дълго, но беше интензивно. Америка и Тръмп взеха решение да нанесат удари с бомби с дълбоко проникване, основно срещу Фордо. Тръмп се опита да се изкара триумфатор. Въпросът е – заслужено ли е? И дали въобще очаквахме, че ще стигне до това решение, защото дълго време показваше нерешителност.

И така – след тези 11 дни, коя от двете хипотези ти изглежда по-убедителна? Предварително планирано от Тръмп и Нетаняху? Или импровизирана маневра, в която Тръмп се включи едва след като видя успеха на израелската атака?

Андрей Пионтковски:
Не, те нямат такива отношения, че да правят толкова сложни спектакли. Връзката между Тръмп и Нетаняху е интересна – Нетаняху работи върху Тръмп по същия начин, по който Путин го обработваше. Спомням си впечатленията на Фиона Хил от срещата в Хелзинки – те обядвали два часа, през които Путин говорел 95% от времето, сипейки комплименти по адрес на Тръмп и хулейки американските му противници. Тръмп се поддава на елементарна груба лесть.

Нетаняху използва същата тактика, дори още по-ефективно. Путин има традицията на КГБ за вербовка, а Нетаняху има хилядолетни еврейски традиции – той знае как се работи с властта. Апотеозът беше около 13 юни. Няколко дни по-късно Тръмп каза нещо много показателно: „Изцяло контролираме въздушното пространство над Иран“ – без да е нанесен още нито един удар. Просто Нетаняху му внуши, че това е неговата операция.

Тръмп иска да е и велик миротворец, и велик победител във „вселенската“ война. Работата с него изисква да се балансира между тези му наклонности.

От една страна, хората от кръга му – МАГА, Карлсън и останалите – бяха категорично против. За тях войните в чужбина са забранени. От друга страна, върху него влияят и традиционните републиканци от ерата на Рейгън – като Линдзи Греъм и Тед Круз – които му внушаваха, че трябва да участва в тази велика победа.

И той се включи – защото му хареса да бъде обявен за „овладял въздушното пространство над Иран“. Това беше единственото нещо, което израелците не можеха сами да направят – Тръмп им го осигури. Затова Нетаняху му благодари. Но натискът в противоположната посока беше огромен. И след два дни Тръмп поиска примирие. Той е леко маниак – иска и едното, и другото. Иска да е и победител, и миротворец.

Марк Фейгин:
И как Нетаняху отговори на това?

Андрей Пионтковски:
Пред него се изправи огромно предизвикателство – да се подчини ли на искането на Тръмп. А той беше на крачка от пълното унищожаване на ядрения и ракетния потенциал на Иран. Имаше удари, но целта не беше постигната напълно. Обсъждаше се дори унищожаването на върховното ръководство – Хаменей и останалите. А това би означавало сваляне на режима – практически разпад на иранската държава.

При това разпадът на Иран е съвсем реален сценарий. Има 25 милиона азербайджанци, има кюрди, белуджи – всички те вече изразиха готовност да се борят срещу режима. Белуджите искат да се присъединят към Пакистан, кюрдите – към иракски Кюрдистан, който и без това е полу-независим.

Аз съм сигурен, че президентът Алиев вече е записал обръщение към нацията, което ще бъде пуснато в момента, в който режимът в Техеран падне:
„Братя и сестри, падането на престъпния режим в Техеран доведе до хаос и нестабилност. Наша първа задача е да защитим нашите азербайджански сънародници...“

Това е реален сценарий. Нетаняху, според мен, постъпи правилно. Отказ да се подчини на американски президент не му е за първи път. Правил го е и с Байдън, когато му е забранявал да атакува Хамас. Гениалната му операция беше проведена без разрешение от Тръмп. И сега реши: „Добре, ще се съглася на примирие – то вече нищо не променя.“

Дори сега, при прекратяването на огъня – при какви условия ще се водят преговори, не е ясно. Но дали се е променило нещо по отношение на Иран и господството му? Не.