Кристоф Щрак, Дойче веле

Концентрационният лагер Аушвиц е най-голямата и най-бруталната машина за убийства на нацистите. Там са избити най-малко 1,1 милиона души – повече, отколкото във всеки друг концентрационен лагер.

Десетхилядното полско градче Освиенцим не е било значимо място. През 1939 година обаче то е окупирано от Вермахта, анексирано е и е наречено Аушвиц. Там от 1941 година нататък националсоциалистите изграждат най-големия германски лагер за изтребление на хора - концентрационния лагер Аушвиц-Биркенау.

До края на януари 1945 година на това място нацистите избиват най-малко 1,1 милиона души - предимно евреи, но и роми, синти, както и членове на други малцинства. Защо там? Защо в Аушвиц? "Мястото е подбрано така, че от транспортно-техническа гледна точка да е в центъра на Европа и  да може да бъде достигано с депортационните влакове. Това са били и логистични съображения", казва пред ДВ Кристоф Хойбнер, вицепрезидент на Международния комитет Аушвиц.

Счетоводството на смъртта

Всичко е трябвало да се случва бързо и да обхване колкото може повече хора. Убийците са били добри в планирането, в масовите убийства, в счетоводството на смъртта.

Всъщност масовите убийства са започнали още преди това. Непосредствено след германското нападение срещу Полша в началото на 1939 година, в Източна Европа вече са били извършени редица масови разстрели - престъпления, за които има достатъчно доказателства.

Когато след това Хитлерова Германия установява господство над големи части на Европа, нацистите решават, че евреите трябва напълно да изчезнат. За целта в една вила на Ванзее западно от Берлин, тогава база на полицията и СС, на 20 януари 1942 година се провежда "съвещание", известно като Ванзейска конференция. 15 души от ръководството на нацисткия режим обсъждат в продължение на час и половина как да оптимизират организацията на масовите отвличания и убийства на европейски евреи. Един от участниците - щурмбанфюрерът от СС Рудолф Ланге - още предишния ден разпорежда близо до Рига да бъдат разстреляни над 900 евреи и заминава за Берлин. 

Ако днес посетите мемориала "Къщата на Ванзейската конференция" и разгледате факсимилето на единствения запазен протокол от тези 90 минути, няма да откриете никъде думи като "избиване" и "убийство". Там иде реч само за "окончателно решение", като всички участници са знаели какво означава това. Те планират и изграждането на други лагери за изтребление. А от март 1942-а година нататък депортационните влакове тръгват от всички части на Европа към германските концентрационни лагери в окупирана Полша. Целта е била една: евреите "да изчезнат".

С влака към смъртта

Из цяла Германия е имало гари, от които са тръгвали влакове за Аушвиц-Биркенау и други концлагери. Още със слизането от влака затворниците са били отвеждани към т.нар. рампа. Оттам мнозина са били отпращани направо към газовите пещи и смъртта, а други първоначално са били използвани като работна ръка в лагера.

В много германски градове на местата на депортациите са издигнати възпоменателни комплекси - в Кьолн, Щутгарт, Хамбург, Висбаден. "Перон 17" на берлинската гара Грюневалд е един от най-известните подобни мемориали. Той е посещаван постоянно от политици и други официални делегации от Израел. От тази гара са тръгнали около 35 влака със 17 000 евреи само в посока Аушвиц-Биркенау.

Нацистите транспортират евреи към Аушвиц и другите лагери и от много други европейски държави - често в товарни вагони. Влаковете тръгват от Средна и Източна Европа, от Франция, Белгия и Нидерландия, Италия, Унгария, Гърция и от Балканите, от Хърватия, България и Македония.

Анита Ласкер-Валфиш от Вроцлав, чийто стотен рожден ден е през юли 2025, пристига като момиче с влака в Аушвиц и има късмета да оцелее. Най-вече защото можела да свири на виолончело и била нужна в "момичешкия оркестър". Тя престоява в Аушвиц от декември 1943 до ноември 1944, след което е прехвърлена в концентрационния лагер Берген-Белзен. През 2018 година разказва пред германския Бундестаг за жертвите на националсоциализма. "Дори да не те отведат веднага след пристигането в газовата камера, така или иначе не оцеляваш в Аушвиц дълго - максимум три месеца." Тя се спасява единствено благодарение на музикалната си дарба.

"Конвоите бяха много и се случваше крематориумът да не може да побере всички докарани хора", спомня си Ласкер-Валфиш. "Тези, за които нямаше място в газовите камери, бяха разстрелвани. В много случаи хора бяха хвърляни живи в горящите ями. И това съм виждала." Концлагерът Аушвиц-Биркенау е бил машина за избиване. С промишлени пещи.

Очила и човешки коси

Хората, които днес посещават мемориалния комплекс и музея, разположен в множество бараки, онемяват от ужас. Високи купчини от човешки коси, очила, големи витрини, пълни с протези или с последните вещи на жертвите. 

На 27 януари 1945 година войниците от Червената армия достигат лагера. Кристоф Хойбнер, който е дългогодишен вицепрезидент на Комитета Аушвиц, се е срещал с мнозина от оцелелите и обобщава техните разкази. "Освободителите, млади войници от Украйна, Русия и от други републики от състава на тогавашния Съветски съюз, са стоели пред вратите на Аушвиц и не са могли да повярват на очите си. При това вече са били виждали много. Но не и това там, а именно мъртъвци на два крака. Едва след вглеждане в лицата и очите им е ставало ясно, че тези скелети са живи."

"Невъобразима безчовечност"

Хората, които са били затворени в Аушвиц, са имали на ръцете си номера, татуирани от нацистите. Оцелелите така и не могат да се отърсят от безграничната безчовечност на това място. "Невъобразимите престъпления, извършени спрямо невинни хора, постепенно излизаха наяве. Мащабът на катастрофата просто не можеше да се обхване", казва през 2018 година пред Бундестага Ласкер-Валфиш.

"Това е било място на държавно организирано престъпление", посочва Кристоф Хойбнер. "А престъплението се е състояло в това, че е бил изграден индустриален апарат за избиването на хора." 

Преосмислянето на жестокостите от Аушвиц продължава десетилетия. Днес са останали само малцина живи свидетели на онези брутални престъпления.