Преди броени дни бе представена книгата на Даниел Вачков „Аварии и катастрофи. Хроника на българската индустрия“. Тя е част от поредицата „Минало несвършено“ – проект на Института за изследване на близкото минало, който поставя акцент върху актуални теми и проблеми, свързани с комунистическия режим (1944-1989). 

Монографията на Даниел Вачков е едно изключително прецизно историческо изследване на индустриалните аварии и катастрофи през комунистическия период, което успешно представя цялото многообразие на тези явления. 

Авторът тръгва от коректната и идеологически безпристрастна постановка, че след индустриалната  революция в Западна Европа, с разгръщането на процеса на индустриализацията, промишлените аварии се превръщат в съществена характеристика на развитието на съвременните общества. Достойнството на тази книга е, че въз основа на разнообразен архивен документален материал, в това число и на разнообразни статистически данни, тя разбулва мита за щастливото, безпроблемно, осигурено, постоянно обгрижвано от БКП битие на комунистическия работник, който и днес продължава да битува в съзнанието на част от българите, които не могат да скъсат с носталгията по близкото минало. Достатъчно е да споменем само няколко статистически данни, цитирани в книгата. Например по времето на комунизма почти всеки ден средно по двама работници са загивали при трудова злополука. Смъртните случаи при трудови злополуки през 1964 година са 518, през 1971 – 553, през 1987 – 495. За сравнение през 2010 трудовите злополуки са едва 95, а през 2013 – 87.

Книгата на Вачков дава отговор на един ключов въпрос – каква е цената на социалистическата модернизация в България, която обществото плаща в годините на комунизма. Както авторът сам пише много конкретно в изследването си „…мнозинството от българските работници работят при изключително тежки условия на труд. Във всеки аспект се виждат характеристиките на една провалена индустриална модернизация…В авариите няма нищо героично – във всички случаи те са резултат на лоша организация, лоши условия на труд, на грубо неспазване на трудовата дисциплина и на правилата за безопасност на производството, остаряла и некачествена техника и форсиране на производствения процес“.

Достойнство на монографията на Даниел Вачков е, че той разполага всички  изследвани събития съотнесени и обяснени чрез по-широкия контекст на политическата и икономическа ситуация на страната във всеки един период от нейното развитие – от периода на установяването на ОФ-власт и поставянето на  основите на комунистическата система, през периода на чистия сталинизъм, през времето на ограничената десталинизация и големия скок напред, пред реформаторското десетилетие на 60-те години, през развитото социалистическо общество и през периода на краха на комунизма… Това дава възможност да се обясни и реакцията на комунистическата власт спрямо авариите и катастрофите. В периода на утвърждаването на комунистическия режим, например, властта заклеймява авариите и пожарите в промишлеността като саботажна дейност и вредителство, целящи да компрометират  нейната стопанска политика, като прояви враговете на новия строй, като същевременно придава на вредителството в икономиката едно твърде широко тълкуване – „всички икономически негативи на  планово-административната икономика, като ниско качество на продукцията, произвеждане на стоки, които не се търсят, лошото планиране, ниската производителност на труда,  използването на огромно количество суровини и енергии и др. неефективни недъзи на съветския стопански модел.“

Принос в изследването на Вачков е, че той  разглежда авариите  и катастрофите по времето на комунистическия режим не единствено с тяхното конкретно значение, но и в преносен смисъл. Като форма на авария се означава всяка злополука и неуспех. А като катастрофа – всяко събитие, което има тежки разрушителни последици, както за преките участници в него, така и за околната среда. 

Ето как коментира този ракурс на изследването проф. Пепка Бояджиева:

„Аз бих определил монографията на Даниел Вачков най-напред като изследване на неуспеха и провала, и като опит да се разбере дадена обществена система чрез нейните неуспехи. Тя убедително илюстрира това, че неуспехите са много важен методологически ключ към разбирането на социалната среда, в която се случват.

Монографията не е само и просто изследване на авариите и катастрофите в промишлената сфера през комунистическия режим. Тя е мислене чрез изследване отвъд – с други думи, изследвайки авариите и катастрофите, се отива отвъд собствените проблеми на индустрията, за да се разбере:

- Спецификата на индустриализацията и модернизацията през комунистическия период и тяхното отражение върху обществените процеси;
- Как проблемите в индустрията се използват за изграждането на тоталитарната комунистическа система в България и за установяване на повсеместен контрол над обществото от комунистическата партия;
- Същността на комунистическата система, от гледна точка на присъщите й управленчески механизми на вземане на решения и на нейните вътрешни  способности и капацитет да функционира ефективно, да се справя с предизвикателствата на средата;
- Ролята на различни организации и институции, като профсъюзите и средствата за масова информация, като съучастници в провеждането на политиката на БКП и утвърждаването на нейната власт;
- Идеологическата същност на комунистическата система в България, която намира проявления в идеологизирането на всички обществени явления, включително и на промишлените злополуки и аварии, разминаването между идеология и действителност, между идеологията, утвърждаваща ключовата роля на работничеството в социалистическия строй и реалното положение на работниците в социалистическите заводи;
- Мястото на пропагандата в комунистическия режим и използваните механизми за създаване и съхраняване на положителен образ на режима сред широката общественост.“

Книгата на Даниел Вачков „Аварии и катастрофи. Хроника на българската индустрия“ е 36-ото издание от поредицата „Минало несвършено“ на Института за изследване на близкото минало. Само по себе си всяко едно изследване от нея има своя принос в осветяване на историята на България по време на комунистическия режим в периода 1944-1989 година. Достойнство на всяка една от книгите е, че български изследователи разглеждат теми, търсят отговори на въпроси, правят безпристрастен прочит и разбиват митове от близкото ни минало на базата на най-сигурните източници на информация за историята, каквито са архивите. В същото време всяка една монография се фокусира върху проблеми, които са релевантни към нашата най-нова история и проектират по специфичен начин в съвременното ни битие, което ги прави много актуални и днес.