Илиана Славова

Разговорът за това какъв да бъде следващият президент на България и как да бъде излъчен е не просто необходим, насъщен е. След пораженията, нанесени от Румен Радев върху българската политическа система, имиджа на България и геополитическите позиции на страната ни в променящия се свят, не можем да си позволим още един кремълоугоден фигурант на президентския пост.  

Още повече, че изборът на обществото ни далеч не е в полза на Кремъл. Делът на българите, които подкрепят принадлежността на България към ЕС и НАТО е около два пъти по-голям от този на предпочитащите съюз с Русия. Това се вижда от проучванията на различни социологически агенции през последните години (Алфа Рисърч, Тренд, Галъп интернешънъл, Мяра), с известни вариации, които не променят цялостната картина. При това 

тенденцията е към ерозиране на одобрението за Русия

 и укрепване на доверието към ЕС. Фактът, че президентският пост се заема от разказвач на руски наративи, означава, че политическата класа не се е справила като изразител на този цивилизационен избор. 

Тектоничните процеси в световната политика изискват лидерство, способно да улови духа на времето.  За да не останем на някоя  глуха гара, а влакът на историята просто да профучи край нас. 

Дали инициативата на ДСБ за излъчване на общ кандидат-президент на демократичната общност ще привлече необходимата обществена енергия за толкова мащабна и деликатна задача? Наистина деликатна с оглед на политическите разделения и нападките между партии, които би трябвало да работят заедно за изпълнението на подобна мисия. Председателят на ДСБ Атанас Атанасов откри наскоро кръглата маса по темата с перифраза от Библията – има време за разделяне на камъни и време за събиране на камъни. И бяха поканени политици от поколението, което въплъти духа на своето време, 

събра камъните и написа история като постави България на европейския ѝ път, 

откъсвайки я от унизителната роля на съветски сателит. Премиерът Иван Костов, който оглави правителството на ОДС, Екатерина Михайлова – заместник-председател на парламента в два негови състава, Веселин Методиев – вицепремиер в правителството на ОДС. 
Поколение, което преодоля разделенията и през 1996 г. излъчи като общ кандидат на десницата Петър Стоянов, и проправи пътя към победата му на президентските избори. Този успех стана и предвестник на бъдещото управление на Обединените демократични сили. 

„Демократична България“ очевидно има готовност да черпи от миналия опит решения за днешните проблеми, но същото не може да се каже за „Продължаваме Промяната“. Още преди дискусията да е започнала по същество, Кирил Петков побърза да се конфронтира, призовавайки „да се внимава“ със сравненията с миналото, защото обстоятелствата са различни. Някои да, други не. Целта обаче е същата, основните трудности са същите и със сигурност има какво да се научи от решенията, които са вземани. Немалко политици се ласкаят от мисълта, че всичко започва от тях и, фокусирани върху себе си, пропускат голямата картина.  

Голямата картина беше очертана от експремиера Иван Костов, който предупреди, че 

най-големият риск е пропутинските сили отново да изберат президент

 Петков предпочете да размие геополитическото противопоставяне – по думите му, кандидатът трябва да е не само проевропейски, но да е против корупцията и против модела на Пеевски, и против модела на Борисов. По зла ирония,  само дни по-късно съпредседателят на ПП се оттегли от политическите си постове заради корупционен скандал. Но тъй като говореше в лидерско качество, казаното от него остава валидно като позиция на партията докато не бъде преразгледано. 

Що се отнася до темата за корупцията, мястото ѝ не е президентската кампания, не само защото стана крайно неудобна за ПП, а с оглед на конституционните правомощия на президента. Битката с корупцията не е сред тях, нито борбата с партийни модели и практики. Ако идеята е президентът да присвоява чужди правомощия, погазвайки разделението на властите, и да влиза в баталии на партийния терен (противно на конституционната си мисия да изразява единството на нацията) – това означава да получим реинкарнация на Радев. Демократичната общност определено не се нуждае от това.   

От друга страна, в основния закон е записано, че държавният глава представлява България в международните отношения. Тоест, с оглед на ситуацията в света, компонентът „геополитика“ трябва да е водещ при излъчването на бъдещия кандидат. Ако зад него се обединят гласовете на споменатото проевропейско мнозинство, успехът е предизвестен. За целта обаче е необходимо да се обединят и партиите, представляващи граждани с проевропейски профил.   

Според изследване на „Отворено общество“, това са ДБ  (96% от симпатизантите са за съюз с НАТО и ЕС, 0% са за съюз с Русия), Продължаваме промяната (68% са за съюз с НАТО и ЕС, 14% за съюз с Русия), Има такъв народ (65% са за съюз с НАТО и ЕС, 13% за съюз с Русия), ГЕРБ (58% са за съюз с НАТО и ЕС, 12% за съюз с Русия). 
На другия полюс са симпатизантите на БСП и „Възраждане“.
Проучването е направено преди разцеплението в ДПС и не отчита състоянието на неговия електорат към днешна дата. В средата на 2022 г. сред привържениците на движението най-много са тези, които не могат да преценят или не дават отговор – 48%. Близо 23% са за съюз с НАТО и ЕС, а 21% отдават предпочитание на Русия.      
Липсват данни за „Величие“ и МЕЧ, които влязоха в парламента по-късно.

Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов вече изрази готовност да разговаря с ПП-ДБ за обща президентска кандидатура, въпреки явното нежелание на ПП. 
Опитът да се вмени на бъдещия кандидат ангажимент към борбата с корупцията изглежда като опит да се прокара разделителна линия, изключваща ГЕРБ. Само че така се бламира самата идея за общ проевропейски кандидат.    

Сред причините, които от ПП са изтъквали за позицията си „не и с ГЕРБ“, е свалянето на правителството на Кирил Петков, както и на Никола Минчев като председател на парламента.  Но може ли това да е причина да се загърби националният интерес? Ситуацията през 1996 е твърде подобна, но партиите я преодоляват.  

На кръглата маса Екатерина Михайлова напомни, че в първичните избори на демократичните сили, спечелени от Петър Стоянов (издигнат от СДС), участваше и ДПС – въпреки че тази партия стана причина за свалянето на правителството на Филип Димитров, също и на Стефан Савов – от председателския пост в парламента. По думите ѝ, тогава партиите са се мразели, имало е взаимно недоверие и лидерите дори не са си говорели, но въпреки това са се обединили в името на общата цел – България да има проевропейски президент.   

Ами днес? Избягвайки темата за обединяване на проевропейските избиратели, Кирил Петков заговори за президент на „всички свободни хора“ – от дясно до център-ляво. В идеята да се търси подкрепа и извън дясното пространство има смисъл – все пак цивилизационният ни избор да сме част от Европа, а не от Евразия, не е монопол на десницата, макар да е извоюван от нея. 

Но какво означава „президент на всички свободни хора“?

На какво основание ще предпоставим, че биха застанали зад един кандидат. Нали смисълът на свободата е в правото на различие? Нима свободният човек не може да избере автократ, както свободните американци избраха Тръмп? Свободата включва и правото на глупав избор. 
Какъв е кливиджът при който издигаме кандидат на „свободните хора“? Свободни-роби? Не сме ли в крайна сметка всички свободни да направим избор, отивайки при урните? Не сме във времето на Тодор Живков с една-единствена партия, нито гласуваме под дулата на оръжия както е в окупираните от Русия украински територии. 

Разбира се, можем да гледаме на свободата като вътрешно състояние и ценностен избор. Съотнесено към политическите реалности това означава европейски избор – Европа е тази, която защитава свободата като ценност и човешко право, в противовес на автократична Русия. Т. е. отново опираме до кливиджа Европа-Русия, който е живата реалност в обществените нагласи. Защо да го подменяме с обтекаеми популистки конструкции? Защото от ПП се стремят да избегнат акцента върху геополитиката? Но именно геополитическото говорене може да привлече широка подкрепа, защото засяга теми, които са постоянно активни в общественото съзнание. Ако стремежът е към успешна кампания, размиването и подмяната на понятията е погрешен избор.  

Дано трусовете в „Продължаваме промяната“ да имат отрезвяващ ефект. Да има 

повече мъдрост и смирение

Ако това не стане, дълбаенето на разделителните линии ще продължи и издигането на единен кандидат ще се окаже невъзможно.  ПП-ДБ и ГЕРБ ще се явят с отделни кандидати и проевропейските гласове отново ще бъдат разделени. Ако противопоставянето остане все така ожесточено, никоя от двете формации няма да подкрепи кандидата на другата на втория тур на президентския вот, а и дори да го направи, обидата сред избирателите ще е твърде силна, за да отидат до урните. Това ще отвори пътя за нова победа на пропутинските сили. Отново със съдействието на ПП, които през 2021 г. активно подкрепиха кандидата на Кремъл Румен Радев. По тази тема упорито се мълчи. А е редно  грешките да се признаят пред избирателите, за да може да се гради стабилно доверие. Не е убедително когато „осанна“ просто се замени с „разпни го“. Публичното осмисляне на грешките е залог, че няма да се повторят, замитането под килима с огромна вероятност гарантира тяхното възпроизвеждане в бъдеще.

Разбира се, ако политическият инат на Продължаваме промяната се окаже нелечим, има и вариант да се излъчи кандидат без ПП, макар в момента и двете части на коалицията ПП-ДБ да се кълнат, че остават заедно. При перспективата за още един проруски президент обаче, на везните ще бъдат поставени съдбата на коалицията и съдбата на България. Очевидно е кое представлява по-голяма ценност.    

Процесът по излъчване на общ кандидат няма да е лесен, всички ще трябва да преодолеят недоверието и егото си. Включително евентуалните съмнения за манипулации с гласуването на първичните избори – такъв проблем е имало и през 1996, но са намерени решения. Психологически е трудно за загубилите да подкрепят победителя. Но тогава всички признават резултатите, застават зад Петър Стоянов и искрено работят за победата му на същинския вот. Без обструкции и злословия пред медиите.      

Веселин Методиев напомни как лидерът на коалицията „Народен съюз“ Анастасия Мозер даде подкрепата си за Стоянов, въпреки че формацията ѝ е работила за кандидатурата на Желю Желев на предварителните избори. Същата проява на благородство ще се изисква и сега от политическите лидери, за да не се разпадне кампанията (както стана с Лозан Панов) и да бъде избран проевропейски президент на България. В противен случай страната ни ще бъде изправена пред сериозни рискове.      

Да не забравяме, че президентът е и главнокомандващ  на армията. Можем да си представим какво би станало ако войската ни се командва от прокси на Кремъл при евентуален конфликт между НАТО и Русия. Все повече висши военни и анализатори в Европа предупреждават, че такъв конфликт е въпрос на време, ако Путин не претърпи поражение в Украйна.

Важно е всичко това да бъде осъзнато, но към момента никак не е сигурно. През уикенда депутатът Явор Божанков заяви, че няма как ПП-ДБ да имат общ кандидат-президент с ГЕРБ:  „Борисов е управляващ, ние сме опозиция, затова не може да се говори за общ кандидат." 
Наистина безумен аргумент, защото не става дума за парламентарни избори, нито за излъчване на изпълнителна власт, а за съвсем отделна институция с друга специфика. Нямаща нищо общо с управленските мнозинства, надпартийна. 
Добрата новина е, че се чу и обратната позиция – от Асен Агов. По думите му, градската десница и ГЕРБ може да излъчат кандидат чрез предварителни избори. 

Дано в крайна сметка разумът да надделее.  Ако това се случи, общият кандидат ще има всички шансове за успех на същинските избори – с подкрепата на гражданите от проевропейското мнозинство.