Българската армия – в реалността и в сънищата от миналото на псевдонационалисти и съветофили

Антон Антонов *

Защо армията ни е толкова малка и необходима ли ни е голяма армия? Два въпроса, много отговори! От една страна, не искаме участие във военни конфликти, от друга - искаме армията ни да е многобройна, както преди. Даже действащ министър говори за „наборна армия“. А къде е бюджетът за тази „идея“. И още нещо - та вече ги няма казармите…

Това е абсолютен логически и фактически нонсенс! Е, ако българската армия стане отново толкова голяма, как ще я издържаме? И още нещо -  „силите от миналото“ у нас, разкрачените политици и „братята“ на изток днес наблягат на пацифизма, в противовес на НАТО! 

ОК! Ако чисто хипотетично допуснем, че ще станем голяма „военна сила“ като преди - както някои „проплакват“ за миналото - какво следва? Първо, ще бъдем просто по-голяма натовска армия. Второ, за това ще трябва превъоръжаване и сериозни инвестиции като начало, и други за поддържането й. Трето, от кого ще се пазим, след като сме заградени с военни съюзници?  И четвърто, тези войници, просто ще бъдат използвани, изцяло вън от страната ни, на определени критични точки, което също няма да се хареса на неопацифистите. А така е, защото войската не може да дреме в казармите и да харчи пари, без да върши нищо…И пето, има сериозни поддръжници у нас да върнем хода на историята назад или към статуквото преди 1989! 

Такава България ли искаме!? Хаосът вече е очертан. Що за натовска държава сме? И къде се намира нашата армия – реално, не в „сънищата“ на някого?

И при най-бегъл анализ днес, следва да си признаем, че сме военна и партньорска "сила", само на картата на Европа! Къде е причината за това? Не можем да не си зададем този въпрос. Дали не става дума за някаква „договорка“ преди години, когато България стана пълноправен член на НАТО? Пълноправен и боеготов член ли сме, или някаква буферна зона, с която всеки може да се разпорежда? А това е категорично неприемливо за българския народ днес и в перспектива за неговото бъдеще. 

Този въпрос е актуален и тревожен, защото през всичките тези години след 2004 г., въоръжените сили на Република България, по отношение на тежко и леко въоръжение, са и все още се захранват от "арсеналите" ни, от членството ни във Варшавския договор? Днес бойната ни авиация е на сервиз и поддръжка при руски оръжейни фирми!? И още един абсурд - ТЕРЕМ–КРЗ ФЛОТСКИ АРСЕНАЛ – ВАРНА” основан през 1897 г., който има статут на пристанище със специално предназначение, до вчера ремонтираше кораби на ВМФ на Русия!? 

А ето ви и един индивидуален парадокс, свързан с български военен деец, висш офицер от състава на БА, със звание бригаден генерал, служил като национален командир на българския контингент в Афганистан – Димитър Шивиков.  Същият генерал е преминал и през Военния колеж на Сухопътните войски на САЩ. Той е авторът на девиза на 68-а бригада „Специални сили“ – „Там, където другите не могат“. А днес се изживява като протестър, заедно с Мая Манолова и казва: "Управляващите оттук насетне нямат нито юридическото, нито моралното право да определят съдбата на отечеството ни.

А в същите тези трагикомични времена България е член на НАТО и ЕС!

Единствената реална реформа в армията след 1989 год. беше деполитизацията на ръководния и свръхсрочно служещ воински състав,  и отпадане ръководната роля на БКП във войската. Независимо от този законов акт, години наред армията беше и е в ръцете, но и в умовете на старите кадри, та до наши дни. На тази безпътица пред българската армия, следва да се сложи край. Длъжници са – българската политическа класа и ръководните органи на НАТО. 

Няма я стратегията!

Поредица, български правителства при сериозни междудържавни конфликти, някои от които в близост до нашите граници, нямат стратегически вярна позиция. Очевидно е, че им „куца“ и координацията с партньорите, и прагматизъм в действията. Не виждаме качеството, способността да поемат отговорност и вземат точните решения. В кризисни моменти политиците ни трудно се ориентират и обичайно се крият и изчакват зад гърба на партньорите или на собствения си народ.

А днес с особена сила изниква проблемът, свързан със задължително превъоръжаване, като начало във ВВС и не по-малко важно – подобряване на състоянието на ВМС и бреговите формирования в Черноморския регион.  Не случайно, тези дни министрите на отбраната на САЩ и България подписаха във Вашингтон „Пътна карта“ за сътрудничество в областта на отбраната за следващите десет години. Документът посочва пет приоритета до месец декември 2030 година, като в същото време уточнява, че сътрудничеството не се ограничава само до тях. Като един от акцентите с особена важност е Черноморският регион.

По темата, „искаме или не искаме война“, с когото й да е, спор няма – нашия народ, наистина е миролюбив и сме убедени, че всеки въоръжен конфликт между държави, следва да се разрешава с мирни способи. Така мислят и другите народи, но в кризисните и конфликтни времена, в които живеем, следва да мислим и за военната си сигурност, особено имайки предвид „несигурността“, идваща от Изток през последните години!
                                     
Това извиква въпросите към "преходната" политическа класа и днешното правителство на България: Ние имаме ли боеспособна армия днес и ако не - защо се „презастраховаме“, че няма да допуснем ефективна военна техника по линия на НАТО?

България „разграден двор“ ли е?

Ние за това ли ви избираме - за да ни оставяте на случайностите и съдбата? Вие можете ли да мислите и да виждате бъдещето на България стратегически, поне „пет хода напред“? Пред нашите и вашите очи, изтича „младата кръв“ на България на вън! Утре няма да има кой да работи, и пази страната ни! До кога?

Предизборното „ровене в миналото“ и вадене на  „скелетите от гардероба“, не са елементи на стратегическо мислене и полезното за страната ни действие. Това не е поглед напред. В променения и кризисен свят, в който живеем, са ни необходими нов тип адекватни водачи, с държавническо мислене и партньорска отговорност към съюзническите задължения.

И финално, за днешната военно-времева действителност, подходящо е да цитираме един забележителен военен американски анализатор г-н Самюел Хънтингтън, съветник по национална сигурност на президента Джими Картър, директор на Института за стратегически изследвания „Джон Олин“ в Харвардския университет, автор на много книги със сериозен принос в световната политическа наука, както и „Войникът и Държавата“ през 1956 г.:

„Гражданско-военните отношения са един от аспектите на политиката в областта на националната сигурност. Целта на тази политика е, да се подобри защитеността на обществените, икономическите и политическите институции на страната от заплахи, произхождащи от други независими държави. Може да се смята, че политиката на национална сигурност съществува в три форми и на две равнища. Политиката на военна сигурност е програмата за дейности, предназначени да сведат до минимум или да неутрализират напълно усилията да бъде отслабена или унищожена страната от въоръжени сили, намиращи се извън нейните институционални и териториални предели. Политиката на вътрешната сигурност се занимава със заплахата от подривна дейност — усилието да бъде отслабена или унищожена страната от сили, намиращи се вътре в нейните институционални и териториални предели. Политиката на ситуационната сигурност се занимава със заплахата от отслабване на относителната мощ на страната, причинена от дълги периоди на промени в обществените, икономическите, демографските и политическите условия. Всяка от тези три форми има свое оперативно и институционално равнище. Оперативната политика се състои от непосредствени мерки, предприети срещу заплаха за сигурността. Институционалната политика се занимава с начина, по който се формулира и осъществява оперативната политика.“

Налага се да се замислим над казаното от Хънтингтън. И най-вече български политици, особено тези, които имате отношение и носят отговорност към армията и сигурността.

Ако не сте в състояние да поемате отговорност и гарантирате сигурността, за държавата България и нейния народ, просто се оттеглете мирно, за да потърсим ние алтернатива за нашето и на децата ни Бъдеще!

*Коментарът е публикуван на фейсбук страницата на автора. Заглавието е на Faktor.bg