Тони Николов, Портал Култура

„Спиралата на хаоса“, в която затъна българската политика, е факт. Не е необходимо да ни го казва, нито напомня някой отвън (в случая – албанският премиер Еди Рама), видно е с просто око. И за това можем да се сърдим само на себе си.

История и истерия. Среднощни завери, разкрити преговорни документи или скалъпени национални предателства, шоу-политика с юнашко биене в гърдите ( „Де си Македонски?…“). Македония е тъй близо до Тракия и Мизия, колкото Изтока до Запада. Парламентарна разпаленост в читалищен стил, изригваща в нова национална разяреност. Партийни котерии и котировки на депутати, събирани по разни апартаменти. Покупко-продажби на бивши врагове, оказали се днешни съюзници. Мутри, избелващи битието си на нови герои, и „христинки“, дето не знаели да пишат, но послушно гласуват, за да не ги върнат на село.

Мнозинство от малцинства и малцинство на днешната множественост. Далавери и подкупи в големи размери на „Капитан Андреево“ (новата „Солунска митница“). Парламентарна инфлация на словото, растящи дългове и харчове, порочни схеми в пътното строителство. Пълен разпад, след който не е ясно какво точно следва. Политическият ни живот гнои, това е болестно състояние, а диагнозата, колкото и трудна, ни отпраща в подмолите на друга история.

Гроб към Македония

Историите на подобни българските кризи сякаш са нанизани на един и същ, безкрайно дълъг конец. Едни и същи национални еуфории и горестни крушения, користни сметчици и трудни освествания са симптомите, проявяващи се вече три века (веднъж в края на XIX в., три пъти през ХХ в., и сега отново, в първата половина на XXI в.).

Ще се опитам само да опиша част от симптоматиката на тази национална травма. Тъй като в нея се вместват и текущите ни болки, осцилиращи между Изтока и Запада. Съвсем буквално, не като метафора.

През 1909 г. френският писател и журналист Александър Еп (приятел на Мопасан и ученик на Зола) решава да посети България, за да напише книга за страната ни и за цар Фердинанд, който, бидейки потомък на Бурбоните, е в неговите очи „нов кръстоносец“ сред миражите на непонятния Ориент. Фердинанд го впечатлява, разяснява му тайните на „източния въпрос“. С тази цел го отвежда до прозореца в двореца, посочва му надвисналата снага на изумрудената планинска верига в далечината с думите: „Там е Витоша. А зад нея е Македония. Моите поданици гледат само в тази посока. Дано някой ден не си строшим главите в македонските зъбери“.

Което и става. Веднъж 1912–1913 г. Втори път 1915–1918 г. Цената е известна – около 300 000 свидни жертви. Непостроените пътища между София и Скопие (или към Охрид, Струга и Битоля) са осеяни поне няколко пъти с костите на всички, вложили живота си в крушението на един непомерен национален блян. 

В един от най-старите парцели на Софийските централни гробища се откроява бюст на мъж във военна униформа, чийто гроб гледа на Запад. Да, именно на Запад, а не на Изток, както задължително са ориентирани всички останали гробове. Става дума за надгробния паметник на ген. Михаил Савов, главнокомандващ българската армия през Балканската война, дал заповед на войските ни да атакуват доскорошните съюзници (сърби и гърци) на 16 юни 1913 г. На днешната дата! Пак заради „Македония“!

Акт, известен в историята ни като „престъпното безумие“, което освен всичко друго слага кръст на всякакви български аспирации към „братята ни и земята на св. Климент“. Впоследствие ген. Савов живее в странство, за кратко е български посланик в Париж, но в завещанието си изрично настоява да бъде погребан в София, а гробът му да гледа именно към Македония. Като спомен за един личен провал и поука за едно национално крушение.

От известно време група ентусиасти правят „исторически тур“ из Софийските централни гробища. Аз пък от вчера се питам не е ли добра идея организирането на „парламентарен тур“ към гроба на генерал Савов (27 парцел, недалеч от гробовете на Коста Паница и Васил Радославов)? Гробът лесно се открива, а от него погледът към Македония е някак по-различен.

Историята най-добре се учи на гробищата. Там жизнените и национални провали най-естествено попиват в умовете. Като „тленни поуки“. Особено по националната ни травма, която съвременният македонски писател Младен Сърбиновски (ярък българофил!) е описал така: Няма жертви и катастрофи, които Македония да не оправдае; това е мит, който непрекъснато гълта човешки трупове; кръвта е единствената движеща сила, единственото гориво на патриотизма, чрез която работи адската военна машина („За македонистките работи“, 2011 г.).

***

На местата за сетен покой чертите на миналото се възприемат другояче; когато си на място, където е прието да се мълчи, не е нужно да дереш глас или да безумстваш, както от парламентарната зала или на връх Шипка.

Ето защо си представих този въображаем „македонски парламентарен тур“ на Софийските централни гробища. Хипотетично, разбира се, такъв едва ли ще се случи някога. За най-голямо съжаление.

В неговия край би могло примерно да се организира и кратък прочит (от известни български актьори) на редове от публицистиката на проф. Константин Иречек (известния историк и приятел на България, не Алековия герой). Та да чуят народните избраници някои неща: защо българското „да“ и „не“ тъй бързо сменят местата си, на което според Иречек може би се дължи и постоянното българско навлизане от криза в криза:

Липсва пламенна любов към отечеството. На човек му се струва, че държавата се крепи не чрез патриотизъм, ами чрез общата идея да се изкористи родината. Липсва идеалното; във византийски всеобилните, бедни на мисли, кухи фразеологии на вестниците и на „парламентарните речи“ нищо подобно не може да се открие. „Пари“ и „парички“ са първите думи, които чужденецът, стъпил на българска почва, чува; те са и последните, които звучат в ушите му при напускането на страната… Целият частен и обществен живот носи характера на покупко-продажба и на бакалски сметки.

С което стигаме и до проблема с „българската корупция“. От Освобождението – та до наши дни. Моделът изобщо не е от последните десет-дванайсет години, както си мислят някои, той е монументално „ориенталско наследство“:

Пътникът често чува от населението оплаквания за подкупи, немарливост и злоупотреба с власт в учрежденията и при дебатите по бюджета в последната сесия твърде много се говори за продажби и подкупи.

Текстът на Иречек е от есента на 1882 г. Писан е преди двеста и четирийсет години! А вижте само как описва обремененостите на българския парламентаризъм:

Образувалите се партии се борят помежду си със страст, разбира се, само на думи, защото всеки е загрижен за своята кожа – едно характерно зрелище за малодушното безсилие на някогашната рая, чието страхливо лукавство тъй особено изпъква срещу бруталната откровеност на европееца… Един от поколения трупан гняв отведнъж се отделя от прелялото сърце и се излива от вкаменилата се в дълго мълчание уста. Пък и самата българска „камара на простаците“ със своята трагикомична амалгама от смешното, схващано като много сериозно, и от сериозното, наблюдавано лекомислено, смайва със своята логодиария.

Смях, лукавство, козни, отврат и празно дрънкане (логодиария) – несекващ парламентарен сценарий в ръцете на поколения родни сценаристи.

Извечното ни политическо уравнение

В тези дописки, писани от Константин Иречек за „Аугсбургер алгемайне цайтунг“ (1881–1883 г.) и подписани с три звездички (нямало е друг начин), той се спира и на нещо изключително важно, в което изпъква основното уравнение в българската политика:

Македония – пари – Русия.
Или: Русия – пари – Македония.
Все същото. Само акцентът се сменя в зависимост от обстоятелствата.

Ябълката на раздора, бурето с барут или българската жива рана. Но и користта, купуването на дефицитни съвести за копейки или друга валута на кило; дребнави български сметчици. Поръчителят, Големият брат от Изтока. И зейналият гроб, гледащ в обратната посока.

И за да не си мислите, че ви разправям басни за „ланшния сняг“, спомнете си само съдбата на правителството на Филип Димитров през 1992 г. Днес, в учебниците на децата ни по история, то с право е назовано „първото българско демократично правителство“ след промените.

А каква беше съдбата му? То падна. Пак заради Македония. На Филип Димитров обаче не му липсваше смелост (за разлика от Кирил Петков). Той намери сили да признае независимостта на Македония, да разсече гордиевия възел на вековната българска политика. След което обаче попадна в „капана“. Атакуваха го с „оръжейна афера“ (предоставянето на оръжие за Македония) и то пак през негов външнополитически съветник. ДПС и БСП събраха „малцинствено мнозинство“ в парламента, включително чрез отцепници. Геополитическата преориентация на Изток бе повече от очевидна. Така се стигна до марионетните правителства на „Беров 1“ и „Беров 2“, до поголовните кражби и пълния икономически крах. А целият напредък в отношенията ни със Скопие бе заличен напълно и пропилян задълго. Пак по волята на Големия брат и вечен наш освободител.

Една притча за българското Освобождение 

И тук се сещам за една притча на българския политик д-р Петър Гудев (1963–1932) за „първото българско освобождение“, която прочетох наскоро. Самият той е интересна фигура, 39-и министър-председател на България (1907–1908 г.). Струва си да се поразмислим над думите му:

В нашето село имаше един бей. Една вечер дядо Стоян, като се връщал от печалба, случило се, та затънал с коня си в една тиня. След като се помъчил сам да извади коня си и като видял, че не ще може, изчакал да мине някой пътник и да му помогне. Случайно беят минал оттам и дядо Стоян, ако и да го знаел що за човек е, повикал го да му помогне. Наистина те изваждат коня, но беят се усетил, че дядо-Стояновите дисаги не са празни. Таман стигат в дъбравата и бейовият ятаган опрял в дядо-Стояновото гърло: я дисагите, я сега ще те заколя. Напразно се молил дядо Стоян, че цели осем години се е трудил за париците, що са в дисагите, че грехота ще бъде след толкова време да посрещне стопанката си с празни ръце. Всичко било напусто. Дисагите се преметнали на бейовия кон, а дядо Стоян трябвало да мълчи, за да остане жив.

Сетне много пъти го слушах да кълне като стара баба: „Да му се не види добрината, дето ми направи, да му се не види и конят: кешки да потраях още малко, щеше непременно да мине друг някой или щях как да е да изляза самичък“.

Тези негови думи ми припомниха нашето изтегляне от Русия. Аз си помислих дали руското освобождение не напомня бейовото; дали ние сега не вървим към дъбравата, гдето ще ни покажат ножа?  Жалко, но истината е, че всички руски действия показват, че вече сме нагазили в гората, дето ще ни оберат („Време е да видим Русия освободи ли ни?“, Русе, 1887 г.)

Скръбна притча за нашето „първото освобождение“

За другото през 1944 г. – гледайте филма на Светослав Овчаров „Второто освобождение“. По „третата възможност“ обаче е потребно да мислим трезво и предвидливо във време на кризи, особено докато се води войната в Украйна.