Науката предполага, че сме програмирани за алтруизъм, но наистина ли трябва да мислим за другите през цялото време?

Винаги, когато летя, в главата ми изскача един ред от предполетния инструктаж за безопасност, пише Мат Уорън в BBC. Някъде между „добре дошли на борда“ и „използвайте тази свирка, за да привлечете внимание“, ни се напомня да „сложим собствената си кислородна маска, преди да помагаме на другите“.

Това е по същество официална инструкция да бъдем „егоистични“. И това е мъдър съвет, ако има спешен случай на височина от 10 000 м и скорост от 890 км/ч. Ако кабината се разхерметизира, няма да можете да помагате на другите, тъй като може да загубите съзнание от кислороден глад.

Но от друга страна, в свят, който често сякаш възнаграждава нарцисизма, може да има риск същият този ред да говори за донякъде тревожна житейска философия. Идеята, че винаги трябва да поставяте себе си на първо място – и че егоизмът надделява над алтруизма.

Индивидуализмът е определен от социалния психолог Хеерт Хофстеде като „степента, до която хората се чувстват независими, за разлика от това да бъдат взаимозависими като членове на по-големи цялости“. И в много части на света, особено на Запад, индивидуализмът е не само ендемичен, но и все по-модерен. Въпросът е дали това е нещо добро или не.

Елементи от психологията, икономиката и биологията – не на последно място идеите за егоистичните гени и неодарвинизма – нормализираха предположението, че конкуренцията означава, че хората са по своята същност жестоки, безмилостни или егоистични, казва Стив Тейлър, старши преподавател по психология в университета Лийдс Бекет.

Но макар че очевидно всички можем да бъдем егоисти – в края на краищата, първата задача на мозъка ни е може би да ни поддържа живи – той добавя, че новите изследвания рисуват по-оптимистична картина, оспорвайки донякъде мрачната представа, че винаги даваме приоритет само на себе си.

Вземете например „ефекта на страничния наблюдател“, който се появява за първи път през 60-те години на миналия век. Това е широко цитираната идея, че хората обикновено избягват да се намесват в криза, когато други са наблизо.

Теорията е последвана от възмущение след убийство в Ню Йорк през 1964 г. на Кити Дженовезе, 28-годишна барманка, която е била изнасилена и убита, според съобщението, пред близо 40 свидетели, никой от които не е помогнал.

Но последният детайл от историята зад „ефекта на страничния наблюдател“ изглежда е апокрифен. Макар че, трагично, Дженовезе наистина е била сексуално нападната и убита, разследванията показват, че съобщенията за 38 пасивни минувачи са неточни.

Един документ от 2007 г. например посочва, че няма доказателства, че някой е бил свидетел на убийството на Дженовезе и просто не е направил нищо. Историята, предполагат изследователите, е „съвременна притча".

Изследвания показват, че хората всъщност са повече от склонни да поставят безопасността на другите пред своята в много ситуации. Например, статия, публикувана през 2020 г., изследва записи от видеонаблюдение на насилствени нападения във Великобритания, Холандия и Южна Африка.

Установява се, че един или повече хора са се опитали да помогнат при девет от 10 нападения – като по-големите групи правят намесата по-вероятна, а не по-малко вероятна.

Превод: Faktor.bg