Николас Винкур, Политико

Докато американските избиратели избират нов президент, европейците с нетърпение очакват да видят дали победителят ще бъде Доналд Тръмп - кошмар за мнозина - или Камала Харис, която се смята за много по-добра за трансатлантическите отношения.

Ето един съвет от дългогодишен евроамериканец: Притеснявайте се по-малко за американското президентство и повече за това как Европа може да се справи сама на опасната световна сцена. Неудобната истина е, че през последните 30 години американският интерес към Европа намалява. И нито един от кандидатите не е в състояние да върне трансатлантическия разцвет от началото на 90-те години на миналия век.

Това не означава, че тези избори няма да повлияят на Европа. Единият кандидат е почитател на Владимир Путин, който иска да наложи 100-процентни мита върху европейските стоки и обещава да сложи край на войната в Украйна в деня след избирането си. Съобщените от него заплахи за изтегляне на Вашингтон трябва да се вземат насериозно, защото този път Тръмп вероятно няма да бъде заобиколен от ограничители на "Дълбоката държава". Харис, напротив, обещава приемственост в глобалната лидерска роля на САЩ и има съветник-еврофил Фил Гордън, на когото Европа възлага големи надежди.

Но ако направите крачка назад, общата картина е следната: Европа просто не е толкова важна за Вашингтон, колкото някога е била. Застаряваща и свиваща се, алергична към силовите политики, размирна и избягваща риска, Европа все повече предизвиква у много американци не симпатии. Не помага и фактът, че разликата в представянето на американската и европейската икономика се увеличава неумолимо в полза на Америка.

Привържениците на трансатлантическото движение справедливо ще изтъкнат, че отношенията между САЩ и ЕС са били добри при президента Джо Байдън. Подкрепата му за Украйна (включително обявеният миналата седмица заем от 20 млрд. долара) е постоянна, дори и да не отговаря на големите надеждите. Неговата администрация, чрез съветника по националната сигурност Джейк Съливан, поддържа тесни отношения с председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен.

"Заради войната в Украйна мисля, че САЩ са по-страстно ангажирани с Европа, отколкото са били от 70 години насам", пише Уит Стилман, американски филмов режисьор, който е прекарал голяма част от кариерата си в Европа.

Но ето, че дойде, Байдън със сигурност ще бъде последният президент на Америка от времето на Студената война. След него ще последва le déluge - или по-точно реколта от политици, които не смятат, че Русия представлява основна заплаха за интересите на САЩ, или имат силно свито усещане за ролята на Вашингтон в света. Дори Байдън, когато се наложи, позволи на Вашингтон да даде приоритет на индо-тихоокеанския регион. Спомняте ли си провала с AUKUS, когато САЩ измъкнаха изпод носа на Франция голям договор за строителство на подводници? Френският президент Еманюел Макрон беше бесен. Приглушеният отговор на Вашингтон напомняше на известната реплика на Дон Дрейпър: "Изобщо не мисля за теб."

* * *

За да добием представа колко много са се променили вече нещата, е полезно да погледнем назад към дните, когато златният стандарт на Pax Americana беше на най-високата си и горда позиция на европейския небосклон - или към деня, в който беше достигнат "Пикът на Америка".

Датата е 6 юни 1994 г. Американските съюзници се бяха събрали в Северна Франция, за да отпразнуват 50-годишнината от Деня "Д". Младият президент Бил Клинтън, който свиреше на саксофон, беше звездата на шоуто. САЩ бяха спечелили Студената война и сега се намираха в западната част на Евразия, без да се противопоставят военно, но все още разполагайки с повече от 120 000 войници. Няколко години по-рано Вашингтон отправя призив и 40 държави, включително няколко европейски, се присъединяват към операция "Пустинна буря". На дипломатическия фронт все още се движеха гиганти: Ричард Холбрук се извисяваше над Берлин от посолството на САЩ.

От културна гледна точка това също беше различна епоха. Отборът на мечтите, в който участваха звездите от НБА Майкъл Джордан, Чарлз Баркли и Лари Бърд, с лекота си бе проправил път към златния медал на Олимпийските игри в Барселона през 1992 г. EuroDisney - нещо като американска колония в покрайнините на Париж - току-що беше отворила врати и наложи Мики Маус мания на стенещата френска публика. Американските медии - от "Herald Tribune" до "Wall Street Journal Europe" - все още бяха големи и нахални представители на европейския живот, с богат персонал и висока оценка.

Сравнете и съпоставете с днешното състояние на нещата. САЩ са оттеглили или намалили европейския си отпечатък в почти всички области с изключение на една - дигиталната сфера, където американските технологични компании като Facebook и X царуват повече или по-малко на екраните ни, но не носят блясък. Числеността на войските е много под 100 000 души, въпреки горещата война на прага на НАТО.

За Тръмп, който гледа на НАТО като на бреме, или за неговия съотборник Джей Ди Ванс, който отъждествява възпирането на Русия с "подпалване на война", американското присъствие в чужбина изглежда като досада.

Дипломатите на САЩ на континента, с изключение на Дейвид Пресман в Унгария или Бриджит Бринк в Украйна, са плахи, ходят тихо и не носят тояги. От шумните, първи по рода си цифрови медии, които се появиха през последните години (POLITICO, Semafor, Axios), само POLITICO е пуснал корени в континентална Европа. Дори технологичните гиганти се замислят. След като разработиха инструменти за изкуствен интелект от следващо поколение за потребителите, те до голяма степен решиха да не ги внедряват за европейските потребители. Рискът от нарушаване на европейския закон за изкуствения интелект е твърде голям. А може би просто не им се занимава.

За Жереми Галон, французин, който работи във Вашингтон и е автор на биографията на Хенри Кисинджър, намаляването на интереса на САЩ към Европа не е нещо лошо само по себе си. Според него обаче то е неоспорим факт, свързан със смяната на външнополитическия елит на Вашингтон.

"Имаше цяло поколение висши служители, които имаха органични връзки с Европа, защото родителите им бяха емигрирали или защото те самите бяха бежанци от Европа. Кисинджър, Бжежински, Олбрайт - всички те са били европейци на някакво ниво", казва Галон.

"Официалното отдалечаване от Европа започна при бившия президент Барак Обама, който ръководеше програмата "Пътят към Азия". Но Обама просто даде тласък на вече започналия процес, който сега може да се ускори. Сега израства ново поколение, което отразява американската демография. Те (американските държавни служители или дипломати) или са свързани с испаноезичния свят, или гледат към Азия. Тези, които са свързани с Европа, просто присъстват по-рядко", казва още той.

Принизяването на значението на Европа в психиката на американските елити се отразява в избора на образование и кариера. Усвояването на мандарин показва по-голяма амбиция за един амбициозен дипломат, отколкото, да речем, френски или дори руски език. За разлика от това изучаването на Европа като геополитическа единица е нишово занимание.

Галон отбелязва: "В Харвард сградата на южноазиатските изследвания е голяма, светла и модерна, очевидно престижен отдел. Центърът за европейски изследвания е точно такъв, какъвто си го представяте: малък, малко овехтял."

* * *

Голямата ирония на американското отдръпване от Европа е, че е трудно да се посочи една конкретна причина, поради която това се случва. Според Бен Ходжис, който някога е командвал американските армии в Европа, разходите на Америка за разполагането на цели 450 000 военнослужещи на континента в разгара на Студената война са лесно поносими през последните 70 години и носят ползи за Съединените щати, които са далеч по-непропорционални на инвестициите.

"За мен винаги е било загадка, че хората не виждат какво огромно предимство имаме с лидерството си в НАТО и отношенията си с европейските държави. Идеята, че Америка по някакъв начин не е в състояние да присъства както в Европа, така и в Индо-Тихоокеанския регион е изненадващо неинформирана, каза той.

Нещо повече, дори сега икономическите отношения между САЩ и Европейския съюз са по-силни от всякога в историята. Обемът на трансатлантическата търговия със стоки и услуги е огромен и се увеличава всяка година.

Някои европейци се заеха да напомнят на Вашингтон за тези факти. В документ от 5 страници, представен на европейските външни министри през юли, полският външен министър Радек Сикорски призова колегите си да говорят за взаимните ползи от отношенията и да разсеят негативните представи за трансатлантическите отношения, които са се наложили главно от страна на републиканците.

* * *

Докато часовникът отмерва времето до 5 ноември, европейците се борят с перспективата за по-нататъшно оттегляне на САЩ. Ако Харис спечели, Белият дом ще продължи да подкрепя Украйна, но в крайна сметка ще насочи Киев към споразумение с Русия в недалечно бъдеще. Инвестициите в НАТО ще останат постоянни, въпреки че основната тенденция ще бъде по-нататъшното приоритизиране на Индо-Тихоокеанския регион пред Европа.

Ако Тръмп спечели, нараства усещането, че всички залози са прекратени. Някои вярват, че администрацията му ще се държи рационално и няма да обърне масата на НАТО, и че ще се стреми към сделка по войната в Украйна, която ще позволи и на двете страни да претендират за победа. Например, като даде повече оръжия на Киев и заплаши да премахне всички ограничения за използването им, в замяна на това Путин да прекрати настъпателните операции и да получи територия.

Но не всички са толкова сигурни. "Искаме да вярваме, че Тръмп ще бъде разумен, но никой не може да бъде сигурен. Малко вероятно е зрелите в стаята да се върнат", каза високопоставен дипломат от ЕС, получил анонимност, за да говори откровено за политиката на САЩ.

Заловени неподготвени през 2016 г., служителите на ЕС сега казват, че се подготвят за всичко, което Тръмп може да им подхвърли. Дипломати и търговски служители обещават, че са готови да отвърнат на удара "бързо и силно", ако Тръмп се опита да започне търговска война с ЕС. И все пак този вид търговско противопоставяне вероятно е лесната част, когато става въпрос за дългосрочните отношения на Европа със САЩ. Далеч по-трудно е да се планира бъдеще, в което САЩ ще бъдат значително и трайно по-малко ангажирани със защитата на Европа.

В това отношение Франция играе ролята на европейската Касандра, като предупреждава, че блокът трябва да се справи с отбраната, независимо кой ще бъде избран за президент.

"Не можем да оставим сигурността на Европа в ръцете на гласоподавателите в Уисконсин на всеки четири години. Да излезем от колективното отричане. Европейците трябва да вземат съдбата си в свои ръце, независимо от това кой ще бъде избран за президент на САЩ", заяви френският министър за Европа Бенжамен Хадад.

Европейската комисия в Брюксел, която иска Европа да бъде по-независима в областта на технологиите, отбраната и суровините. Но истината е, че когато става въпрос за представяне на бъдеще с по-малко Америка, блокът е дълбоко разделен. Колкото и ентусиазирани да са привържениците на европейската "стратегическа автономия", няма никаква инерция зад създаването на европейска армия или европейски ядрен чадър.

Някои държави - а именно скандинавските страни и някои държави от Централна и Източна Европа - смятат, че натискът от Париж е опит да се подкрепят френските компании. Те разглеждат предложенията за по-силна Европа с единни стратегически и военни цели като троянски кон, който ще донесе подчинение само на по-големите държави, т.е. Франция и Германия. За други Русия на Путин е просто екзистенциална заплаха. Загубата на защитния чадър на Америка е просто немислима. Това би ги изложило на удара на руския ядрен и конвенционален арсенал без надеждна противотежест.

Някои смятат, че тези нагласи ще трябва да се променят в случай на победа на Тръмп. Но алтернативата е също толкова вероятна - че изправени пред по-нататъшно оттегляне на САЩ, страните от ЕС ще се оттеглят в манталитета "всяка нация за себе си", като се отнасят една към друга с по-голямо подозрение и търсят предимство чрез сделки с други суперсили, а именно Русия и Китай.

"Без Съединените щати Европа е загубена", написа миналата година френският анализатор Никола Тензер.

Много по-опасен е рискът Европа да не признае, че вече е изгубена, и в резултат на това да остане неподвижна и парализирана./ БГНЕС