Негови са клетвените думи: Ти какво пожертва, за да има и утре България?

На 5 декември 1917 година е роден Илия Минев. Половината от живота му преминава в комунистическите затвори и лагери, но те не успяват да прекършат волята му за борба. Съдбата му след 10 ноември 1989 г. е доказателство, че т.нар. „преход“ бе контролиран и продължава да бъде контролиран от бившите от ДС и БКП. За тях Илия Минев бе враг. А за много от новоизлюпените „демократи“ той бе „неудобен“. Причината бе елементарна – те бяха също от комунистически фамилии.

Есента на 1989 г. и зимата на 1990 г. Южният парк в София се бе превърнал в своеобразна демократична „борса“ на която всяка възстановена или новосъздадена партия и гражданска организация, представяше идеите си, търсеше и намираше свои съмишленици. Нямаше още държавни офиси за партиите, нямаше и държавни партийни субсидии. Но имаше вяра и надежда.

Около Илия Минев групата не бе многобройна. Страхът все още имаше „големи очи”. Възстановяваха се стари партии, но някои от тях искаха да се забрави периодът, в който и те са „играли” по свирката на комунистите. Затова и Илия Минев бе неудобен. Гледаха с недоверие към легионерите и не споменаваха за горяните. Лидери на СДС смятаха, че демокрацията трябва да се случи с активното участие на комунистите. Така и стана. Нещо повече. Комунистите си я направиха по свой образ и подобие. С техни кадри. За съжаление се намериха „демократи”, които ги обслужиха. Някои и до днес го правят.

А гражданите, които бяха от некомунистически фамилии останаха в аутсайдерската зона на живота или просто напуснаха България. Днес наследниците на някогашните „безпартийни граждани” са отново в положението, в което бяха и техните родители, бащи и деди. Парадоксът е, че некомунистите в България така и не разбраха, че трябва да се обединят срещу комунистите.

А посмъртното послание на Илия Минев е в тези му клетвени думи: „ТИ КАКВО ПОЖЕРТВА, ЗА ДА ИМА И УТРЕ БЪЛГАРИЯ?“ Това послание е към нас, българите. За комунистите то е гола фраза.