Експертът и сътрудник на Breaking Defense Рубен Джонсън е бил нападнат и ограбен от руски войници, след което е задържан за две седмици в бункер край Криев. При неизвестни обстоятелства успява да се измъкне от двуседмичен плен и да стигне до Полша, където намира спасение от агресора.
Рубен Джонсън е е експерт, с над 30-годишен опит в изготвянето на анализи и доклади за чужди оръжейни системи и военни технологии. Работил е в американската военна индустрия като анализатор на чужди технологии. Бил е и консултант към Департамента по отбрана, военноморските и военновъздушни сили на САЩ, работил е и за английското и австралийското правителство. Редовен автор е в няколко специализирани военни издания - Breaking Defense, Military Periscope, Aviation International News, The Washington Free Beacon, The Washington Times and 现代军事. От края на 80-те години той е отразил повечето от главните световни изложения, свързани с отбраната и космическия сектор.В момента работи в Киев, където оказва експертна помощ на Украйна.
Преди няколко месеца Робен Джонсън коментира в интервю за Faktor.bg състоянието на руската военна индустрия и защо България не трябва да ремонтира военните си самолети в Русия.
Breaking Defense публикува покъртителен разказ за пленничеството на Рубен Джонсън в Украйна и неговите лични впечатления от войната, подпалена от Владимир Путин срещу една независима и суверенна държава.
След всичко, което преживях като пленник на руската армия, ми е трудно да повярвам, че днес по някакъв начин все още съм жив, започва разказа си Рубен Джонсън, който в момента се намира във Форт Лодърдейд, Флорида.
„Историята започва на 4 март, когато моят партньор и аз решихме да се отправим към ж.п. гарата, за да хванем влак за евакуация извън Украйна. Близо до украинските градове Ирпин и Буча, близо до Киев, колата ни попадна в засада на руската армия. Това бяха войници, които нарочно се криеха от погледа на всеки, който пътува по пътя, и атакуваха превозно средство на цивилни. Преди да успеем да разберем какво се случва, колата беше пронизана от картечен огън. По някакво чудо тримата в колата оцеляхме под една канонада от куршуми, които проникнаха в шасито на колата и изпочупиха всички прозорците“, разказва експертът.
След като напуснали превозното средство и се скрили, колата се претърколила по хълма и се разбила в някаква ограда. Руските войници - без да си правят труда да проверят кои са, дали са живи, мъртви или ранени - се нахвърлили върху останките от колата, тарашили в раниците и куфарите им, а трима от тях им заповядали да излязат от ни, докато двама или трима или техният брой ни наредиха да излезем от скривалището си.
Демонстрирайки изключително варварското поведение, с което руската армия стана известна, те ги държали под прицел, докато грабели всичко, до което могат да се докопат: пари, които носел за образованието на сина му, компютри, твърди дискове, iPhone, слънчеви очила, парфюм, дрехи. Взели дори златния пръстен от ръката му, който възнамерявал да подари на сина си при дипломирането, споделя Джонсън.
„Докато шофьорът, който наехме, беше временно задържан и след това освободен, аз и партньорът ми първо бяхме отведени насред гора близо до Киев за една нощ. На следващия ден бяхме транспортирани в подземен бункер (в района на летище „Гостомел“ край Киев, което е разрушено още в началото на войната – на 24 февруари) и затворени в мръсно, ужасно тъмно и влажно помещение без течаща вода, тоалетна или отопление.
Тази дупка щеше да бъде нашият дом за нашето двуседмично изпитание. Нямахме контакт с външния свят и следователно нямахме пряка информация, че инвазията на Москва в Украйна не успява да постигне нито една от нейните оперативни цели. Ние също така нямахме представа каква ще бъде съдбата ни.
В някои отношения липсата на информация беше нещо добро. Не бяхме наясно с ужасите на военните престъпления, които се разгръщат в различни части на страната. Но дори по време на нашия плен и последвалата, все още мистериозна свобода, имаше знаци за това, което предстои.
Времето, което прекарахме в дупката, също ни даде много косвени улики, че инвазията в Украйна се е превърнала в унизителен спектакъл. По подобие на пословичната „банда, която не можеше да стреля точно“, първоначалният график на руския президент Владимир Путин за незабавна победа, с който Кремъл се хвалеше на висок глас, преди да изпрати армията си през границата, се превръщаше в изненадващи един след друг провали на бойното поле и войниците в бункера с нас го знаеха. Но това, което се случва във външния свят, нямаше значение за нас в новия ни дом.(…), над 300 часа, в които бяхме будни защото седеше в ъгъла охранител с АК-47, оставяйки ни да се чудим дали днес е денят, в който пистолетът ще бъде насочен срещу нас.
(…) Всъщност никога не ни беше позволено да видим какво се случва извън стаята, в която бяхме държани. Можехме обаче да чуем много. Стаите от другата страна на коридора бяха комуникационен център, който получаваше новини по радиото както и от разговори по телефона през целия ден, разкрива експертът;
По думите му руснаците използват тази зона като триажен център, за да закърпят ранените си преди да бъдат изпратени в подходящата полева болница. Чували са също шум от опаковъчна лента, с която най-вероятно са били опаковани телата на починалите руски войници.
„В крайна сметка установихме връзка с войниците, които ни охраняваха, както и с медицинския персонал, който ме лекуваше от хипертония. Поведението им беше коренно различно от това на командния им състав - хора с промити мозъци. Повечето от тях бяха млади и никога през живота си не са били извън Русия. Инвазията в Украйна беше първото им „пътуване в чужбина“ и въобще не изглеждаше, че това ги радва.
След няколко дни те започнаха да признават, че преди да напуснат Русия, на всички им е било казано вариация на едно и също съобщение: „Ще бъдем в Украйна максимум четири до пет дни, дотогава Украйна ще бъде завладяна и ще се приберем у дома ”.
Но тъй като конфликтът се разпространи през втората половина на март, на тези войници им е станало ясно, че скоро никой няма да се прибере вкъщи. Междувременно са били прекъснати всякакъв контакт със семействата им. За разлика от някои от мародерстващите и убиващи руски войници, които звънят, за да кажат на хората в Русия колко украинци са изнасилили и/или убили, тези войници нямаха мобилни телефони и начин да осъществят връзка с близките си, разказва още Джонсън.
По думите му през цялото време, докато били в бункера, летище е било обект на обстрел. Били са обект както на временни атаки, така и на продължителен артилерийски обстрел по всяко време на денонощието. В някои моменти се чувал дори огън от стрелково оръжие, което показвало, че украинските сили, атакуващи летището, са почти над тях. По време на една конкретна атака, насочена към бункера, където са били държани, на охраната са раздадени допълнителни бронежилетки. Сякаш руснаците очаквали, че летище „Гостомел“ и този бункер ще бъдат превзети от украинските военни, които ще влязат в директен бой с руските военни там.
Джонсън споделя още, че по време на двуседмичното им изпитание няколко пъти са били информирани, че предстои да бъдат освободени - обещание, което в най-добрия случай за него изглеждало като фалшива надежда. Защото в периода, в който били пленници, никой никога не им казвал истината. Всичко това на него му приличало на някаква абсурдна психологическа война.
„След това неочаквано, 14 дни след нашето отвличане, двама войници дойдоха и ни казаха, че сме освободени и трябва да си тръгваме – сега веднага. Когато попитахме за личните вещи, за които ни беше казано, че ще ни бъдат върнати, войниците казаха, че „може би те могат да бъдат изпратени с друго превозно средство до мястото, където ще бъдем вече на свобода“. Но едва ли някой ще бъде шокиран когато разбере, че повече никога не видяхме личните си вещи“, разказва Рубен Джонсън и уточнява, че той и спътниците му са откарани в друга сграда, където са прекарали цялата нощ на метални столове.
„Бяхме убедени, че в един момент ще ни кажат, че ще ни отведат в затвора в Русия или ще бъдем изпратени в някакъв център за разпити, но реалността в крайна сметка беше също толкова хаотична и неорганизирана, колкото цялата инвазия на Русия. След това около четири часа пътувахме с кола - през радиационната зона на Чернобил и внезапно ни казаха най-безцеремонно да слезем от колата и ни зарязаха на пътя. Чухме само един от войниците да казва: „Беларус е натам – трябва пеша да стигнете до там”.
От границата с Беларус някак си са стигнали до пункт на „Червения кръст“, след което са транспортирани до санаториум в Гомел, вторият по големина град в Беларус. На следващия ден пристигат с влак в Брест, на границата с Полша, откъдето отпътуват за Тереспол в Полша и оттам за Варшава. В полската столица остават няколко седмици, за да се възстановят от травмата, преживели като пленници на руските военни в Украйна. В крайна сметка решават да се върнат в САЩ.
„Никога не ни беше казано защо сме освободени - въпреки че по-късно разбрахме, че много хора работят зад кулисите, за да се случи това. В това отношение ние бяхме късметлиите; сега знаем, че хиляди украинци са депортирани в Русия де факто като заложници, а неизвестен брой цивилни лежат в масови гробове, жертви на ужасяващите военни престъпления на Русия. Техните истории може никога да не бъдат разказани благодарение на кървавите, чудовищни действия на агресора Путин и неговото престъпно обкръжение“, посочва Рубен Джонсън.
Превод със съкращения: Faktor.bg