Отиде си Милен Цветков! Покой на душата му! – какво друго да каже човек в небесен план?
Но в земен план има много какво да се каже. Дори е добре да се изкрещи.
Защото ми писна като общество
да създаваме, отглеждаме и насърчаваме собствените си убийци
Да гледаме спокойно как вчерашни пикльовци, които изобщо не знаят защо са на този свят и не се интересуват от нищо, освен от тъй нареченото „забавление”, вилнеят безнаказано и не само това – настояват да ги харесваме, защото…..
Кой знае защо – вероятно защото са много готини, а? Или просто защото на тях така им се иска, а всички ние сме им длъжни…..
И в момента ги чувам как надуват мръсната газ по булеварда отвън, където редовно си правят гонки и демонстрират шумната си простотия, преди да се превърне всичко в поредното кърваво безумие.
В цялата наистина безумна история с убийството на Милен Цветков има
няколко важни пласта, които се преплитат
Първото е портретът, типологията, ако щете, на убиеца. Имаме младеж на 22 години, синче на мама и тати, новобогаташи, които имат парички от участие в безброй фирми и връзки със съмнителни бизнесмени. Те, разбира се, обичат любимото чедо и са твърде щедри с него. Купуват му кола, даже джип, за който нито Милен, нито аз, нито кой да е нормален български журналист с десетилетия стаж, може изобщо да помисли. Дават му достатъчно средства, за да си купува синковецът спокойно любимата дрога и да джитка с джипа насам-натам, сякаш има бърза работа където и да било.
А сега, естествено, същите тези любвеобилни родители света ще обърнат, ще направят всичко възможно, ще наемат най-добрите адвокати – а не знам дали няма да опитат и други технологии за въздействие върху системата на правораздаване – само и само да отърват сина си от по-тежка присъда.
Защото обичат любимото чедо, те 22 години са му позволявали всичко.
Те не само са му давали каквото поиска, но и не са му налагали елементарни забрани, за да му покажат, че в живота има някакви граници, внушавали са му по различни начини, че има само права, не и задължения.
И са пропуснали да го научат на най-важното – че неговите права свършват там, където започват правата на другите. Например – правото им на живот. Или правото им да не бъдат блъскани изотзад с бясна скорост от някой дрогиран нещастник.
Вторият важен елемент в системата от грешки е свързан с образованието, по-точно – с възпитанието, което училището като институция, трябва да поеме от родителите и да продължи да развива в сътрудничество с тях.
Само че учителите в България не могат да го правят.
Всъщност - могат, но им е забранено.
По закон те нямат никакви реални механизми за морално въздействие върху децата, освен да им обясняват и обясняват разни неща, които онези така или иначе не чуват, а и да чуват, не запомнят, защото не им пука за подобни „глупости”. Могат също да напишат забележка в тефтера, която или не стига изобщо до родителите, или те не ѝ обръщат внимание, защото „даскалите не могат да ограничават детето ми”, или самите родители са безсилни да повлияят за положителна промяна.
Да, учителите имат право да минат през една гадна процедура, която се състои от писане на докладни и разправии с началството, за да се стигне в края на краищата евентуално до изгонване на идиотчето от съответното училище и преместването му в друго.
Само че тук по-вероятната версия е да изхвърчи не ученикът, който създава проблеми на учителя, а учителят, който създава проблеми на директора, като се рови прекалено. Защото, както знаем, парите вървят с ученика, а в случая инатът на учителя намалява финансирането на училището. Поне така повечето директори тълкуват нещата.
И всъщност учениците, за разлика от много други неща, които не знаят, прекрасно знаят, че са напълно безнаказани – и го използват пълноценно, за да правят каквото си искат.
Е, в края на краищата, учителят може да изпита някое отявлено школско бандитче и ако не покажат грам знание, да му пише двойка и да го остави на изпит. От което следва писане на една камара протоколи, съставяне на специални комисии, допълнителна работа с идиотчето, която не се заплаща и прочие удоволствия.
И защо учителят да си го причинява и да се занимава през собствената си ваканция със същото говедо, което му е писнало през учебната година. При това – без да му плащат за извънреден труд.
Откъде дойде подобно
тотално изкривено отношение към децата
както в семейството, така и в училището?
Проблемът има много корени, но един от най-важните сред тях ми се струва, че е в криворазбраната „политическа коректност”, развилняла се в демократичните общества, която отдавна трови живота ни, като изкривява самото мислене.
Да, децата, както и всички останали хора по света, имат право на щастие, на дом, на топлота и грижи, на добри условия за живот и образование.
Но, пак както всички останали, и те имат не само права, а и задължения! Не ми е ясно защо постоянно забравяме това, защо неглижираме нуждата от баланс в това отношение.
Откъде накъде детето, което по принцип е изтъкано най-вече от инстинкти – иска да убие баща си и да спи с майка си, ако е момче и обратно - ако е момиче, иска всички чужди играчки на света да са негови, иска да му купят сладолед ей сега и се тръшка на улицата, дори когато мама кротко му обяснява, че няма пари, защото с татко нямат работа…..Та, откъде накъде, питам, това дете, чиито разум, поведенчески навици и морални норми още са в зародиш, ще има правото да командва родителите си, вместо да се подчинява на реда и дисциплината в къщи и в обществото.
Разбира се, бунт винаги има и той често е полезен – но истинският бунт не е да се дрогираш до шапката и да убиеш човек с колата си, като караш с безумна скорост. Убий себе си по този начин като много искаш.
Но да убиеш друг човек не е форма на бунт, това е форма на умишлено престъпление. То трябва да бъде третирано по този начин, но, за съжаление, не е.
Затова и третото важно нещо, което отбелязвам в случая, е законът - защото всички знаем, поне с голяма доза приближение, какво ще стане в ситуацията с убийството на Милен Цветков.
22-годишният непрокопсаник ще бъде обвинен от прокуратурата „за причиняване на смърт след употреба на алкохол или упойващи вещества”, предвиденото наказание за което е от 3 до 15 години.
Но съседите ще кажат за убиеца: „Той иначе е добро момче – винаги поздравява възрастните в квартала. Е, да, като дете убие една котка, но го направи само за да не изяде тя едно птиче”.
А адвокатите от своя страна ще потрият костеливи пръсти и ще добавят: „Млад човек е, няма други провинения, да не му съсипваме живота и бъдещето”.
В края на краищата, ще отнемат шофьорската книжка на убиеца за някакво време и ще го пуснат с най-леката присъда, възможно е дори – условна.
А съсипаният живот на Милен и неговите деца?
А-а-а, да, чак след като прокуратурата си измие ръцете и делото се проточи с години през три съдебни инстанции, семейството на Милен ще трябва да съди убиеца в специално, четвърто дело за своя сметка - за да им бъдат платени някакви пари „за нанесените морални и материални щети”.
Не за справедливост и истинско наказание, а за щети, които при това семейството ще трябва конкретно да доказва, че са му причинени - сякаш компетентният съд тепърва чува какви щети причинява смъртта на баща ти.
Ама такъв е законът, нали!
Да не сме му били съсипвали живота и бъдещето…..
За какъв живот и какво бъдеще говорим, бе!?
Ако аз убия някого, при каквито и случайни обстоятелства да е, през всичките ми земни дни занапред образът му няма да изчезне от очите ми и разкаянието ще е единственото нещо, за което реално ще мога да мисля.
Нашият справедлив закон обаче ще остави малкия негодник и неговия замътен от дрога и празен откъм морални принципи мозък бързо да забрави всичко, така че той ще продължи да си живее живота, единственият живот, който познава – с дрогата, с джиповете, с чувството за безнаказаност в личен план. А в обществен ще продължи да е не само напълно безполезен, но и опасен.
До втория път, когато и сам себе си убие.
Всички сме виновни, да знаете!