Теодора Димова, Портал Култура

Зададох си този въпрос на зарята проверка в Деня на Ботев пред величествения паметник на поета революционер на площада във Враца. Мисълта се появи в съзнанието ми и като въпрос, и като отговор. Оттогава не ме е напускала, дълго след като Втори юни отмина.

Изборите наложиха нова тема, но не ми се мисли за нея. Страстите на една трета от хората са разгорещени, а другите две трети са омерзени. Не ми се иска да е така, но не мога да обвинявам народа си. Народ, който се прекланя пред Ботев, не може да бъде обвиняван.

След две години ще честваме 150-годишнината от гибелта на Ботев. Век и половина се прекланяме пред величието на неговата саможертва. Защо е толкова естествено да виждаме човека Христо Ботев, отлят от бронз в нечовешки размер? Защо е толкова естествено да го виждаме в стотици паметници, изобразен по различни начини според творческата концепция и таланта на авторите им и според стиловете и епохите, в които са творили? Дори в някои градове, които са останали без паметник на Ботев, се създават инициативни комитети, събират се средства, за да се навакса изоставането, да си имат и те паметник на Ботев, защото е срамно и унизително за един град да няма свой паметник на Ботев.

Искаме ги тези паметници. Имаме нужда от тях – насъщна нужда. Никой не ни принуждава или подтиква да ги издигаме, не е въпрос на престиж или украсяване на града ни. Потребността е вътре в нас като потребност от насъщен хляб. Искаме да има място, където да се поклоним и да положим цвете. Може да се сравни само с нуждата от храм, където да се покланяме на Твореца и да палим свещи пред олтара. Никое друго сравнение за Ботев не е точно. Това може да е пресилено, някой ще каже дори, че е светотатствено, но в същността си само то ни доближава до пиетета към Ботев. Както Ботев е коленичил, когато е стъпил на българската земя и я е целунал, така и ние имаме нужда да коленичим пред него. Когато се е заклел пред Бога и Отечеството, той се е заклел пред Бога и нас. Тази клетва ни свързва навеки.

Чувстваме се несъизмерими с Ботев, затова искаме неговите паметници да са величествени. Съзнаваме, че сме малки пред него, но се вдъхновяваме, когато го гледаме пред нас. Знаем, че сме несъизмерими с него, затова можем само да замълчим на колене.

Но това още не отговаря на въпроса – как човек се превръща в паметник? Ботев сякаш се е въплътил в паметника, в бронзовата фигура, той сякаш присъства в нея, духът му я е изпълнил – всичко това за него сякаш е естествено. Той няма гроб и надгробен паметник, той не е положен в земята – във вихъра на сраженията четниците не са могли да изкопаят гроб. Не е опят от поп Сава Катрафилов, който го е заклел – и за това не е имало време. Главата му е отсечена и разнасяна из Враца. Красивата му воеводска му униформа е разсъблечена и продадена на висока цена – като одеждата на Иисус преди Разпятието. Калпакът с орловото перо – също.

И сега всичко това е в паметника – след като тялото му не е в земята, ето го в паметника, надхвърлило естествения си човешки ръст така, както делото му надхвърля човешките възможности и представи. Ритуалът и поклонението, което извършваме пред паметника, заместват опелото, всеки коленичи пред него със своята си молитва, със своята си вяра, от своето си сърце. Дори тези, които се съмняват, че Бог съществува, не се съмняват, че Ботев съществува, и застават пред него смирено и коленопреклонно.

Но Ботев не е идол. Паметникът му не е идол. Поклонението пред него не е идолопоклонство. Ние не се молим пред него, а благоговеем. Не очакваме от него да направи чудеса, а се прекланяме пред чудния му подвиг.

Ботев ни е нужен величествен, защото това е неговият истински мащаб – извисен над нас. Когато е слязъл на Козлодуйския бряг, е очаквал към четата му да се присъединят хиляди юнаци. Присъединява се само един човек. Това е нашият мащаб спрямо него и неговият спрямо нас. Това го е проболо в сърцето, но въпреки това не го е спряло. Продължил е нагоре и оттогава не е спирал да се изкачва и да се издига все по-нагоре. А ние стоим в подножието му и му искаме прошка. Този единствен нов четник е нашият срам, но и нашето желание да не бъдем роби – нито на ятагана, нито на страха.

В четата на Ботев са участвали между 172 и 198 човека. Не знаем дори точния им брой. На голяма част от тях не знаем и имената, не знаем кои са. Само съзнаваме, че смелостта и подвигът на всеки един от тях са съизмерими с подвига на Войводата. Всеки е напуснал дома си, подложил се е на лишения и е тръгнал на явна смърт. Воден единствено от любовта към Отечеството. Жаден единствено за свободата му. Знаел е, че няма да доживее свободата и няма да живее в нея. Но я е носил в себе си не като категория на международното право, не като решения на международните договори, не като дата, а като състояние на духа. Именно в това е съизмеримостта на подвига на всички четници – да умреш за свободата, която знаеш, че няма да доживееш. Затова духът на всеки един от тях е също въплътен в паметника на техния Войвода. Те са безименни, но носят неговото име, защото носят неговия дух. Паметникът е величествен, защото е въплътил духа на всички, облекли четническата униформа –

на чела им левски знаци,
в очите им плам.

Съзнавам, че текстът ми звучи патетично, но и песента на Вазов звучи патетично:

ний летиме за свобода,
кръв да леем днес.

Ботев понася тази патетика. Не понася за него да се пише с равен тон.