С тези думи на 6 август 1903 година борецът анархист Михаил Герджиков дава началото на Преображенското въстание. На конгреса на Петрова нива (28-30 юни 1903 г.) той е избран за член на Главното ръководно тяло, заедно с Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Необятната му обич към онеправданите и жадуващи за правда, свобода и хляб поробени българи му дава сили да понася и да надмогва несгодите и лишенията, които го съпътстват през целия му живот.
Роден на 26 януари 1877 г. в гр. Пловдив в заможно семейство, Михаил Герджиков получава началното си образование в българско основно училище и във френския колеж „Св. Августин“ в родния си град, след което продължава учението си в Пловдивската мъжка гимназия. Под влияние на анархистичните идеи, проповядвани от руските анархисти-емигранти в Пловдив, създава през 1895 г. анархистка група в гимназията, заради което е изключен от учебното заведение. В края на същата година Герджиков се свързва с македонски революционери и заедно с други свои съученици по подражание на революционерите от предосвобожденската епоха основават Централен революционен македонски комитет, със силно анархистична окраска. Комитетът просъществува твърде кратко, тъй като Герджиков и приятелите му отиват в Казанлък, за да се явят като частни ученици. Там по негова инициатива пак организират анархистки кръжок и поради участието си в ученическа стачка отново биват изключени от училище. Все пак Михаил Герджиков успява да завърши средното си образование като частен ученик и заминава за Швейцария през есента на 1896 г., за да следва право, първо в Лозана, а после в Женева.
Тук става свидетел на публичната полемика между анархиста Черкезов и марксиста Плеханов и в края на 1897 г. учредява Македонски таен революционен комитет (МТРК), известен в Швейцария като първата анархиска организация, наречена „Женевската група“, съставена от български студенти. В Женева Герджиков издава два вестника: „Глас на Македонския таен революционен комитет“ и „Отмъщение“, окончателно оформя анархистките си идеали за повече свобода, правда, хляб и справедливост, които той се заема да реализира в непосредствената борба за освобождаването на „роба отвъд Вардара“. През 1898 г. в София за първи път се среща с Гоце Делчев, който изпитва големи симпатии към анархисткия мироглед на Герджиков. През 1899 г. Герджиков се връща в България и кандидатства за учител в Македония. След получения отказ от Българската екзархия в Цариград, информирана за анархистките му убеждения, той отново отправя молба до Екзархията, ала този път под името и с документите на Тодор Станчев Луканов, негов състудент от Женева. Под това име го назначават в Българската мъжка класическа гимназия в гр. Битоля, където през учебната 1899/1900 г. с Даме Груев, Васил Пасков и Петър Мартулков, учители в същата гимназия, е приет за член на Окръжния комитет на Вътрешната македоно-одринската революционна организация (ВМОРО). Зорко следен от турската полиция, близо година той обикаля Македония като секретар на Временния ЦК на ВМОРО и развива агитационна дейност в четата на Христо Чернопеев. Също така участва и в дейността на легалната организация в България. През 1902 г. Гоце Делчев определя Герджиков за ревизор на Одринския революционен окръг западно от река Марица и той отива в Одринско, предприемайки обиколка из целия регион. Придружаван от местни войводи и четници, във всяко село свиква мъжкото население в църквата, където го посвещава и заклева в националосвободителното дело и създава местен революционен комитет.
Успоредно с това навсякъде по селата организира и така наречените смъртни дружини, в които селяните се обучават на бойни умения. Въпреки убеждението си, че е рано за общо въстание, Михаил Герджиков се подчинява на решението, взето в Солун (януари 1903 г.), и потвърдено в Смилево (април 1903 г.) за обявяване на въстание на 1 юли (по-късно отложено за 20 юли) 1903 г. и активно се заема с подготовката в Одринско.
Неговите анархокомунистически възгледи обаче не допускат да се вземе такова съдбоносно решение без знанието и висшегласието на тези, които ще го поемат на плещите си, ще жертват живота си и ще проливат кръвта си в сраженията. Затова решава по въпроса да се произнесе един конгрес, който да се проведе в Одринско, с делегати всички войводи и техните помощници и с най-много по трима представители от всяка околия. Конгресът се провежда на 28-30 юни 1903 г. на Петрова нива край с. Стоилово, Малкотърновско и се потвърждава решението на Солунския конгрес на ВМОРО от януари 1903 г. за повсеместна въстаническа акция. Както на конгреса, така и в хода на въстаническите действия, избухнали на 6 август 1903 г., денят на църковния празник Преображение, Михаил Герджиков се изявява като фактически ръководител, който поема цялата отговорност за въстанието и дава оперативни разпореждания по време на неговото провеждане. Воденият от него отряд от над стотина души успява да освободи град Василико (днешно Царево) и да установи макар и за кратко революционна власт. По целия Странджански край, с изключение на град Малко Търново, турските гарнизони са прогонени и на освободената територия се установява просъществувалата 20 дни прочута Странджанска комуна, основава на анархокомунистическите принципи, изповядвани от Герджиков, която някои изследователи сравняват с Парижката комуна през 1871 година.
През периода 1907-1912 народният поборник се отдава изключително на анархистическа пропаганда, издавайки заедно с Върбан Килифарски анархистките вестници „Свободно общество“, „Безвластие“ и „Пробуда“. В навечерието на Балканската война Герджиков организира отряд от около двеста души, включващ много от бившите войводи и четници, участвали в Преображенското въстание, и веднага след обявяването на войната – 5 октомври 1912 г. – навлиза в турската територия, превземайки още преди пристигането на българската войска с. Граматиково и селищата Василико, Ахтопол, Резово и Малък Самоков. В началото на 1913г. разпуска отряда. Мобилизиран, участва в Първата световна война, макар открито да заклеймява тази световна империалистическа касапница. Михаил Герджиков и брат му Николай са едни от учредителите на Федерацията на анархокомунистите в България (ФАКБ.
След преврата на 9 юни 1923 г. е принуден да емигрира в Цариград, където е кореспондент на редица чуждестранни вестници. През 1931 г. се завръща в България, препитавайки се с журналистическа и преводаческа дейност. Неизменно отстоява анархисткото си мирозрение, без да участвува организационно в анархисткото движение. Промяната на 9 септември 1944 г. посреща с надежда за едно по-добро бъдеще на българския народ, ала твърде скоро разбира диктаторската същност на установената в името на народа квазинароднодемократична власт. През 1946 г. той категорично отказва да бъде включен в списъка на предложените за награждаване дейци от Преображенското въстание, изтъквайки че е „аморално“ да приеме орден от една власт, натикала в затвора неговите другари анархисти, чието освобождаване би била най-голямата награда за него.
На 18 март 1947 г. седемдесетгодишният прославен народен революционер и анархокомунист умира в София. На погребението му се стича хиляден народ – негови сподвижници, съидейници, почитатели. Отечественофронтовската власт буквално въвежда военно положение в столицата – улиците гъмжат от милиционери, а в околностите на града са дислоцирани части на вътрешните войски. Впрочем съвсем естествена реакция на властимащите тирани, за които, макар и мъртъв, Михаил Герджиков е безпределно опасен за сатрапското им управление.