Днес, 4 октомври, петък е премиерата на „Ахав“ – новата стихосбирка на Васил Славов. Тя, ще се състои от 17.30 ч. галерия „Арте“ в столицата.
„Съавтор“ на книгата е художникът проф. Станислав Памукчиев, чиито изящни репродукции присъстват на корицата и по страниците на изданието, дело на изд. „Факел“.
Водещ на събитието ще бъде Румен Леонидов, който освен за лириката на Васил Славов, ще говори и за романа на поета „Строфи на кръвта“.
Васил Славов е роден през 1958 г. в София, син е на писателя Атанас Славов. Завършва английска филология в Софийския университет, прави преводи и пише критика, участва в първите броеве на „Литературен вестник“, списанията „Мост“, „Глас“ и „Нава“. Дебютът му на поет е през 1989 г. със стихосбирката „Спомен за Потоп“. Същата година заминава за САЩ, където живее и до днес, там специализира литература в писателската програма на Pennsylvania State University.
Негови стихове са превеждани в САЩ и Великобритания, многократно са включвани в антологии у нас и в чужбина. На български има издадени няколко книги, между които белетристичните сборници "Фургоните на Адамсбърг" (1998 г.), "Записки на препарирания" (2001 г.), стихосбирките "Бич Божи" (1992), "Американа" (2010 ), "Звяр" (2014), "Следверие" (2017), "Ням" (2021). През 2023 г. излиза автобиографичният му роман "Строфи на кръвта", а през 2024 „Ахав“.
Печелил е награди в различни конкурси. Двукратен носител е на наградата от националния конкурс за поезия „Биньо Иванов“, на приза за поезия на името на „Дамян П.Дямянов“, както и два пъти е отличаван със съпътстваща награда в Националния конкурс за поезия „Христо Фотев“.
Поетът Борис Христов за поезията и прозата на Васил Славов:
„Васил Славов – и в поезията, и в прозата – е отдавна на върха, без сам да знае. Може би защото никога не е знаел, че е „човек на изкуството“, а работник, приведен над Пътя, по който върви и отминава... Човекът.“
„Строфи на кръвта“ е преболяна книга – пореден опит на Васил Славов (след „Фургоните на Адамсбърг“, 1998 и „Тунелите на Галицин“, 2001) за завръщане към пътя на забравения човек, човекът-емигрант, и към кръвта на тези преди него; завръщане към дома и към родния град, към емигрантските разпятия и стрясканията насън. Разказаното в нея е провокирано от личната история на писателя – второ поколение емигрант – и срещите му с образи и имена от близкото минало, дръзнали да потърсят път към светлата част на живота, вместо да служат на малодушието, лъжата и насилието. Особено ценни за сюжета, реализиран с постмодернистично смесване и преплитане на мемоарно и фикционално, са писмата от семейния архив между писателите-дисиденти Георги Марков и Атанас Славов /баща на автора/; справките от Службите за сигурност за поета Константин Павлов, както и преписките с известни емигранти като писателя Ванцети Василев и художника Атанас Згалевски – все документи, които биха представлявали интерес за изследователя и за историографа.
Надявам се, че ще бъде оценен нейният принос за съвременната българска литература.