Писателят Георги Велев е познат на читателите на Faktor.bg от някои публикации за книгите му за Христо Ботев („Геният... премълчаното. 150 години след рождението на Христо Ботев” – 1997), за Достоевски и Шекспир („Достоевски. Шекспир. Приключения зад сцената” – 2016), за Омир („Непрочетената „Илиада”  – 2010). 
Този интерес на Велев към автори от високата световна литературна класика не може да не предизвиква недоумение! Но последната, излязла само преди дни, негова книга, още в заглавието, подсказва откъде започва този му интерес към премълчаното, непрочетеното във вечните шедьоври. Новата му книга е озаглавена: „Български литературни загадки: Елин Пелин, Йордан Йовков, Емилиян Станев”. Та нима за тези трима наши най-известни писатели на ХХ век не е писано достатъчно много и достатъчно проникновено, че да се определя творчеството им като „загадки”?... 
Но зачитайки се още в първите страници на новата книга на Велев, попадаме на нещо неочаквано. Христоматийният разказ на Йордан Йовков „По жицата”, който всички сме чели и препрочитали, за който сме писли домашни и класни, разказ, обследван от писатели и критици в цялата гама – от най-традиционни до постмодернистични анализи, се оказва неразбран в самата си същина. Да, в „По жицата” се говори за бедност, за нещастия, за неизличими болести, за отчаяние, за илюзорни надежди, но всички тези беди, струпали са над Гунчовото семейство са превънати от кумицата им Стоеница („една устата, една многознайница”) в посмешище. Предложението ù да ходят да търсят бяла лястовица е изречено с подчертано неподходящ оптимизъм: „Хайде да е на хаир.”  Гунчо не може да се противопостави на лековерните думи, защото: „заплака момичето, залови се майка му”. И така, смазан от грозното внушение, без въобще да е уверен в смисъла на това да търси някаква бяла лястовица, се изправя Гунчо пред Моканина. Но вместо да го вразуми, че това е безсмислено, Моканина вниква в драмата на селянина, и ободрявайки го със съпричастността си, „измъква” бялата лястовица от калта на внушението и така възвръща вярата на Гунчо в хората. 
Но до тайната на „По жицата”, твърди Велев, не може да се достигне без съпоставката с Елин-Пелиновия разказ „Косачи”, в който също става въпрос за внушение над наивния Лазо, но то е шеговито и дори весело. Чрез подтика Лазо да се върне към своята любима Пенка, косачите искат да се уверят, че силата на любовта стои над тежката действителност.
Оттук нататък в книгата е разгърната обширна съпоставка между Елин Пелин и Йордан Йовков, водещата идея, в която е, че двамата са антиподни художници с противоположни, несъвместими светогледи в отношението си към природата, към морала, към смисъла на живота. Чрез анализ на десетки разкази и особено на забележителните им цикли разкази „Под манастирската лоза” и „Старопланински легенди” детайлно е проследен мълчаливия напрегнат диалог между двамата ни класици, който на моменти припламва в открити сблъсъци. Чрез този диалог Елин Пелин и Йордан Йовков изчистват почерка си, темите и сюжетите; избавят се от еклектизма, водещ към случайни постъпки и развръзки.
Във вторта част на книгата се проследява творчеството на Емилиян Станев, в което по невероятен начин се обединяват несъвместимите светове на Елин Пелин и Йордан Йовков, но не като се търси някакво средно положение, а като се запазва целостта и автентичността на техните позиции. Това проличава особено в забележителния роман на Емилиян Станев „Антихрист”, който Велев нарежда сред световните шедьоври. Доказателство за това авторът търси чрез съпоставка на „Антихрист” с романа „Братя Карамазови” на Достоевски.
Новата книга на Велев започва с обширна встъпителна студия на проф. Симеон Янев. От нея ще цитираме само едно от заключителните ù изречения: „Имаме книга, която, занимавайки се с текстовете на трима от най-големите български автори от ХХ век, изменя в определен смисъл ранговия статут на самата литература, доколкото е смъртна присъда на дълбоко вкоренени клишета като „селска литература”, „литература с политически гръбнак”, „литература с недостиг на философски идеи” и дори прорицанията за неминуемата ù смърт в така четената ù малозначност.”

В галерия: Писателят Георги Велев и корицата на последната му книга