Горан Благоев
Сто години след учредяване на Деня на народните будители като празник, президентът Румен Радев ни предложи едно помпозно честване. Трябваше да ни убеди колко милее за единството на нацията, за нейното духовно просвещение и израстване. Достатъчно беше само да се взрем сред поканените от „почетната кохорта на съвременните будители“, както той се обърна към присъстващите в Гебовата зала на президентсвото, за да остане за пореден път горчивото усещане за едно декларитивно, кънтящо на кухо единство. Липсваше например ректорът на СУ проф. Анастас Герджиков, който само допреди година беше подгласник на Радев за президентския пост. Сред поканените от президента обаче беше председателката на казионната СБЖ Снежана Тодорова, известна и като агент „Виолета“ от някогашото ДС. Представител на неправителствената Асоциация на европейските журналисти обаче не се видя. Колкото до определението „кохорта“, та била тя и почетна по отношение на будителите – отдавам го на бедния армейски речник, от който още не може да се еманципира държавния ни глава.
Всъщност в едно беше искрен Радев. Изречението му
„Всеки от нас има своите будители“
наистина прозвуча достоверно. Пред паметниците на своите будители президентът изпраща официална гвардейска част, скланя глава, поднася венци. Затова, например, паметта на Никола Вапцаров се радва на президентско обожание, за разлика от паметта на една Фани Попова-Мутафова, от чието рождение преди две седмици се навършиха 120 години. На гроба й, обаче, нямаше почетна гвардейска част, нямаше дори президентски венец. И не защото писателката няма гръмогласно-пробивни наследници като Вапцаровите. Личности като Фани Попова-Мутафова няма как да се впишат в менталните плоскости на хора като г-н Радев. Авторката на повече от 30 романа, които и днес страстно увличат поколения в любов към родната ни история, наречена още приживе „най-високият духовен връх, достиган от българска жена“, няма как да бъде приета за будител от човек, който почита с държавни почести исторически персонажи, служили на чужди интереси, прегърнали антибългарски идеологии – сталинско-комунистическата и коминтерновско-македонистката.
„Будителят“ Радев тези дни отскочи до Молдова, за да брани Тараклийския университет на тамошните бесарабски българи. Похвално. Но можеше да отиде и при другите
бесарабски българи – тези в Украйна,
оттатък границата. Те имат много по-голяма нужда от българска държавна подкрепа и внимание, отколкото сънародниците ни в Молдова. А и Болград в Украйна е свързан с едно от големите ни просветни средища през ХIХ век – прочутата Болградска гимназия. Президентският протокол, ако реши да се оправдава с мерки за безопасност поради войната, да внимава да не изпадне в комична ситуация. Защото в украинска Бесарабия по това време не се стреляше, а Болград не е на повече от час и половина път с кола от Тараклия. Едно няколкочасово посещение на българския президент там щеше да бъде жест не само към сънародниците ни в Украйна, но и към цялата страдаща и изнемогваща от руската агресия украинска държа. Но точно по тази причина българският генерал и президент Радев не се осмели да прекрачи границата, която разделя бесарабските българи. Кой знае как ще разочарова или разсърди Путин?!
И в друго беше искрен Радев в словото си за 1 ноември – будителството не е било само въпрос на интелектуално развитие. Будителят е носел просвещаване на хората и с делата си. Вярно е. Всеки по делата го разпознават. Дори лъже-будителя.