Език свещен на НАШИТЕ деди или кой иска да наложи и в ЕС македонския

Борисов и Заев

Борисов и Заев

Методий Иванов, потомък на македонски революционери

Българо-македонските отношения отбелязаха нов пик на влошаване, веднага след като САЩ одобриха на 3-ти декември приемането на РСМ в НАТО. МАНУ прие „харта“, според която „македонският език“ е отделен, самостоятелен, със свой континуитет и генеалогия. Това провокира най-старата и авторитетна институция у нас - БАН, въз основа на становищата на своите Институт за български език, Кирило-методиевски научен център и Институт за исторически изследвания, допълнени от индивидуални позиции на свои академици и член-кореспонденти, да излезе със становище*, което на базата на лингвистични и исторически факти за пореден път опровергава отдавна познатата юго-комунистическа македонистка теза на съседите и я разобличава като „невярна и неприемлива, вредяща на отношенията между двете съседни страни“. 

И докато отговорните фактори у нас се снишават, заети с незнайно какви други дела, редица политици, общественици и медии в РСМ (в това число премиер и президент!) започнаха нова, неистово агресивна пропаганда срещу държавата ни, наситена с обиди, провокации, ултимативно говорене и говор на омразата към всичко българско - познатата стара песен, която след подписването на Договора за добросъседство като че ли за малко бе позаглъхнала. По традиция, на тях веднага започнаха да пригласят нашенските противници на самото подписване на Договора, на отстояването на „червени линии“ и на защитата на националните ни интереси – една разнородна, маргинална групичка от леви български “интелектуалци”, съставена от 

либерали, комунисти, ченгета, русофили, сърбомани, чужди платеници и обикновени илитерати


 Те пеят в един глас със самообявилите се също за “интелектуалци” в РСМ македонисти и юго-носталгичари, които публично и арогантно демонстрират в свои „декларации“ българомразието си чрез вулгарни изрази и обидни квалификации по наш адрес. Някои жалки индивиди си позволяват презрително да наричат български учени „синодални старчета“, да се присмиват на “кокалите на Гоце” и да обявяват защитаването на българския език зад граница за маловажно, а македонизма за нещо полезно и дори благотворно за македонските българи. На подобни мерзости не си заслужава да се обръща внимание, идеалите на нашите герои и националните ни интереси стоят високо над тях.

На целия този фон, ми се ще да отправя публично няколко елементарни въпроси към политиците, анализаторите и обикновените граждани както у нас, така и в РСМ. Макар и повечето от тях да са наглед реторични, те някакси не биват обсъждани, или пък целенасочено се избягват. По мое скромно мнение, евентуалните им отговори биха допринесли за по-доброто разбиране на проблема, а от там и до проявяването на воля за неговото толкова дълго отлагано решаване.  

Да започнем с този - не съм сигурен дали критиците на българската позиция, потвърдена с множество научни аргументи от БАН са наясно, че континуитетът на българския език се простира далеч извън пределите на държавата ни? За сведение, той се говори (в различни регионални форми) във всички съседни нам държави, а също и в Албания и в Косово. Съответно, при наличието на пълното припокриване на диалектите в най-западните краища на българското етническо землище с тези в днешна Западна Македония следва ли, че българите в Албания и Косово говорят на чужд език, а не на български? А българите в Егейска Македония, също ли говорят на чужд език? А българската емиграция от географската област Македония в САЩ и други страни, която повече от век дори поддържа свои периодични издания, книги и публикации, използва ли чужд език? И може би най-близкият и болезнен пример – нашите сънародници 

в Петрич и Сандански на чужд език ли говорят,

 или на български (като знаем, че техният местен диалект е същият, говорен в Струмица и Берово)?

Защо се поддържа и пропагандира ненаучната теза, че езиците са “политическа” конструкция - в името на каква политика? Защо наместо това, не се заклейми именно политическият тоталитарен репресивен механизъм, използван за налагането на “македонския” език, декретите на комунистите за създаването му (и защо се получава чак от третия път!), както и извършваните от тях репресии спрямо несъгласните с тази политика? Защо се е наложило да се приеме „Закон за обида на македонската национална чест“, според който за проявено българско самосъзнание, включително и чрез езика, наказанието е било до 10г. лишаване от свобода? И кого всъщност обслужва толерирането на македонизма и анти-българизма - преди и сега?

След като македонците претендират за многовековна собствена история на езика им, 

къде е споменат той като такъв преди 1945г.

 Как така до 1945г. езикът на македонските българи е наричан винаги български, включително диалектите му, а после изведнъж се пръква нов език? Защо фалшифицират фактите и крадат историята на българския език за политически цели? Ако утре пак си сменят името на „Бимбинистан“, езикът „бимбинистански“ ли ще стане, напълно нов и различен от нашия? 

Защо не се каже на какъв език са говорили войводите и комитите от революционната организация на българите от Македония и Одринско, духовниците и възрожденците от Македония? Отговорът на този въпрос е може би най-лесният, защото самите те лично са оставили десетки свидетелства, че говорят и пишат на български език (виж кратката справка в края). Съответно, от лингвистична гледна точка, доколко използваният от тях допреди 74г. език е различен от днешния? И как можем да говорим за „нов“, различен език - къде остава „континуитетът“?

Защо с лека ръка се очаква да харижем освен днешния език и старобългарския, т.нар. „църковнославянски“ език, който македонистите също целят да си присвоят, като лъжат за неговия характер, а също и за Климент и Наум, за глаголицата и кирилицата - и тях ли ще трябва да „отпишем“, и на какво основание?

Защо не желаят македонците да приемат, че „македонският“ е просто

 форма на българския, като австралийския английски,

 какъв е проблемът? Защо се дават само примери с политически разделени и преименувани езици, а не се изтъкнат множеството общоприети регионални разновидности на редица езици (американски английски, бразилски португалски и т.н., примерите са десетки)? Ние сме признали тяхното право да го наричат вътрешно както желаят, но не могат да налагат за международна употреба някакъв измислен, ненаучен термин. България, която впрочем е най-старата държава в ЕС, няма никакви основания да допусне въвеждането като официален работен език в съюза на една изкуствено създадена от една от най-новите държави в Европа регионална разновидност на българския. Така, както Австрия използва немски, а не „австрийски“, Кипър използва гръцки, а не „кипърски“, и Белгия използва холандски и френски, а не „белгийски“, така и РСМ ще трябва да приеме, че за международна употреба ще използва български  - в разновидност „македонски български“, така както има „банатски български“ и други регионални форми на езика ни.

Защо се пропагандира, че “македонският” бил просто един от многото славянски езици и се цитират епизодични мнения на неколцина слависти за него, а не се акцентира върху множеството базисни негови елементи, които са общи с литературния български език и по които той се различава от всички останали славянски езици? Защо се отбягва цитирането на мненията на десетки други известни слависти и езиковеди относно „македонския“ език?

С каква цел се представя шайката окопали се във властта юго-комунисти, които са в нескрити връзки със службите на Белград (наличието в политическия спектър на партия наречена “Титови леви сили” е само едно от парадоксалните проявления), и които неистово мразят България като идейни наследници на отговорните за репресиите и убийствата на българи, за съвкупния македонски народ? Защо трябва да ни интересуват мнението и чувствата на нашите неприятели, до степен да се съобразяваме с техните искания, в ущърб на нашите интереси? Защо не започнем да се фокусираме върху чувствата, интересите и мнението на македонските българи? 

Какво всъщност искаме да кажем на македонските българи, които не са никак малко (дори без да взимаме предвид внушителното число на поискалите и придобилите българско гражданство лица), и които говорят на своите родни български диалекти от векове - че говорят на чужд от нас и от дедите си език? Че България отново ще ги остави 

в задушаващата прегръдка на македонизма, 

напълно безчувствена към тяхното мнение, идентичност и съдба?

Защо не се повдигне воала над добре поддържаната обществената тайна, че обикновените македонци вкъщи продължават да си говорят на родните диалекти, така както и преди 100г., а не на умишлено сърбизираната и изкуствено отделена от литературния български език норма, която въпреки кодифицирането и десетилетната пропаганда все още не е усвоена и наложена като масов език (защото за това е нужно много, много време)?

Защо македонските политици непрекъснато говорят за потребността от взаимно зачитане на достойнството и за уважение към другия, а в същото време продължават да лъжат, фалшифицират и отричат общоизвестни научни и исторически факти? След подписването на Договора, те собствено какво всъщност са направили, за да демонстрират уважение и приятелство? С какво се съгласиха, какво приеха да ревизират, какви постъпки към сближаване направиха? С какви очи Заев казва, че очаква България сега да им „признае“ езика?

Назрял е моментът българското правителство, след като задълбочено помисли над заложеното в горепоставените въпроси, да спре да се поддава на лъжливи обещания и захаросани приказки за приятелство. Загубихме ценно време, сега трябва категорично да се „хване бика за рогата“ и да се постави проблема ребром, публично и пред целия свят:
 
докога нашите съседи ще продължават да поддържат враждебната комунистическа доктрина на македонизма и съпътстващите я лъжи? 

България трябва да излезе с ясно дефинирана и обоснована позиция по темата за езика, в която да са включени като примери научни доказателства и тя да бъде преведена и изпратена до нашите партньори във всички държави от ЕС. Същата да бъде окомплектована със задълбочен фактологичен анализ по темата, базиран на исторически и лингвистични данни и изготвен от БАН. 
Наред с това, да се състави и подробен анализ на тема история, в който да бъдат цитирани най-важните научни факти за българския характер на населението в Македония от миналото до наши дни (и да бъдат посочени нагледни примери за македонистки фалшификации!), който също да бъде преведен и изпратен до европейските ни партньори. 

Крайно време е да информираме международната общност за същината на спора и нашата правота, за да можем успешно да защитим националните си интереси както в преговорния процес, така и извън него. Истината е на наша стана, геополитическите реалности - също. Да, ние подкрепяме РСМ за прием в ЕС и НАТО, ще работим за подобряване на отношенията, развиване на икономическите връзки, инфраструктурата и културния обмен, но само и единствено при стриктно спазване на Договора за приятелство и добросъседство, към който следва да бъде взета предвид и Рамковата позиция на Правителството, одобрена от Народното събрание, в която ясно и конкретно са посочени нашите изисквания по отношение на обективизирането на историята и прекратяването на анти-българската коминтерновска пропаганда. Само така можем да продължим заедно по европейския път - като братя и приятели, без лъжи и омраза.

И нека завършим малко по-ведро с една шега – какво биха измъдрили македонистите, ако им “признаем” езика, но при едно условие – да обявим, че и ние също говорим на “македонски”? 

П.П. В рамките на тази статия умишлено не са приведени примери и доводи за правотата на българските искания, защото акцентът не е върху тях - те са добре известни и описани през годините в стотици документи. Ще си позволя да цитирам само акад. Иван Радев, за да могат незапознатите с темата читатели все пак да придобият бегла представа:

„За да се схване спекулативността и грубото манипулиране с фактите, привлечени в подкрепа на тезата, че „македонският език има многовековен континуитет“, ще припомня позициите, от които реализират себе си наименованите възрожденски книжовници. И то чрез автентичните им публикации. 
Кузман Шапкарев: „Болгарский буквар...на наречие по-вразумително на македонските българи“/1866/; „Кратко землеописание за малечките деца на наречие по-вразумително за македонските българи“/1868/; „Охридските девически българскии гръцки училища“/в. Право, 1871/. 
Григор Пърличев: „Жалостна песна за блъгарски народ в Охрид и Струга и за секой блгарин“, 1-ва публ. в сп. „Читалище“/1872/; 2-ра публикация/Белгад, 1875/; 
Димитър и Константин Миладинови: „Български народни песни, собрани от братя Миладиновци Димитрия и Констнтина и издани от Константина“/Загреб,1861/; К. Миладинов, „Грък и българин“/стих. В сп. Бълг книжици, 1958/. 
Райко Жинзифов: „Писмо едного из учащих ся в Москва болгарк редактору“/стих.1861/; „Нова българска гусла/Братски труд,1862/; „Новобългарска сбирка“/1863/; „Питала е България?“/стихотв.,1863/; „Фанариоти и волнения в Болгария“/статия, в. Ден, 1864/; „Едно слово за фанариотите в България“/статия, в. Ден, 1864/; „Българите и техните съседи“/статия, 1867/; „До българската майка“/стихотв., под линия „До майка ми“, в. Дунавска зора, 1868/; „Черковни събори в България“/статия, 1868/; „Кървава кошуля. Приказка из съвременния български живот“/Браила, 1870, 28 с./; „Народни български песни“/Пер.сп., 1870/, „Болгарская литература и болгарские поеты“/ очерк, сб. Поеэия славян, 1871/.

*Становището на БАН и неговите научни институти можете да прочететеТУК