Ще започна с един цитат от Сергей Власов:
„.. путиновата война е нещо друго. И тук не е виновен Путин, по-точно, виновен е, но не само той. Тук проблемът е в народа. И този проблем постоянно се повтаря през последните 500 години в Русия. Русия е била агресор във всяко време. Подобен народ/страна просто не съществува. Това означава, че руската цивилизация/народ/култура/ държава ( каквото си изберете) е уникално явление“.
По време на война винаги има хиперболизиране на агресивните прояви на противника и извършените от него злодеяния. Противникът изглежда вечен, отдавнашен, изначален агресор.
А каква е реалната история на руската агресивност? Русия винаги ли е била уникален агресор или това е сравнително неотдавнашен феномен?
Отговорът е – не, не винаги, не през последните 500 години. Историята на руската агресивност е в 20 век с любопитен „инкубационен период“ през 19 век.
Ще опитам да дам пределно кратък обзор на
феномена „руска агресивност“
До края на 18 век не може да се открие нещо специфично в поведението на руската държава спрямо обкръжаващите я европейски и източни държави.
На територията на Европа се случва династично изясняване на границите, в което се включва и Русия, борба за престиж, извън пределите на европейския християнски свят действа хищната логика на завземане на територии, които да бъдат включени в държавните граници или да бъдат превърнати в колонии.
Завоюването на Крим от Руската империя в този смисъл малко се различава от завземането на Индия от Британската империя по същото време.
Ситуацията в света рязко се променя след наполеоновите войни.
Европейските държави създават първия съюз, чиито смисъл е да осигури мир в Европа.
Война в Европа започва да се разглежда като нещо нежелателно, нещо, което със съвместните усилия на държавите трябва да бъде прекратявано в зародиш или неутрализирано, или да бъде „регламентирано“, ако все пак е факт.
Този нов ред обаче не действа „на изток“.
Спрямо „нехристиянските народи“, макар и да се прилагат новите принципи на хуманизма, войните са напълно допустими.
И в тази нова система рязко се променя ролята на Русия в сравнение с 18 век.
През 18 век Русия е възприемана от всички, а и тя самата гледа така на себе си – като енергичния по-малък брат на европейските държави. В постнаполеоновските времена Русия се оказва и в очите на съюзниците си и в собствените си очи – главната сила, победила Наполеон, и главен гарант на новия европейски ред.
Собствено, самата идея на този нов ред, „Свещеният съюз“ в голяма степен е инициатива на руския император Александър I.
Трябва да кажем нещо, което ще бъде неочаквано за много от читателите.
От този момент започва традицията на разработване на международна система за „свят без война“ (мир без войни), която в известна степен принадлежи именно на старата царска Русия.
Всички мирни конференции от 19 и началото на 20 век: 1868 в Петербург, 1874 година в Брюксел, през 1899 и 1907 в Хага са проведени по инициатива на руските царе, а документацията им е разработена от петербургската юридическа школа, преди всичко от големия юрист и дипломат Фьодор Мартенс, който е инициатор за създаването на Хагския съд.
Но, оказвайки се в центъра на новата система на европейския свят след Наполеон, Русия изпада в
криза на самоидентификацията
Тя изпълнява ролята на физически силна държава и на „европейски жандарм“.
Но физическата сила на държавата рязко изостава от културните, техническите и научните възможности спрямо съседните централноевропейски държави.
И разбира се, пречка е абсолютно изостаналата социална система – абсолютната монархия.
Русия не издържа ролята на истински силен център на европейския континент. Великобритания, Франция, Италия, Германия и Австрия я изместват в процеса на световната конкуренция.
По това време Русия влиза във войни, но ги води ПОЧТИ по правилата на тогавашния свят.
Какво означава ПОЧТИ?
Двете най-големи войни на Русия между наполеоновските и Първата световна са Кримската от 1853-1855 година и руско-японската война от 1904-1905 година.
Това са войни предизвикани от агресивните завоевателни действия на Русия и в двата случая.
Но и в двете истории можем да открием много черен хумор: Русия смята, че започва война със страни, които се отнасят към „варварите“ – и с Турция, и с Япония.
А от гледна точка на Западното общество тези страни ВЕЧЕ са включени в международно-правното западно поле.
Исторически тази промяна се случва много бързо.
През 1791 година Русия с лекота завладява територии от Турция. През 1827 година съвместният англо-френско-руски флот громи турския флот край Наварин, спасявайки гръцките въстаници.
Но през 1853 година нападението на Русия срещу Турция вече се възприема от Запада като нарушение на общите принципи на европейския свят.
През 1904 година Николай II нарича японците „маймуни“ и им диктува териториалните си претенции.
Към Китай по това време от страна на целия Запад все още има пренебрежително отношение. Но Япония съвсем отскоро е стъпила на „западни релси“ и отношението към нея е променено.
В двете войни Русия се ръководи от своите остарели, провинциални представи и изостава от западната представа за международни отношения с близо 20-30 години
В резултат тя се сблъсква с консолидирания западен мир в първия случай (Кримската война) и с подкрепата за своя противник от част от Запада (Британската империя) при неутралитета на друга негова част в случая с руско-японската война.
Тоест, и двете големи войни на Русия от това време са агресивни войни, войни в прекия или косвения смисъл с колективния Запад.
Но причината за тогавашните войни не е враждебност към колективния Запад, а провинциалното неразбиране на актуалните граници на „Запада“ и „Не-Запада“.
Според тогавашна Русия тези войни в „периферията на цивилизования свят“ не пречат на принципното разбиране на системите на европейския и общозападния свят.
Новата, опасна за всеобщия европейски мир нагласа на Русия се създава в средата на 19 век по съвършено особен начин, който няма връзка със споменатите войни.
Русия, която след наполеоновите войни, получава огромно международно признание, изпитва огромен комплекс на несъответствие спрямо тази нова роля и реалния културен, технически и социален потенциал на страната.
Тя се намира в търсене на нов мит.
И този мит е открит в средата на 19 век заедно с идеята на Николай Данилевский за
НАСТЪПВАЩАТА славянска цивилизация
Тази идея също преживява бурен период на предшестващо развитие. Ще спомена, без подробности:
1. Това е идеята за възстановяване на античната гръцка империя от Екатерина II.
2. Идеята на Николай I за православна империя.
Но нова, устойчива форма. Националният мит получава претенция като бъдеща империя на „славянските народи“. Тоест, Русия е част от бъдещата, възникваща славянска цивилизация, която е призвана да се превърне във водещата, млада и процъфтяваща империя, която ще отнеме лидерството на упадащия Западен свят.
Тази идея е приемник на старата екатерининска идея за възстановяване на „гръцката империя“.
Така че всички мисли на създателите на този исторически фантом са приковани преди всичко към балканите, а за център на бъдещата „славянска цивилизация“ Данилевский обявява Константинопол.
От книжните умозрителни и профански конструкции идеята бързо и енергично прекрачва в реалния живот през 1876 година, когато Русия се втурва на Балканите, за да освобождава от властта на Османската империя славянските народи.
От този момент
започва потенциалната и реална агресивност на Русия
Не ситуативната вражда с една или друга съседна страна, а идеята за принципното преустройство на европейския свят по правилата на новата „славянска империя“.
През 1878 година главните и най-близки съседи на Русия – Австро-унгарската империя и Германия попадат в мишената на тази концепция за вражда със Запада.
На Берлинския конгрес именно благодарение на Германия пропада първия опит на Русия да създаде славянска империя с център на Балканите
От този момент ръководството на Русия изпада в тежък когнитивен дисонанс между идеята за „всеобщия мир“ и набиращата сила страст към „новата славянска империя“, която е призвана да промени контурите на съществуващия свят на западната цивилизация.
Абстрактната идея на Данилевский получава политическо битие и първото и проявление е и „първата обида от Запада“ заради провала на „голямата славянска империя“ на Балканите.
Новата тогава политическа идея е особена „болест“, от която през 19 и 20 век се заразяват два народа и две държави: Германия и Русия.
При това болестта протича в различни периода и в различна форма.
И именно тази болест изтлява днес в последната си мутация в сянката на кремълските кули.
Тази духовна конструкция трябва да се различава от две близки до нея увлечения – от национализма и от имперската идея.
"Славяните" са политически фантом, понятие, което не съществува в историята и в политическите реалности, заето от откритията и възторзите на лингвистиката, етнологията и митологията на 19 век.
Точно както политически и исторически фантом са „арийците“, родени в съзнанието на германските романтици и мистици от 19 век. Едва през 20 век този фантастичен мета-народ, „арийците“ се превръщат в политически лозунг и програма в Германия.
В Русия тази болест тлее много по-дълго, за известно време е изтикана, затихва, но пламва отново неотдавна.
Тя е свързана с вътрешни връзки с национализма.
Част от новата "велика и настъпваща цивилизация“, независимо дали „славянска“ или „арийска“ за мечтателя-геополитик винаги е неговият народ.
Идеята за мета-народа
е призвана по принцип да бъде мултипликатор на националистическото чувство, да привлече исторически по-широка база за национализма.
И въпреки това, в политиката идеите на национализма и свръх-народа не винаги се развиват съвместно.
Национализмът в политиката обичайно работи по една схема: историческа обида-унижения, гонения, откъсване на територии от „чуждите“, предизвиква стремеж „чуждите“ да бъдат прогонени и да бъде възстановена (или отново създадена) независимостта и единството на националната държава.
А идеята за създаване на нов „свръх-народ“ може да се движи заедно с националистическия ресантимент, но може да се развие и по свой, собствен път.
Свръх-националната идея за „славянската империя“ довежда Русия до Първата световна война, но тя не е свързана непосредствено с руския национализъм.
Удивителна особеност на тази война е, че Русия се въвлича в смъртоносна схватка дори не заради погрешно разбрани „национални интереси“, а заради разположената далече от границите и Сърбия.
Страна, с която тогавашна Русия няма никакви сериозно политически или икономически връзки.
Това изглежда като част от някаква невероятна верига от случайни причини довели до тази война... ако не вземем предвид главният „славянски мит“, който движи тогавашното руско ръководство.
От своя страна нацистка Германия разгръща своята агресия по логиката на националистическия ресантимент – да си върне за „унижението“ на германския народ през Първата световна, да си върне „изконни“ територии и така нататък. Но замисълът и енергията, които движат нацисткото ръководство, излизат далеч извън пределите на националната политика.
Във фантазиите си, те възстановяват ценността и чистотата на „арийската цивилизация“, подчинявайки или унищожавайки „нечистите народи“, които развалят „арийската кръв“.
За Хитлер войната с Великобритания (на която той настоятелно предлага мир) и САЩ е съдбоносно недоразумение между представителите на една „арийска цивилизация“ за чиято чистота той се бори унищожавайки евреите и циганите.
Маниакалната
фиксация към „свръхнацията“
протича в Русия и Германия в различни форми спрямо политическия национализъм.
Отношенията на идеята за „свръхнацията“ и имперската политическа парадигма също не са прости.
Русия от 19 век е империя и се държи като „нормална“ империя. Поведението и е като на една от тогавашните империи – в този момент това все още са Великобритания, Франция, Испания, Поругалия, Германия, Белгия, Холандия, Италия, Япония.
Русия завладява технически изостаналите страни от Изтока и Юга. И в тази битка за „варварските територии“ се сблъска с интересите на другите империи, или по-точно само с две от тях – Великобритания и, в по-малка степен, Франция.
А с Германия тогавашна Русия няма никакви конфликти, има тесни икономически и културни връзки, германците са устойчиво разположени във всички социални етажи на руското общество, включително най-високите (традиционно руските императрици са представителки на различни германски благороднически родове, на ключови позиции в държавата има чисти германци или наследници на смесени руско-германски родове).
Но Русия, заедно с вековните си врагове и съперници Великобритания и Франция се обединява против вековния си родственик, партньор и съюзник Германия. Този съюз има едно главно обяснение: именно Германия и Австрия стоят на пътя на главната и съкровена идея на руския имперски и политически елит – създаването на славянска империя на Балканите.
Най-разпространената и невярна заблуда за Първата световна е, че това е империалистическа война, тоест, война на империята за запазването на своите имперски привилегии и интереси.
"Империалистически" са за Русия Кримската и руско-японската войни. А Първата световна започва и се развива извън интересите на Русия като империя заради ефимерните интереси на бъдещата „славянска империя“ и „славянска цивилизация“.
В момента на рождението на руските агресивни стремежи спрямо Европа, те, въпреки всеобщото мнение, не са нито националистически, нито имперски.
Същото ще бъде казано впоследствие и за тази война.
Превод: Faktor.bg