Капитан I ранг о. з.Васил Данов
„Дипломатическата“ статия на руската първа дипломатка у нас за пореден път свири сбор за прокремълските политически сили. Още заглавието на статията, подписана от Н. Прев. Елеонора Митрофанова, (публикувана в списание „Международни отношения“, предоставена и на Епицентър.бг. б.р.) издава грапав стил, слабо познаване на българския език и непознаване на българската народопсихология и история. Така вместо да направят реалистичен преглед на 142-годишния летопис на българо-руските дипломатически отношения, авторите на текста или самата г-жа Митрофанова отново оголват слабите страни на имперската, на съветската и на днешната руска външна политика.
Безлично-възвратната фраза „Като се изгониха руски дипломати от София, стана ли по-добре за някого?“ е куца и неточна. Защото руските дипломати не са се изгонили сами, а са били екстрадирани с решение на българското правителство, след като ДАНС е предоставила неопровержими данни за шпионската им дейност. Опитите на руската посланичка да ни убеди в обратното обричат на провал амбициите й за обективен анализ.
И това е малката слабост на статията
Леко произволно и твърде неубедително авторката на прегледа нарича „епохални моменти“ събития като откриването на паметника на Александър II в центъра през 1907 г., освещаването на храм-паметника „Св. Александър Невски“ през 1924 г. и строителството на първата на Балканите атомна електростанция „Козлодуй“ от съветски специалисти през 1974 г. Тези исторически факти не са забравени от „неблагодарните“ българи, но значението им е далеч по-скромно, отколкото би се искало на апологетите на руската доминация у нас.
В руския културен център бе изтипосана фалшива изложба за „освободителната“ мисия на Червената армия през 1944-1945 г.
Далеч по-важно и съдбоносно значение за двустранните отношения имат набързо споменатите разриви на дипломатическите отношения през 1886 г., 1915 г. и 1944 г. След всеки от този разрив е следвала незабавна или продължително подготвяна руска военна интервенция срещу страната ни. Интервенция, непредизвикана от българския народ и българската държава.
Докато така и така са на наша територия, няма да навреди на руските дипломати да освежат паметта си с един епизод от „винаги топлите и близки отношения“ между народите ни през 1886 г.
На 28 септември 1886 г. са насрочени избори за Велико народно събрание, чиято мисия е да избере нов княз. Но в гр. Дупница яростни русофили линчуват до смърт околийския управител Димитров. Организаторите на линча се укриват в руското посолство.
В София организирана тълпа „спонтанно“ напада изборно бюро, строшава изборните урни и бяга в руското посолство.
Шампионът-българомразец Александър № 3
На 12 октомври руският емисар генерал Каулбарс обявява Великото народно събрание за незаконно, а на 13 октомври вестникът на Драган Цанков информира непокорното население, че два руски военни кораба плават към Варна.
С цел да участват в антиправителствен преврат в Русе се събират офицерите-предатели, детронирали княз Батенберг и освободени след енергичната намеса на ген. Каулбарс. Руският консул в Пловдив Игелстром организира русофилски акции в Перущица, Бургас и Сливен. Планът предвижда да бъдат предизвикани безредици, след които матроси от акостиралите в български пристанища руски бойни кораби да се намесят, да свалят министър-председателя Стефан Стамболов и да „спасят“ българската държава от самата нея.
В Бургас водач на бунта е руският запасен капитан Николай Набоков, участвал в заговора за отвличането на княз Александър. На 21 октомври в дома на Набоков се събират офицери русофили, пред които Набоков прочита телеграма от ген. Каулбарс, че „времето за въоръжена съпротива срещу Регентството вече е дошло“.
Следващата вечер метежниците превземат Бургас, арестуват офицерите-патриоти, Набоков провъзгласява временно правителство и заминава за Анхиало да вдигне на оръжие проруските запасняци, но там е арестуван от верни на правителството войници. Участниците в бунта, сред които има и черногорци, се укриват в руското консулство и в къщата на Набоков.
Набоков е изправен пред военно-полеви съд, но ген. Каулбарс безцеремонно се намесва в съдебното дело и от името на „Н. В. Александър III, император и самодържец всерусийски“, се опитва да прекрати процеса.
Все пак Набоков е осъден, но като поданик на Н. В. Александър № 3 е предаден на руските власти. През декември 1887 г. неуморният Набоков дебаркира на българския бряг начело на чета метежници, финансирани от руското правителство по настояване на председателя на Петербургското славянско благотворително дружество. Българската войска разбива „благотворителните“ разбойници. В боя намира смъртта си и капитан о. з. Николай Набоков.
Руският император Николай № 2 награждава командира на първия румънски полк, който преминава р. Дунав, за да забие нож в гърба на Българската войска през 1913 г.
Със серия от поръчкови убийства Русия се опитва да дирижира политиката на независима България. След Освобождението империята организира покушения срещу първите държавни мъже. Целта на атентатите е да върнат страната ни към статута на Задунайска губерния.
След възкачването на княз Фердинанд на българския престол Славянското благотворително дружество брои 33 наполеона на Светослав Миларов, за да ликвирида „германския шпионин“. Но докато е в тоалетната на пловдивската гара Миларов случайно възпроизвежда изстрел с пистолета и атентатът пропада.
Руските тайни служби задействат план „Б“. Наливат 50 000 франка в заговор за убийството на Фердинанд и на министър-председателя Стефан Стамболов, но поредният извършител капитан Коста Паница не успява да привлече съучастници, разкрит е от патриотични офицери и след бурна пиянска нощ е арестуван, съден и разстрелян.
На 15 март 1891 г. рублофилите Димитър Ризов и Кристо Ножаров стрелят срещу Стефан Стамболов и финансовия министър Христо Белчев, който е убит на място. Убийците минават през Сърбия и са арестувани в Румъния. От София дипломатическият агент Путята съобщава в Азиатския депертамент на руското външно министерство, че е нужен подкуп от 4 000 франка, за да бъдат освободени убийците, които ако проговорят може да издадат поръчителите на атентата.
Парите са предадени на когото трябва, убийците са освободени и пристигат в Одеса, за да бъдат възнаградени с държавна пенсия. Като Петров и Боширов през 2020 г.
Руската дипломация проявява
антибългарска творческа активност
не само у нас, но и в чужбина. През 1892 г. в Цариград е заклан д-р Георги Вълкович, наш дипломат, бивш депутат и министър, председател на Държавния съвет и директор на Александровската болница. Убийците Орловски и Дражев му прерязват гърлото в центъра на Цариград и се укриват на руския параход “Цар”, но сутринта на следващия ден капитанът ги изгонва. Палачите нахлуват в руското посолство и изправят косите на посланика Михаил Нелидов, който изпраща телеграма до капитана на парахода „Цар“ да приеме убийците на борда си. Телеграмата е датирана от предния ден, с което посланикът оневинява престъпниците, че уж не били слизали от борда на руския параход. По-късно с разпореждане на Александър № 3 убийците са скрити във Владивосток.
През 1886 г. Русия къса дипломатическите си отношения с България, а през 1892 г. руският дипломатически чиновник Михаил Якобсон предава на българското правителство секретната документация на руското посолство. Подмолни инструкции, тайни донесения, поверителни писма и шифровани телеграми свидетелстват за
огромна агентурна мрежа,
в която са оплетени именити люде от русофилската опозиция.
Правителството издава безценно томче под заглавие “Документи из секретните архиви на руското правителство”. На 8 януари 1893 г. в. “Свобода” хвърля бомбата от първа страница: “Явяваме на всички, че книгата с документите, които доказват хайдушките действия на Русия спрямо България, както и това, че всички комплоти, бунтове, бъркотии, убийства и пр. са дело на руската дипломация – е вече отпечатана и тия дни ще се разпрати на всички ония господа, които са заплатили абонамента си за в. “Свобода”.
“Рублите – във франкове!”
Оригинални разписки за изплатени суми доказват, че бившият премиер Драган Цанков е бил руски агент още от 1884 г., когато работи за отричането на княз Александър от престола. “Цанков изяви своята пълна готовност да изпълни искането на императорското правителство”, гласи шифрована телеграма от 10 юни 1884-а.
На 2 април 1886 г. директорът на Азиатския департамент в Петербург информира консула в Русе, че ще бъдат отпуснати средства за агитация против княза и правителството. “Потребните суми ще се дават в безотчетно разпореждане на представителите на Народната либерална партия в София г. г. Драган Цанков, Тодор Бурмов и Марко Балабанов”, нарежда директорът.
Тогавашните рубладжии също предпочитат твърдата западна валута и предимно франкове. През пролетта на 1886 г. Азиатският департамент изплаща 45 000 франка на адвоката Тома Кърджиев, който по своя инициатива започва да организира конспиративни комитети.
След детронирането на княз Александър през 1886 г. „офицери“ от Шуменския гарнизон декларират пред руския консул, че са готови да се отрекат от правителството си само срещу 50 000 франка. Дипломатът използва случая да поиска 100 00 франка за заплащане на настоящите и на следващи предатели.
През 1887 г. офицерите-превратаджии Петър Груев, Атанас Бендерев и Радко Димитриев създават „революционен“ комитет в Румъния. Благородните им пориви са оценени от Азиатския департамент със 120 000 франка. Груев и Бендерев отделно гълтат още 60 000.
На 2 юли 1887 г. руските дипломати осчетоводяват българолюбивите си дейности. В отчета им с гриф “Тайно” е записано, чеи организирането на „народни движения в България" струва на руската хазна 762 400 франка.
Хубаво е да помним и
„славните“ моменти, и „болезнените спадове“
в руско-българските дипломатически отношения.
Следващият „болезнен спад“ според Н. Прев. др. Митрофанова, е през 1915 г. Какво става тогава? Нищо особено, смятат летописците на руската външна политика. Но историкът Янко Гочев е категоричен: „Руската дипломация сама се компрометира с участието си в т. нар. Деклозиерова афера. Опитът на руския посланик Алексей Савински в София през лятото на 1915 г. с парите на френския предприемач Деклозиер да изкупи не само житната реколта у нас, но и да подкупи политическия елит с цел България насилствено да премине на страната на Антантата, завършва с пълен крах. В крайна сметка Антантата и Русия губят дипломатическата битка за България“.
Дълго укриван от историци и дипломати е фактът, че през периода май-октомври 1915 г. руски миноносци 14 пъти (!) навлизат в български териториални води и на групи от по два до пет кораба обстрелват по-големите ни черноморски градове.
За следващия дипломатически срив през 1944 г. по-добре да не отваряме дума.
Но защо го правят?
През изминалите 142 години 30 руски посланици така и не успяват да изучат манталитета, бита, душевността и духовния свят на българина. Не съумяват да предложат реалистични и ефикасни стъпки на своите правителства.
Проиграват историческия шанс на Руската империя през първите години след Освобождението, когато при вида на руска фуражка всеки българин вика „Ура!“ и „Да живей“, а умилителното название „братушка“ още не е придобило ироничния си смисъл.
Само след две години пребиваване на освободителите на наша земя и министри, и духовници, и обикновени граждани се питат или директно задават на емисарите на Н. В. всерусийския император неделикатния въпрос: „Абе вие няма ли нявга да си ходите?!“
Защо става така?
Както пише поетът-агент под дипломатическо прикритие Фьодор Тютчев, „умом Россию не понять, простым аршином не измерить“. Потомственият помешчик Ф. Тютчев, руската гео-политика и дипломация искат от нас само едно: да вярваме в Русия. Тоест, безропотно да изпълняваме нейните планове, желания, прищевки. Да следваме кривата на непроменимата въпреки глобалните политически и икономически промени руска политическа воля.
По-късният русофил д-р Стоян Данев ще разчете завета на Тютчев така: „Аз с Русия политика не правя“. Което ще задълбочи националната ни катастрофа през Междусъюзническата война.
После Русия/СССР ще каже, че и Хитлер, и Сталин са приятели и съюзници на Царство България.
После СССР ще каже, че Хитлер е враг. И ще трябва немедлено да отпочнем „антифашистка“ съппротива срещу собственото си правителство.
После руски „дипломати“ с дипломи от ГРУ ще налеят на цар Борис III чай с някакъв предшественик на „Новичок“ и ще пуснат мълвата, че българският цар бил отровен „по заповед на Адолф Хитлер“. Понеже бил отказал „да прати войски на Източния фронт“. Нищо, че след като царят отказва да прати български войски на Източния фронт още през 1941 г., Хитлер нито го трови, нито го заплашва със санкции, а произнася паметна реч в Райхстага, в която нарича Царство България „наш боен другар от Световната война“.
Идеята за плана „Барбароса“ и за безмилостната война срещу СССР е формулирана от Адолф Хитлер някъде през дсекември 1940 г. Тогава Хитлер заявява пред българския посланик Първан Драганов: “Не желая България и Румъния да бъдат превърнати в болшевизирана пустиня, какъвто е случаят с държавите от Прибалтика.”
Руската дипломация остава непроменена от времената на Екатерина № 2, на мракобеса-жандарм на Европа Николай № 1, на алкохолика-българомразец Александър № 3, на „вожда на световния пролетариат“ В. И. Ленин и „бащата на народите“ Й. В. Сталин.
Тромава, непохватна, дърварска и дървена е политиката на Русия/СССР и спрямо другите съседни и по-отдалечени народи: Полша, Литва, Латвия и Естония, Чехия, Словакия и Унгария, България и Румъния. И даже спрямо „братските“ славянски и православни дължави Украйна и Беларус. Да не говорим за кавказките и за средноазиатските народи, които не искат и да чуят за „големия“ православен брат от Петербург и Москва.
Икономически натиск, политически диктат, подли убийства на национални лидери, сплашване, нагли военни и хибридни агресии (Грузия и Украйна) попълват бедния и бързо изчерпващ се арсенал от руските „дипломатически“ средства.
И докато руските дипломати се опитват да представляват „меката сила“ за въздействие върху българското национално съзнание, шпионите от ГРУ и агентите за влияние под прикритието на журналисти изобщо не си поплюват. Насочвани от съответните служби в руското посолство, агитатори на Путиновия режим правят списъци, рисуват портрети и
заклеймяват като „клиничен русофоб“
всеки български учен, интелектуалец, обществен деец или журналист, който се опитва да защитава националните интереси на страната си, да се възправи срещу хибридните операции на КГБ и на ГРУ, да защити европейското и атлантическото бъдеще на Отечеството.
Подобни „маргинали“ и „клинични русофоби“ са подавани на безбройните съюзчета и „движения“ на румен-петковци, копейкинци и николай-малиновци, за да бъдат заплашвани с физическа разправа (както през 1886 г. след детронацията на княз Александър), осмивани и охулвани до девето коляно от русофилските медии или от „солидните“ аналитични сайтове на БСП, на комунистическа и потомствена руска агентура.
Типичен пример за сталинско-путинска журналистика съвсем наскоро ни предостави небезизвестната специална пратеничка на постсъветското издание „Комсомольская правда“ др. Даря Асламова. След като взима интервюта от щатни путинисти, които с пяна на уста твърдят, че русофилите в България са повече от 70 %, комсомолката Даря успокоява българската и руската публика, че пишещите на тема „Руската заплаха за българския национален суверенитет“ са незначително, интелектуално бедно и озлобено малцинство, което се нуждае единствено от клинична пътека в психиатрично заведение.
Все пак, нека
да благодарим на Н. Прев. Елеонора Митрофанова
Като бивш депутат от Либерално-демократическата партия, партията на Жириновски и на КГБ, тя доста подробно и неопровержимо показа, че руската дипломация от 142 години насам остава непроменена и вероятно непроменима.
И ни припомни едно от най-точните определения за принципите, изповядвани от руската външна политика: „Дипломацията е изкуството да повтаряш „Добро куче, добро куче!“, докато търсиш подходящ камък.