Димитър Попов
Повечето наблюдатели твърдят, че създаването на правителство след изборите вече е почти сигурно. Тъй като партиите не преговарят помежду си за коалиции, вероятно наблюдателите допускат, че партиите разбират своята отговорност пред държавата и ще направят всичко необходимо за да прекъснат политическата криза. Аз обаче не съм такъв оптимист и винаги се подготвям за най-лошото. А то е, че след изборите трябва да очакваме
нови избори още през тази година и политическа криза,
която ще ескалира непредвидимо.
Последната сериозна политическа криза беше през 90-те години, когато имаше тежки разделителни линии, партийни битки граничещи с война, мутренски отряди, маскирани като застрахователи. Партиите по онова време разполагаха с идеологизирани армии, воюващи дори в собствените си семейства, където дискусиите се превръщаха и в роднински свади. Накрая, когато войната завърши с националната катастрофа от 1996-97 година, мнозинството избиратели разбра най-после, че държавата е на самите граждани, а когато тя катастрофира, цената я плащат всички заедно. Независимо каква идеология са бранили и колко са лоялни на една или друга партия. С две думи – разбрахме, че държавата не са партиите, а сме самите ние, но го разбрахме по най-трудния начин.
Това революционно откритие на гражданите определено не им хареса. Те си бяха свикнали на друго разделение - ние -народа, и те – политиците. Вярно е, че това разделение ги изключваше от управлението и ги правеше пасивни наблюдатели на политическите битки, но от друга страна спестяваше трудната орис да знаеш, че от теб държавата зависи толкова, колкото и от премиера. Спестяваше също партийната лоялност и задължителния патриотичен патос, който съпътства всички граждански войни и революции.
Последва единствено възможния в онези години извод за избирателя –за да не се повтори тази криза, ще се върнем към старите правила, които добре познаваме.
И затова след годините на Костов мнозинството се върна към старото, изпитано вече
разделение на „ние” и „те”
Те са властта и държавата, ние сме народа. Те носят цялата отговорност, защото в тях е властта, от нас нищо не зависи, защото така ни е по-лесно и по-добре. Единственото, което искаме, е да знаем за кого лично да гласуваме. Искаме назован лидер, към когото да се обръщаме персонално при нужда, с молби и прошения.
Така се роди моделът „няма ляво, няма дясно“ и първата му лястовичка беше завръщането на царя. После Борисов просто продължи същия персонифициран модел, но го направи много добре, така че направо се идентифицира с държавата за цели три мандата.
В момента, въпреки желанието на избирателя за нов Борисов, протестните партии не успяват да излъчат лидер като него. Най-близо до визията му изглежда е Слави Трифонов, но той очевидно нито иска, нито става за тази работа.
Другият кандидат е Румен Радев, чийто проруски профил обаче го декласира в очите на външните фактори и по тази причина българския елит не смее да го издигне официално за свой лидер, защото все още няма куража да се опълчи на Брюксел или на Вашингтон.
Ето защо, без нов лидер, след изборите партийните битки може да продължат с пълна сила и хаосът в обществото да се засили. Политическата радикализация може да очертае нов идеологически фронт и да върне образа на партийния враг, който бяхме позабравили преди.
Каква ще бъде идеологията на конфликта?
Настоящата битка, предложена от партиите на протеста, е по оста корупция – антикорупция. Това обаче не е тема за политическо противопоставяне. Обикновено партии, които издигат такъв аргумент като борбата с корупцията, решават чисто партийни проблеми. Те искат да изгоним вашите, които крадат, за да вкараме там нашите да крадат. Това е тема, която не засяга политическия модел, нито пък предлага нови икономически политики, които да променят държавното управление. Така че търсенето на политическа конфронтация по тази ос е обречено на неуспех.
Далеч по голям потенциал има друга тема, която напоследък някак срамежливо, но неотстъпно си проправя път- да запазим ли многопартийна демокрация или да заложим на авторитарно управление с твърда ръка. Ясно е, че 45% от българите предпочитат авторитарно управление. Привържениците на демокрацията у нас са само 35%, както показва изследване от миналата година на Евростат, проведено в цяла Източна Европа. Като изключим България, в ЕС няма друга държава, в която привържениците на демокрацията да са малцинство. Резултатите стават още по-неприятни, като си знаем, че това разделение на демокрация и авторитаризъм носи след себе си още едно традиционно противопоставяне на наша почва – Запада срещу Евразия. Демокрацията е европейския модел, зад който стои САЩ, а авторитаризма е евразийския модел на Русия.
Връзката между двете тенденции вече я усетиха както множеството руски партии у нас, така и Румен Радев. Заедно те може да се предложат като авторитарната проруска алтернатива на западната многопартийна демокрация. Така проблемът ще се персонализира и ще стане обществено дискутиран. В условия на политическа криза, той може да се привиди на немалко хора като спасителен бряг от настъпващите проблеми и да препълни лодката на евроскептиците.
Не е голяма тайна защо 30 години след като България получи пълната си независимост от Русия, ние продължаваме да говорим за евразийския модел като алтернатива. Причината е в неправилна историческа преценка за събитията преди и след 1989 година. Решихме, че България е била една от държавите в източния блок, каквито бяха Румъния, Полша, Унгария, и че тя като останалите е поела по европейски път на развитие, отделяйки се от Москва.
Полша и Унгария бяха сравнително независими държави, държани насила в руската зона, и непрекъснато правеха опити да се откъснат от съветската сфера на влияние, използвайки историческата си близост със Запада.
България не беше като тях,
у нас опити за откъсване нямаше
Напротив, имаше решение за превръщането ни в съветска република. Това автоматично ни сближава с Украйна и Беларус, Грузия и Армения, които нямаха държавен статут, бяха изцяло обвързани с Москва и се управляваха директно от руски офицери.
Преди 1989 година нашата икономика беше на 90% обвързана с руската, кадри в държавата от градски секретар на партията нагоре задължително се обучаваха и одобряваха от Москва, руските съветници бяха на всички нива в държавната администрация,първия секретар на партията и хората в Политбюро се одобряваха от Москва, и т.н. Толкова зависима от СССР не беше нито една друга държава в Източна Европа.
След 1989 година, също като Полша и Унгария ние успяхме да станем членове на НАТО и на ЕС без да сме изпълнили условията за това членство. Да го кажем направо – приеха ни по своя воля, защото след договорката в Малта ние попаднахме в американската зона на влияние.
Тъй като обаче си запазихме в голяма степен статута на съветска република, в България остана да управлява проруския елит. Той предизвика в страната същите събития, които виждаме и в бившите съветски републики – мащабна корупция, политически кризи и тотална руска намеса във вътрешната политика. Разликата е, че нашия елит се съобразява и с ЕС освен с Русия. Той е
двуличен елит,
както пишат някои руски медии - с едното лице обърнат към Брюксел, с другото към Москва. Това до момента запазваше неговото вътрешно единство и съчетаваше някак интересите на НАТО и Русия у нас.
Когато избираше лидер, задкулисието се съобразяваше с това двулично статукво, а и с обществените нагласи, според които 45% от българите искат авторитарен лидер, но 65% искат да са в ЕС. С други думи начело на държавата трябваше да има проевропейски политик с авторитарен профил и твърда ръка. Тъкмо тази роля играеше Борисов и той успешно се превъплъти в двуликия Янус.
Ако обаче след изборите политическата криза не намери решение, тоест не се появи нов лидер като Борисов, е възможно да стигнем до основния въпрос, който досега все избягваме – демокрация ли искаме или авторитаризъм. Ние с НАТО ли ще бъдем или с Русия? Този въпрос ще разцепи самия елит на две половини – едната прозападна, другата проруска, и ще разруши неговото добре пазено, но привидно единство.
Стигнем ли до такава криза, нов лидер като Борисов няма как да дойде на власт. Той ще бъде заменен или от проевропейски политик, но без харизмата на твърдата ръка и авторитарния профил, като Даниел Митов например. Или пък ще се появи авторитарен лидер, но проруски настроен, като Румен Радев например.
Дано оптимистите да се окажат прави и след 11 юли да има парламентарно мнозинство и съответното правителство. Ако това не реши политическата криза, поне ще я отложи за известно време, а в нашата ситуация и това ще е позитивен вариант. Никак не ми се иска да обсъждаме темата за българската геополитическа ориентация в условията на политическа криза и в общество с объркани настроения по тази тема. Защото такова обсъждане може да има непредвидим изход…