Простотията на един народ е проклятие за цялата държава. Рейгън, който в моите очи е нашият освободител от единственото робство, в което ние, българите, сме робували – съветското, установи, че цената на тази простотия е повсеместната бедност. И не само. Друга, не по-малко реална цена, която плащаме в брой и днес, е екстремизмът, поляризирането, обездухотворяването и стесняването на вътрешнополитическото пространство, изтласкването от него на системните, етаблираните и консервативни в най-добрия смисъл на понятието политически формации за сметка на новоучредени екзалтирани партии и партийки, които компенсират недостига на здрав разум с изобилието от граждански ентусиазъм. Тъкмо това се случи пред очите ни тези изборни дни. Случваше се и предизборно, продължава да се случва и следизборно. Цялото това случване трасира пътя ни
към национална разруха – пътят към поголовното ни оскотяване предвещава
А това е пътят встрани от Евроатлантическата общност, пътят към Кремъл, към евразийските дебри, пътят към реставрация на комунизма – реставрация, която аз с чиста съвест бих окачествил като реварваризация.
Ако за страната ни като цяло общонародната простотия е беда, за да не кажа бедствие, за отделни политически лидери тя е капитал. Изборните резултати показаха, че, виртуозни демагози, тези самозвани лидери съумяха да оползотворят примитивизма и политическата малограмотност на масите за собствените си користни цели. Гласоподавателите ни зад граница, които повсеместно гласуваха за чалгарската пошлост, ни дадоха много полезен, за да не кажа исторически, урок. Техният вот подсказа, че изтичане на мозъци от родината ни в чужбина няма – има
изтичане по-скоро на безмозъчност
Явно в огромното си мнозинство емигриралите в Западна Европа и Северна Америка наши съотечественици са не, както се опасявахме, представители на националния ни интелектуален елит, а хора безкултурни и неуки. Така се сложи край и на легендата, че напридошлите от странство хиляди млади участници в миналогодишните демонстрации най-вече в столицата са, за разлика от всички противници на метежите им, красивите и умните, възпитаните и образованите българи. Паветата, доматите, яйцата, че и взривовете, които полетяха от десниците им към мирно охраняващите ги полицаи и към националните ни символи и институции, не говореха, съвсем не говореха за красота и умност, за възпитаност и образованост – по-скоро за вандалщина говореха. Тогава моята приятелка и литературна колежка Теодора Димова ги сравни с „Бесове”-те на Достоевски. Аз пък си спечелих тяхното презрение, заявявайки по БНТ: „Протести – да! Но само в рамките на цивилизоваността – не и в пороя на диващината!” Казах го със съзнанието, че има нещо по-лошо и от най-лошото държавно управление – и това е диктатът на заслепената от идеологизиран фанатизъм и разбесняла се улична тълпа.
След като метежите им не успяха да отстранят правителството, красивите, умните, образованите и възпитани варвари се завърнаха по европейските си държави, за да довършат делото си – този път не с камъни и дърве, а с изборна бюлетина в ръка. И сега те наистина могат да съумеят да въдворят по мирен път онзи рушителен екстремизъм, който не успяха да наложат чрез улично насилие. Европейската история изобилства от пробойни в демокрацията, които дават възможност на едни или други екстремисти да се докопат по мирен, по легален, по конституционен път до държавната власт. За последен път това се случи, когато преди по-малко от век националсоциализмът на синеоките рицари победи демокрацията в Германия, за да възтържествува мракобесието на Третия райх. И най-съвършената демокрация не е неуязвима за подобни граждански атаки – не е неуязвима и нашата. Популизмът на родните и особено на задграничните ни популисти го илюстрира черно на бяло. Новите герои на деня се оказаха шепа нафукани шоумени от най-вулгарна, от най-долнопробна класа. Да се превърне с такава главоломна скорост партията Има такъв народ във втора национална политическа сила, е чудовищно. Още по-обезсърчаващо е обстоятелството, че едни нови избори, които вече се задават на политическия хоризонт, могат да превърнат тази колкото кичозна, толкова и агресивна партия и в
първа политическа сила,
и в държава дори. Да, действително има такъв народ – и този народ е за съжаление нашият.
Е, какво да се прави тогава? Какво да правим ние, които вярваме във фундаменталните морални ценности и считаме, че нашата цивилизация трябва да бъде, трябва отново да стане християнска не само по наименование, по ритуал и хералдика, а и по духовно съдържание? Дали да не последваме Бертолт Брехт, който, наблюдавайки антикомунистическите работнически вълнения в Източен Берлин през началото на 50-те, посъветва правителството на ГДР да си избере друг народ? Друг народ ние не можем да си изберем, а този народ явно не може да избере друго правителство. От този дяволски кръг излизане като че ли няма. А и да има, той не е по наша, балканска мярка скроен. Лошото е, че националните политики често са вървели пред националните умности – и на родна земя тази последователност е като че ли непоклатима. Едно политическо ограмотяване, едно образоване и цивилизоване на масите ще свърши прекрасна работа, но то е многовековен, дългосрочен процес, докато индивидуалният, поколенческият човешки живот е краткосрочен. Това разминаване във времето между човек и човечество не вещае нищо добро.
Един от най-значимите съвременни руски писатели, Виктор Ерофеев, който неслучайно от години живее и твори в изгнание, стигна до извода, че единственият начин да се цивилизова нецивилизована Русия е
Варварството
Боя се, че и за нас, българите, е така – както винаги през вековете, и днес многомилионната русофилска армия сънародници ще се погрижи безпросветността и примитивизма на деспотична Русия да станат и наши родни. От което пък с историческа неумолимост следва, че докато варварство е настоящо и предстоящо, цивилизоваността е само перспектива. Колкото далечна, толкова и несигурна.