Васил Велев
През последните 30 години избягвах да живея в България.
Щях да избягвам да го правя и предишните тридесет, но народната власт по някаква причина много държеше да ме задържи тук. Вероятно за да ме предпази от разочарование при сблъсъка с така наречения "свободен свят".
Скоро, след като тази власт потъна в историята, реших все пак да рискувам този сблъсък, взех си шапката и заминах на Запад.
От казаното веднага става ясно, че трудно мога да бъда наречен патриот. И това е самата истина. Един бивш колега казваше, че да си патриот, означава да смяташ едно място за по-добро от всички останали, само защото си се родил там.
Съгласен съм с тази дефиниция, а освен нея имам още поне
три текущи причини да не съм патриот
и те се казват Каракачанов, Симеонов и Сидеров. Ако тия тримата са патриоти, то не искам и аз да съм такъв.
На всичкото отгоре, сравнително бързо установих, че се чувствам добре навсякъде, където животът ми не се определя от милиционери и мутри.
В понятието "милиционери" включвам всички офицери от ДС, агенти, шпиони, сътрудници и обикновени доносници. Това са много хора, те са лицето на "новия човек", създаван в продължение на десетилетия от комунистическата партия с любезното съдействие на Съветския съюз - човек прост, подъл, мързелив, но завистлив, агресивен и арогантен, във висша степен крадлив и безпринципен, същество, събрало в себе си всичко най-долно и гнусно в природата.
Мутрите могат да се приемат като производно на милиционерите,
нещо като техен ударен отряд.
През годините част от тези два вида се издигнаха да олигарси и едри /в някои случаи – буквално/, бизнесмени. Към въпросната изначално лоша комбинация се добавят много придружаващи ги лица, чалгаджии и чалгаджийки, шутове на властта, които се грижат за доброто настроение на властващите.
Но, така или иначе, при целия тридесетгодишен политически маскарад в България, неизменно на власт са милиционерите и мутрите.
Какво ли не видя страната за тези десетилетия - цар, който играе премиер, министър-председател, който се държи като цар, мургав търгаш с френско "р", тройно таковане на всички наведнъж, за да се стигне до сегашното уж невъзможно, но напълно реално управление. Всички тези типове, въпреки че понякога се правят на различни, са от
едно котило и живеят много добре в блатото,
като се възпроизвеждат непрекъснато. Те в никакъв случай не са сили на промяната и прогреса, а по дефиниция и не могат да бъдат.
Така се случи, че в последните години пътувах много в Далечния Изток, а пандемията ме свари в Малайзия. Вирусът ме изкара от движение, подобно на стар "Москвич", преминал с пухтене и пушек през годините на зрелия социализъм, за да свърши ръждясал в някой изоставен селски двор.
След като отвори пролука за пътуване извън Малайзия обаче, реших да изляза и все пак да видя как вървят нещата в родината. Така поех дългия път към дома.
Трябва да отбележа, че в Малайзия се гледа много сериозно на опасността от Ковид-19. Мерките са строги и, което е по-важно, се спазват. И за близо два месеца, докато бях там, в тази страна с над 30-милионно население, нямаше нито един смъртен случай. Нито един.
Самолетът от Куала Лумпур за Доха е като интензивно отделение. Всички стюардеси са със скафандри и шлемове и, ако не дай, Боже, задремеш и се събудиш, имаш чувството, че надвесилата се над теб мила девойка няма да ти сипва кафе, а ще ти вади сливиците.
За сметка на това, още в Атина се възцари типичното балканско безгрижие - никакъв ред, никаква дистанция, а за дисциплина е излишно въобще да се говори. И още тук осъзнах разликата между „небелите“ държави от Азия и "белите“, горди членове на Европейския съюз като Гърция и България.
Казвам го, защото после чух много български, с извинение, политици, да говорят за „бяла държава“, без да си дават сметка, че те самите са го докарали едва до ниво маймуна /обезяна, за онези, които съвсем са забравили българския/.
Да, май мнозина са го забравили. Прави впечатление как дори учени хора с бради и очила по телевизиите говорят съвсем по руски: „Считам, че се касае за давление“. Е, това за мен е „непонятно“.
Докато карах карантината в София, научих от някои местни медицински светила, че вирусът се развива нормално, че излишно се създава паника в обществото и хората се тревожат неоснователно. Замислих се - близо един милион починали по света май също са се тревожели напълно неоснователно…..
На всичкото отгоре, попаднах в България
в бурното време на многодневни протести
и блокади. И тъй като след крем карамел най-много обичам всенародните въстания, реших да поостана и да видя накъде ще тръгне работата. Още повече, в резултат на дългогодишен журналистически и човешки опит съм убеден, че в българския политически живот е сигурно само едно нещо - винаги може да стане по-лошо.
Понеже не съм много тъп, разбрах, че протестиращите искат оставките на премиера и главния прокурор, а после вече ще се види какво ще се прави.
Затова си представих, че всички сме в нещо като Ноев ковчег сред високи вълни и част от нас мрънкат, че лъвът раздава най-привлекателните мазнинки на приближените си, а за другите остават моркови и зеле. Тогава маймуната, най-близка до човека и значи – най-умна, започва да размахва юмрук и да настоява да се пробие дупка в дъното на лодката, та да се свърши завинаги с лъва и приближените му.
Маймуната има подкрепата на папагалите
и други кресливи, но летящи твари, някои от тях - с визи да отлетят за арабските страни. Те крякат, че няма нищо страшно да се потопи това овехтяло корито и да се почне на чисто. Подкрепа за идеята на маймуната идва и от някои мишоци, които смятат, че, ако стане беля, те специално ще бъдат спасени от случайно навъртаща се наоколо руска подводница. Били чували, че накрая Радецки винаги пристига с гръм.
Тези мисли не ме накараха да заръкопляскам от възторг. Някак не мога да се възторгна от управлението на президент, който, макар и натовски генерал, мирише на руски партенки, говори като радиоточка и дрънчи на кух бакелит. Всъщност, не искам да ме управлява никой екземпляр от сегашния „български политически елит“, наречен по този начин сякаш на шега. Нито лъвът, нито маймуната, нито папагалите и мишоците искам да ме управляват.
Ясно е, че има нужда от промяна
Срамно е, когато другите европейски лидери се отнасят към българския премиер като към селски идиот - усмихват се и го потупват насърчително по рамото, защото няма как да установят словесен човешки контакт с него. Време е Борисов да си ходи и после, като му остане повече време, освен "Винету", да прочете поне заглавието на "Поразяващата ръка". За да види коя всъщност роля /в лошия смисъл/ той самият игра толкова години като главен секретар на МВР, кмет и премиер.
А може би пък за нас, останалите, ще е полезно да се върнем към "Конникът без глава", за да разберем в каква роля се превъплъти през последните три десетилетия мъдрият български избирател. Той така и не осъзна, че, при цялата си несъмнена романтика, безглавият герой както в романа, така и в реалността, обективно е лишен от възможността да формулира ясни мисли и граждански позиции.
Да, крайно време е българският гласоподавател да разбере, че въпросът има ли Гюро глава или не, не е чисто теоретически, особено по време на избори. Иначе пак ще избере да ни управлява някой си Али Баба и 240 разбойници - случай, в който нито Господ, нито машинното гласуване могат да помогнат.