Д-р Йордан Нанчев

Преди година под № 81 в авторитетната библиотечна поредица „Българска сбирка“ на книгоиздателство „Литературен форум“ се появи посмъртна книга с избрани стихотворения, поеми, размисли, писмовни фрагменти и стихотворни преводи на Иван Николов. Тя е озаглавена „Солта на пейзажа“*, съставена е от поета Маргарит Жеков, и впечатлява с прецизността на подбора, душевното проникновение и почитта му към паметта и творческото наследство на покойния автор. 
Тази книга не е пръв опит да се възкреси името и поетичното дело на Иван Николов, но ми се струва, че за разлика от предишни подобни издания, публикации в печата и възпоменателни чествания го представя по достойнство и на художествената висота, която без никакво съмнение той е заслужил.  

Кой знае защо обаче „Солта на пейзажа“  като че ли си остава някак си неогласена публично и както сподели поетът и белетристът д-р Ясен Калайджиев, финансирал със собствени средства издаването й,  тиражът отлежава в неговия  дом. Липсва каквото и да било желание за нейното разпространение и популяризиране. Малцина са онези от многобройните уж приятели и почитатели на Иван Николов, коитo знаят за книгата и със сигурност биха искали да се сдобият с нея. Даже в Хасково -града, в който той издаваше литературния алманах „Юг“ в продължение на десет години и където завърши земният му път. Или в Пловдив, където живя и беше работил преди това. 
Впрочем изглежда, че всичко това не бива да изненадва никого. Особено след като е прочел неговото „Четиво за нискочели“ в последната книжка на „Юг“, издадена след смъртта му. Този знаменателен текст, макар и под друго заглавие, особено сполучливо е включен в новия сборник като въведение и като своеобразно „обяснение“ за същността и душевната нагласа на поета и човека Иван Николов. 

„…А Иван Николов е значителен български поет.-писа преди време на друго място и по друг повод неговият събрат по перо Павел Матев. И продължава: „Ще ми се да вярвам, че ще се намери достоен български литератор, който ще събере в един том най-съществените и най-характерните му поетични творения и тогава ще видим ръста на едно от най-талантливите песенни чеда на Тракия”.
Едва ли когато е изричал това пожелание да се събере в един том най-доброто и най-представителното от творчеството на Иван Николов, Матев е подозирал, че то вече е осъществено.
И точно това сега ме връща към 1995 година. Книгата трябваше да излезе като № 4 от издателската поредица на Литературния музей в Хасково, oнасловена „Паметна библиотека „Александър Паскалев”. Самият Маргарит Жеков отпечата в тукашния в. ”Кръг”, а после и в „Литературен форум” своя „Послепис към посмъртната книга на Иван Николов”, озаглавена точно и, както вече се оказа, пророчески – „Неудобна поема”. Но за това по-късно.

Четейки още по онова време неговия ръкопис, бях респектиран както от

висотата на таланта и от нравствеността на покойния поет,

така и от естетическите внушения на подбора. Или ако мога пак да си послужа с горецитираното, видях „ръста“ както“на едно от най-талантливите песенни чеда на Тракия”, така и на един от най-чистите български поети. Затова почти  по същото време някъде бях писал, че в  онези условия беше само въпрос на време да издадем книгата. Не на пари, което държа да подчертая. 
И не само тома на Иван Николов. Ние вярвахме, че ще видим час по-скоро отпечатана и книгата „Утринно благовестие” от Емануил Попдимитров – третия номер от поредицата, който трябваше да предхожда  „Неудобна поема”…

 Времето не ни стигна обаче. На 13 ноември 1995 година бе избран нов кмет на Хасково. Предстоеше назначаването на други хора в общинския отдел „Култура”, нова „по-усъвършенствана” структура на кметската администрация и мероприятията към нея, едно от които беше и нашият Литературен музей…
Така не само издателските намерения, но и цялата ни работа се блокира. Макар да са интригуващи, подробностите във връзка с това няма защо точно сега публично да се огласяват. По-важно е да се осветли историята на въпросния ръкопис, макар и с риска тя също да се окаже неудобна.

През май на следващата 1996 година Маргарит Жеков бе противоправно уволнен. Напускайки музея той взел със себе си и ръкописа. Вече не е моя работа с късна дата да анализирам този му жест, но в интерес на истината не бива да скрия, че бях разочарован. Не смятах още, че шансовете книгата да бъде отпечатана са докрай изчерпани. Замислих се върху това по-късно, когато дори сестрата на Иван Николов не я издаде. След като в мое присъствие искрено се ангажира да разговаря лично с Маргарит за това. Въпреки че, както спомена, се учудвала на един пасаж от неговия послеслов. Изкушавам се и сега да цитирам „спорния” текст, но нека не плащаме дан на модата и на сензациите. Пък и изведен от цялостния контекст, той може наистина да смущава, но иначе е съвсем на мястото си. И не внушава нищо повече освен визията на един поет за неговия събрат по перо и изразеното му искрено съпричастие. Един глас на съвестта, ако щете, на общата ни съвест, осъзнала собственото си безсилие. Още повече след като и самият  Жеков в разговор сподели, че е готов да се откаже от тия изречения в името на крайната цел – книгата да види бял свят. Тодорка Николова обаче само му обещала да се срещнат и…толкова.

Темата за неудобната книга стана актуална и в дните на Иван-Николовата  шестдесетгодишнина. За жалост, както разбрах,  и тогава властимащите нямали „никаква възможност“ да я издадат. Те не подпомогнаха даже издаването на подготвения от поета Петър Василев юбилеен вестник, за който освен всичко останало, свои спомени изпратиха писатели от цялата страна, приятели на Иван Николов! А иначе, на думи, всички в Кметството се прекланяха пред паметта му.
Впрочем и без водевилната почит на местните администратори сривът на духовността в нашия град вече беше ярко изразен. И със сигурност предстоеше още  да се задълбочава.
Но и Иван Николов не беше дошъл в Хасково единствено по своя воля. И не съм сигурен доколко е бил щастлив с назначението си за главен редактор на тукашния алманах „Юг“. Макар открито да не го е показвал. Самият факт, че не заживя в Хасково, а пътуваше от Пловдив го потвърждава.

При това той сигурно е знаел колко сериозна е била съпротивата срещу неговото назначение от страна на отговорните фактори в София. Написа ми за това Николай Христозов и в писмото си сподели, че само общите им усилия със Слав Хр. Караславов- единият партиен секретар на СБП, а другият главен секретар, са можели да я преодолеят. В името на бъдещия хасковски алманах и за да опазят все пак достойнството на поета. А не на последно място  и заради „спокойствието“ на онези, които са били против евентуалното установяване на Иван Николов в столицата, след като оставането му в Пловдив за местната върхушка вече е било недокрай приемливо.
Впрочем нещо подобно се случи пред очите ми и в Хасково още в първите месеци след 1989-та, когато без особен шум и себеизтъкване за разлика от други, поетът Иван Николов „замрази“ членството си в БКП. Помня как на няколко пъти той специално пристигаше от Пловдив за предварително уговорена среща на високо управленско ниво и отново трябваше да си заминава, тъй като съответният партиен „фактор“ се оказваше или прекалено зает или оправданието беше, че му се е наложило по спешност да отсъства! Удивително е как всичко това е описано по неподражаемия Иван-Николовски начин в „През зъби“ и „Големият малък човек“.
Всичко това поетът го е бил преживял и по-рано, та много добре познаваше подмолните ходове на властта, която е 

„отмъстителна като камила“

Тогава дойде ред и на интригата  около смъртта му, настъпила минути след поредното му тръгване от редакцията на път за автогарата. 
„Иван Николов издъхна в ръцете ми“-твърдеше бившият следовател Иван Жеков, случайно оказал се край него преди сърцето на поета да се взриви от „последната метафора“.  Какво друго можеше да се очаква в духа на настъпващия хаос и повсеместната мимикрия. Но тогава още радостта от новото време и пробудените надежди пречеха да се вникне по-ясно в случващото се около нас. Днес пък вече е безнадеждно късно…

И ето, нелепата съдба на онзи някогашен неосъществен ръкопис и на издадения преди година от „Литературен форум“ сегашен сборник „Солта на пейзажа“, мимикрирал под новото си заглавие, с нов издателски знак и прередактиран послеслов, също свидетелства за някаква трудно обяснима  двойственост. 
От кого, как и кога е издадена тази забележителна книга разбира се не е толкова важно. По-важно е да се каже и да се повтори, че поезията, прозаичните текстове и преводите на Иван Николов, избрани от Маргарит Жеков, наистина си струва да бъдат прочетени и осмислени. За да не остане и капчица съмнение у никого за мирогледа, за качествата и стойността на поета Иван Николов, за това, че „Иван беше именно голям и това тепърва ще се разбере”. Цитирам поетесата Станка Пенчева. 
А от себе си мога да добавя, че ще го разбере и още сега всеки, стига да намери и да прочете „Солта на пейзажа“ -вече отдавна издадената посмъртна книга на Иван Николов, която без никаква видима причина, все още си остава „скрита“, неудобна и официално непредставена на вниманието на  публиката. „Неудобна“ в този смисъл ще се окаже и моята „рецензия“ може би…

*НИКОЛОВ, Иван. Солта на пейзажа. Избрани стихотворения, поеми, размисли, писмовни фрагменти и стихотворни преводи. Съставител Маргарит Жеков. Издателство“Литературен форум“. 
София, 2022,184 с.