Теодора Димова, Портал Култура
Дълго гледах снимката ѝ.
Вероятно семейството на лекарката е дошло в София за някои от празничните дни – на екскурзия или на гости. Но по-вероятно е да са били в служебна командировка – почивните дни на двама лекари в едно семейство и то от едно и също отделение трудно се напасват. Този път са могли всички да пътуват заедно. Взели са сина си, за да му покажат забележителностите, за да се разходят, за да си припомнят местата на своето следване, да си починат, да се разведрят от тежката ежедневна работа в инфекциозното отделение. Разхождали са се из улиците тримата и с почуда може би са установявали колко бързо се променя градът, доста от кафенетата вече не са на местата, където ги помнят, а магазините са съвсем нови. Времето е било хубаво, топло, ведро, цветята в алеите разцъфтели. Изглеждат толкова щастливи – майка и син, прегърнати, на фона на НДК. А снимката вероятно е направена от бащата на останалото вече без майка момченце. Оттук нататък те двамата ще гледат тази снимка така, както аз я гледам сега, и ще плачат неутешимо. Но се надявам да имат и малко утеха от това, че толкова много хора сведоха глави пред д-р Илияна Иванова и ѝ отдадоха почит.
В дни на траур и скръб като тези, през които преминаваме сега, саможертвата на един лекар изпъква с още по-голяма сила.
И още по-отблъскващо изпъкват безотговорността, безхаберието, нехайството на всички, които недоволстват, „хейтят”, присмиват се, отричат, ехидничат, злорадстват, разпространяват наляво и надясно нелепици. Защото в тези дни на траур и скръб цинизмът е още по-омерзителен.
Като гледам усмихнатото лице на починалата лекарка, виждам безсмъртието на цинизма – той е безсмъртен, защото никога не е на първа линия, винаги ще се изсмее и ще дезертира, той има вроден инстинкт да пази себе си. Пред усмихнатото лице на лекарката циничният присмех е уродлива гримаса.
Достойният лекар Мутафчийски стана мишена на перверзна гавра. Той го очакваше още отначало. Явно добре познава народа си. Коментарът му беше сдържан – „некоректно отразяване, което обезсмисля усилията“. След прекратяването на брифингите ще настъпи успокоение и свобода. Особено след като отворят и кръчмите. Специалистите отстъпиха пред злобата, с която бяха обливани. А аз се чудя по-доволни ли щяха да бъдат днешните корона-дисиденти, ако брифингите приличаха на онези, които гледахме след Чернобилската авария, когато от телевизионния екран мънкаха безсмислици, усукваха, рецитираха кухи фрази, само и само да прикрият, че аварията не е дребна, че има опасност, че трябва да се пазим.
Смятам, че Щабът не трябваше да се огъва пред нашия корав народ, че откакто е започнало извънредното положение, това е първата им, да не дава Господ! да се окаже и фатална, грешка. Но в същото време се чудя как издържаха досега. Повечето хора на тяхно място биха казали: „Чупете си главите!“ Лекарите се оказаха специалисти по народопсихология. И географски, и исторически психологията на тълпата е константна. Нали всъщност това е манталитетът на всеки народ, който приветства Иисус в Йерусалим с палмови вейки и с радостни възгласи и само след няколко дни крещи пред синедриона: „Разпни го, разпни го!”. Днес разпятия няма, но има анонимни заплахи за убийство.
Заплахите към д-р Мутафчийски не се изпълниха, но по зла ирония в деня, в който приносителят на лошите вести – Националният оперативен щаб, прекрати брифингите пред журналисти, почина д-р Илияна Иванова.
Извънредните мерки бяха уникално духовно предизвикателство пред всички ни да сме обединени, да сме солидарни, да проявим милост един към друг.
И сега заради неспособността на онези, които до неистовост пищяха да се върнат зашеметяващите им „свободи”, заради тяхната неспособност да се съсредоточат в себе си, да концентрират духовните си, душевни и емоционални сили, за да успеят да преминат през изпитанието без мрънкане и хленчене, без нервни припадъци, без омраза, злост, злоречие и без да разпръскват около себе си отровна жлъч, вероятно ще има още повече жертви, още повече лекари ще се заразяват, още повече деца ще остават сираци.
Докато гледам снимката на д-р Иванова, в съзнанието ми звучат аплодисментите на лекарите, които аплодираха нас, задето ценим техния себеотдаен труд. Но дочувам и злобните подмятания по техен адрес: „Вие лъжете!“ От тези подмятания чувствам гняв и страх.
Д-р Илияна Иванова се зарази и умря тъкмо защото не лъжеше. Легна на легло, край което безброй пъти е стояла надвесена над свои пациенти. Инфекцията се е развила удивително бързо. Колегите ѝ са положили максимално старание да я спасят. Когато ролите се обръщат по такъв драматичен начин, всеки от тях е могъл да бъде на нейното място.
Толкова ли е трудно да сведем глави и поне пред смъртта да не бъдем толкова арогантни.