Конкретен повод за този критически отзив е „рецензията“ на псевдо-космополитния културтрегер Евгений Минчев за документалния филм „Навални”, удостоен с Оскар. Авторът се опитва да ни внуши, че бидейки политизиран филмът е толкова скучен, та отстъпва даже на популярните природонаучни телевизионни филмчета за животни и растения!
Обаче, защо жестокостите на т.нар. вътревидова борба сред животните да са по-интересни от озверената отмъстителност между хората? Напротив – тъкмо гражданската позиция за Навални във филма съзижда
драматургия на конфликт, сблъсък между палач и жертва,
на престъпно отровителство с прословутия новичок. Подобна естетическа художественост не е характерна за документалистиката и не е забавно-развлекателна, а духовно пречиства възприемащия нейното изкуство чрез катарзис на отвращение относно низката мерзост. Единствен Дмитрий Песков манипулира с някакви фройдистки намеци без да се сеща, че научният фройдизъм е медицина, а не порнография.
В случая гражданската позиция чрез естетическа художественост, разбира се, че не изниква на празно място. Внезапните слабоумни самопризнания на злосторника имат свой литературен прототип в руската класика – напр. Смердяков и Разколников у Достоевски, а за присъствието на Христо Грозев като безпристрастен хроникьор намираме първообраз в съветската литературна традиция и конкретно в романа на Леонид Леонов „Крадец”.
Ето защо българското участие е със значим принос за наградата. Особено, когато разследващият журналист се домогва до авансцената на събитията и застава под нейната рамка, но вече не като хронист, а в роля на протагониста, който заиграва вещо сякаш върху шахматната дъска на действието, за да прекрои сценичното пространство, да размести фигурите на участниците, изпреварвайки ходовете им по сценарий и да предизвика внезапна откровеност от слугата-отровител по телефона – и в последна сметка да разконспирира истината за тайнствения т.нар. научен център.
Иззад кулисите на всичко това
наднича чучелото на върховния палач,
бащицата-моралист, господар, кукловод на палячовците и техен президент – Владимир Владимирович Путин.
Сега иде ред и на режисурата, както и на целия творчески колектив, а и на монтажа и майсторството в особения киноезик да поемат диригентската палка, за да се формира в съдържателно отношение централният образ на Алексей Навални. В противовес на своя предходник по съдба Скрипал, той се откроява с наивна, почти детинска доверчивост и жертвоготовност, стигащи до безпомощна егоцентрична самоувереност, т.е. до трогателна вяра в справедливостта на крайния изход от стълкновението му с корупционните кръгове покрай Путин и победа над него в предстоящи президентски избори. Портретуван като противоречива индивидуалност и личност, той е самобитен,
самотен бегач на дълги разстояния,
защото след едноименната повест на Алън Силитоу тази щафета на обобщение се поема от мнозина кинотворци. Върху фона на всички около него (съпруга, дъщеря, съратници и т.н.) той извайва собствена утопия за света въз основа на гранична бразда между ранните младежки увлечения, докосващи се до великоруския национализъм и ново влияние на съвременната западна и европейска цивилизация. Недоизградено остава чисто човешкото му отношение към агресивната война на Русия в Украйна.
Може би тъкмо това тласка действието към трагична развръзка, когато в самолета за Внуково гордо заявява, че лети като нов президент на бъдеща велика Русия и към многобройни съмишленици. Но неочаквано вместо във Внуково самолетът се приземява като излъгана мечта на Шереметиево... Тъкмо тук отсъстват последователите на Навални, ала в типично, сякаш старинно руско сказание- предание или в източна притча от Пушкин го чака и го дебне едно лошо нещо. Този път не е новичок. То е хищник. В ноктести лапи поднася финала с белезниците за ареста за каторгата на Навални....И за нашето зрителско състрадание.
Признаваме, че отвореният финал не е достойнство на филма, а накърнява реализма на документалистиката с незавършеност. Само по себе си състрадателното съжаление не е достатъчно, за да сме хуманисти. Необходимо е за своя сметка да продължим сюжета. Може би заедно, успоредно със самия Навални да разберем, проумеем и осъзнаем най-сетне, че т.нар. трудови колонии не са нищо друго, освен
новите концлагери на Путин
Те са нов Архипелаг Гулаг, нов Освиенцим, нова Скравена.
В тях хората не се въдворяват, за да се поправят или превъзпитат, а просто да бъдат унищожени физически или психически, без газови камери или инжекции, но с ежедневен тормоз, унижения и болести, развращаващи руската душевност да престанат да бъдат именно човеци, именно Навални. Следователно всички ние трябва да бдим, нужно е много, ама много да внимаваме, за да не попаднем там.
Ето ги истинските, по-дълбоки основания за издаване на международната заповед за арест на военнопрестъпника, раздрънкал над главите ни ядреното си оръжие и демагогските си речи. Ето го и нашият пълноценен нравствен катарзис, който ни очиства от заблуда. Лекува ни от илюзията, че злото е поправимо единствено посредством вълнуващи, талантливи и поучителни филмови творби с техните заслужени награди.