Светлозар Раянов

9-ти май – Денят на Европа, денят в който през 1945 г. европейските народи разбират по болезен начин, че войната не е средство за решаване на конфликти. Че войната трябва да бъде осъдена, загърбена и изхвърлена от международните отношения. Благодарение на това разбиране и на тази поука в продължение на почти 80 години се радвахме на мир на стария континент. Не такова обаче е разбирането в руските политически среди. За тях 9-ти май си остана ден на победата на Съветска Русия над „фашистка Германия”(както те нарекоха национал-социалистическата диктатура на Хитлер). А в руската психика 9-ти май остана 

доказателство за превъзходството на широката и праведна руска душа над покварения и загниващ Запад

 И победата се чества така, сякаш е единствено тяхна! Никой не оспорва, че СССР понася големите щети през Втората световна война и дава най-многобройни жертви – над 25 милиона! Поклон пред паметта им! Дълбок поклон!

Но у нас някак угоднически на Москва се замитат под килима не само заслугите на САЩ и Великобритания за победата, но и нашите собствени заслуги! Та нямаме ли ние принос за 9-ти май? Разбира се, че имаме и той не е маловажен. И този принос се мери не само по броя на жертвите, които сме дали по бойните полета от септември 1944 до май 1945. Този принос се състои и в това, че България до 1944 г. води де факто антивоенна политика – въпреки, че се присъединява към Тристранния пакт на 01.03.1941 г.(когато Германия и СССР са все още съюзници), нашата армия не изпраща войски на нито един фронт. Правителството и Царят Борис III не само не се поддават на неимоверния германски натиск за директно участие във войната, но дори поддържат дипломатически отношения със СССР. В резултат на това в разгара на касапницата през ВСВ България не дава почти никакви военни жертви с изключение на стотината храбри летци, които защитават родното небе срещу англо-американските бомбардировачи. 

За конкретните сражения и участието на българската войска в бойните действия в Югославия, Унгария и Австрия от октомври 1944 до май 1945 всеки може да прочете в историческите хроники или просто да отвори Уикипедия. Информативни са и филмите „Тримата от запаса”(1971) и „Зарево над Драва”(1974) на режисьора Зако Хеския, въпреки идеологическата им обремененост. 

Ще се спрем по-конкретно на броя на жертвите, както и на 

опазването на паметта за тях

 По преценка на различни „историци” те варират от 10 до 30 хиляди. През 2015 г. доц. д-р Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви”, обявява цифрата 12 587 загинали на базата на надлежните документи. Като прибавим към тях и „безследно изчезналите” ще получим приблизителната численост от грубо казано 20 000. Двадесет хиляди живота! Та малко ли са те за малка България? Да не говорим и за хилядите ранени, загубили крак или ръка и останали инвалиди за цял живот. И идва въпросът: как съхраняваме и почитаме паметта на нашите жертви във ВСВ? Как оценявяме и тачим ролята на Българската армия в тази война? 

 Засега в София има само една улица в квартал Орландовци (край гробищата) с името „Първа българска армия”. 

А има ли паметник на тази армия? 

Къде са паметниците на загиналите български войници в Северна Македония, Сърбия, Унгария и Австрия за тяхното освобождение от нацистите? Защо трябва да слушаме наглите твърдения на руската посланничка, че „паметниците на Съветската армия в България съхраняват едновременно и паметта на българските жертви във ВСВ”? Това ако не е връх на цинизма!

На кой от 185-те паметника на Съветската армия в България има изобразен български войник или на плочата му е написано нещо за българския принос? А всъщност странно ли е това, че няма? От руска и от русофилска гледна точка – НЕ! Защото в момента, в който Червената армия стъпва на българска земя, тя смята всичко за свое – дори и кокошките в курниците на селяните. Какво чудно тогава, че смята и българската армия за „своя”? И след като българската армия се бие на страната и под командването на Съветския съюз, значи тя е част от ... Съветската армия! Следователно и жертвите, които е дала българската войска, са всъщност жертви дадени от Съветската армия! И затова в България трябва да има само паметници на Съветската армия!?!  Има „логика”, погледнато от „другата гледна точка”, нали?

P.S. И като послеслов, тъжен послеслов, ще добавим, че въпреки отказа на България да изпрати войски на Източния фронт, въпреки 20-те хиляди жертви, дадени за разгрома на нацистите, въпреки насаденото от Москва у нас марионетно правителство след 09.09. 1944, на мирната конференция в Париж през 1947 г. с решаващия глас на СССР България не е призната за „съвоюваща” държава, а е третирана като победена и са ни наложени тежки репарации...

Честит 9-ти май – денят на Европа!