България неправилно определя противника си в балканския пъзел, Македония не е наш противник, а Сърбия в Македония
Андрей Врабчев
В Северна Македония се появява нова политическа сила, наречена „Македонски концепт“ .Тя призовава всички граждани на страната, независимо от техния етнически произход да бъдат разглеждани като македонци. Идеята бе нападната жестоко от лидера на Демократичната партия на сърбите в Македония, и от други сили, според които така се отричала самобитността на македниския народ. Проектът беше атакуван и от някои български националисти, като г-н Методий Иванов. Защо?
Какво е най важното в появата на платформата „Македонски концепт“ и защо тя е важен знак за България?
Голямата новина, която е пропусната в появилите се коментари и анализи е, че в Македония изгрява политическа структура, която признава, че има живи македонски българи и е готова да ги включи в политическия живот на страната. Появата на подобно поведение е знак за огромно отместване в нагласите и означава нова политическа атмосфера в Македония, в която позиция като тази вече не е равносилна на политическо самоубийство.
Другата новина, която изцяло променя контекста на казаното и още повече на тълкуванията на някои критици, е позицията на Македонски концепт за историята, а именно, че тя трябва да се изучава през оригинални документи в оригинален вид, а не през държавни историографии.
„Историята е наша и задължително трябва да я изучаваме такава, каквато е била. Това ще бъде един вътрешен процес в македонското общество, вътрешна дискусия за обективизация, с цел възраждане, събуждане на нашето истинско културно и историческо наследство. Вярно е, че това е болезнен процес, но това е единственият начин да победим вътрешната криза на идентичността и чрез ново раждане да се превърнем в камък, който си тежи на мястото„.
В България обаче нагласите са за постигане на светкавичен резултат без усилие и без никакво отчитане на психологическите, културните процеси в едно тежко индоктринирано общество, каквото е македонското. Друга причина за този стремеж към моментална победа е липсата на вяра в успеха и така лесно се извиняваме за некадърността или мързела си. По сходен начин намираме обяснение за некадърната ни политика и дипломация в Македония, а извинението е, че не става, че се пречи, сякаш нищо не зависи от нас. За това искаме успехи на тепсия без работа, без усилие, без процеси, които да координираме.
Подписваме договор, комисията каза каква е била историята и край! С един удар отменяме 100 годишни процеси и образованието на няколко поколения. Липсва разбиране за най-важното - за това, което ще създаде средата, в която проблемите ще се окажат решими и смешни, а общото ни културно наследство няма да се дели и да е повод за конфликти, а знак за единството ни. А най-важното е засилено и постоянно общуване на двете общества и културните им елити. Не официалните елити –хората на заплата от държавите и съответно техни послушни слуги, които бранят идеологиите, които ни разделят. Не говоря за тези „елити“, а онези свободните и истински творци и учени, за които свободата е скъпа, но истината е свята, както е казал Ботев. „Македонски концепт“ обаче го е разбрал и го е посочил:
„Това е мостът, чрез който ще се свържат македонското и българското общество. Това няма да са политиците или „историческите комисии“. Интелектуалците от двете страни на границата ще завършат делото, интелектуалците със силен личен интегритет.„
Трябва да се съглася, че изучаването на оригинални текстове бе посочено и в рамковата позиция, но при Македоснки концепт има една колосална разлика – предложението идва от вътре, от самото общество. То е акт на свободната воля, а не е подчинение на чужд диктат. Освен това то добавя и изучаването на художествена литература, което е крачка към обединяването в един културен и духовен ареал, нещо което авторите на рамковата позиция едва ли могат да прозрат. В България трябва да разберем, че процесът на преосмисляне на историята е вътрешен процес и натискът от вън само мобилизира противниците ни. (Във същност някои чудесно са го разбрали и го употребяват зад маската на националните интереси, макар и чужди такива). България може да създава необходимата среда и температура на отношенията, която да разреши бързото и ползотворно протичане на тези процеси в Македония, лишавайки ги от политическото и идеологическото бреме.
Друг ясен знак за дълбока промяна е предложението за общо честване на личности като чирпанлията Яворов и изучаването на написаната от него биография на Гоце Делчев. Иначе казано разширяването на общите ни герои и история извън македонските географски граници. Крачка, която трябваше да направи някой от София, изненадващо направиха я в Македония. Очевидно
София закъснява с позитивните действия и не развива никаква публична дипломация
Тази крачка нарушава удобното положение за македонските историци, в което обща история има само, когато споделяме общо управление, което потвърждава позицията им за етническо различие. Абсурдно или целенасочено рамковата позиция приема това именно за периода от 1944 нататък – нямаме обща история, българите са изтрити с гъба или магически променени?! Интересно тогава на какво основание се получава българско гражданство?
Поставеният от критиците на Македонския концепт у нас акцента върху приемането на българския като служебен език пречи да се види по-важното. А именно, че за изучаването на оригиналните документи в оригиналния им вид ще е необходимо и
изучаването на книжовен български език в Македония
Изучаването на оригиналните документи в оригиналния им вид ще освободи обществата ни от идеологическата хватка. Трябва да посочим положителния пример с издаването на архивите на Гоце Делчев от двете страни като усилие във вярната посока. Тук идват серия от въпроси, които трябва да зададем на себе си, а не на Македония:
Кой български език (правописна норма) трябва да бъде изучаван? Този, който е ползван и до днес от „Македонска трибуна“ и непознат на съвременните българи, с изключение на малка група специалисти или сегашният български правопис, който беше отхвърлен от Иван Михайлов?
Не трябва ли тогава и в България да изучаваме именно този български език (правопис) или и ние ще се окажем в шизофреничната ситуация да учим две норми на един език?
Кой език и коя история „бранят“ БАН ?
Вече 30 години БАН не предприеха истински стъпки към връщането на онзи български правопис, който показва езика в цялост - източен и западен говор? Въпреки писанията на Благой Шклифов и след 30 г. демокрация същите патриотично настроени лингвисти запазиха коминтерновската реформа, направената успоредно с македонската норма, за да обслужи една и същата цел - сближаване на българския (книжовната и македонската норми) със сръбския (пиши както говориш) и отдалечаване на книжовния български от западните говори (македонската норма)? Или за такава декларация не е имало заповед от горе?
Къде бяха политолозите, социолозите, и психолозите в БАН, които да посъветват колегите си езиковеди как да постъпят, за да има реални резултати, а не да произведат поредния скандал, обслужващ антибългарските настроения в Македония. Скандал, който ни отдалечава едни от други и връща Македония в сферата на чуждо влияние в момент, когато тя естествено започва да гравитира към България.
Изучаваме ли в България историята на българите останали зад граница като българска? Имали в учебниците ни и дума за Охридското въстание или Тиквешкото въстание? Битките на ВМРО със сръбските четници? Изучаваме ли писатели от Македония като Кочо Рацин или Пулевски, Младен Сърбиновски и Миле Неделковски като български автори? Та нали твърдим, че пишат на български? Хардлайнерската позиция за езиковия спор не възпрепятства ли общуването и влиянието? Езика не беше ли поставен като ограда между нас, че ние сами я вдигаме по-високо?
Но да се върнем на темата.
Лидерът на Македонски концепт Петър Богойески посочва къде е позиционирана България в Македонския въпрос и какви са нейните недостатъци в преследването на интересите ни в Македония. Това е особено полезно, защото е поглед към нас от самата Македония.
Какво се вижда от Македония?
Българското влияние е възпирано по две линии. Първата е сръбско-руската, която поддържа конфликтите между България и Македония с цел запазването на силно влияние на Сърбия в Македония. Втората линия е страхът на западните ни съюзници, от засилване на руското влияние през българското. Забележете - проблемът не е да има българско влияние, а да не се стигне до засилване на руското влияние през България. Което означава, че България не се ползва с доверие и няма славата на независим играч в Македония. Богойески подчертава, че руското влияние и болшевизацията в Македония се реализират не през сръбското влияние, а през българската връзка. Така Русия пази сръбското влияние в Македония от западно противопоставяне и ограничава българското чрез противопоставянето ни със съюзниците ни в НАТО и ЕС, инфилтрирайки влиянието си през „български“ връзки в македонското общество. Така Русия остава скрита зад западното и сръбското противодействие на българското влияние и постига няколко цели - конфликт между България и Македония, конфликт между България и евроатлантическите структури, запазване на водещата роля на Сърбия на Балканите и влиянието и в Македония, и своята „невинност“.
Нека си припомним, че Сърбия използва поредната патриотична провокация на Каракачанов, за да се върне шумно на балканската сцена, подкрепена от Макрон, който лансира идеята за Малък Шенген, която е европеизирано име на руския проект Б4.
Очевидно е че
проводниците на руско влияние се крият зад своя шумен патриотизъм
и привидна защита на националните интереси. Досега те не са произвели нищо конструктивно в отношенията ни с Македония, но са в основата на всички кризи в отношенията ни, които се завихрят в ключови моменти, когато сближаването ни изглежда възможно.
От тук следва и един много прост извод. България неправилно определя противника си в балканския пъзел - Македония не е наш противник! Нашият противник е Сърбия в Македония. Цената на успеха на България в Македония и на Балканите е отхвърлянето на руското влияние. Цена която на драго сърце трябва да платим!
Тогава западните ни съюзници ще получат истински партньор в Македония и ще могат да изолират Сърбия, а ние да се сближим с Македония, което е първото и най-важно условие за успех на България на Балканите и в Македония.
В този ред на мисли искам да подчертая, че Македонски концепт предизвика истерична реакция сред сръбските политически кръгове в Македония. Лидерът на сръбската партия Иван Стоилкович, говори, че Македонски Концепт е върховистка структура, а че Богойески говори за Македонска църква, но визира българската екзархия.
„Овдека е важно да се напоменат три работи, прво кога говори за македонска црква со цело срце и душа мисли на бугарска егзархија,...“
Още по абсурдно е, че той призовава членовете на ВМРО със песен на сръбските четници воювали с ВМРО. Този детайл също убягна на критиците на Македонски концепт у нас. Очевидно имаме общ противник, а това също е ясен знак, който не беше прочетен.
Но да се върнем на сближаването. Логично говорейки за сближаване трябва да поставим въпроса какво стана с Коридор 8 и гръмките обещания на Борисов, и защо България все още не припознава инициативата „Централни Балкани“, която не само ще ѝ гарантира достойна роля на Балканите, но и ще балансира и Македония, и България по направленията Север - Юг, Изток - Запад. Ще обезсмисли инициативата Малък Шенген, която е меко казано вредна за българските интереси в Македония. България обаче се свърза със Сърбия и остава нейна заложница за пътя към ЕС, докато не построи значителна инфраструктура до Видин към Румъния и към Италия (и Адритика) през Македония и Албания. Но това не е важно, ние ще инвестираме още 4 милиарда евро за стириопор за „саниране“, вместо да решим стратегическите проблеми на страна, намираща се в центъра на Балканите, а с доходите от това ще санираме каквото трябва.
Появата на Македонски концепт е атака срещу ВМРО-ДПМНЕ,
но и предизвикателство към ВМРО-БНД (които са ключов коалиционен партньор на Борисов.) Да напомня, че Богойески поиска Мицкоски като лидер на ВМРО да даде отговор на въпроса какъв е Гоце Делчев, което той не направи. Заявката на Македонски концепт за автентичност на идеите на ВМРО би следвало да принуди двете организации ВМРО-БНД И ВМРО-ДПМН да влезнат в спор за автентичността си. Ако не влезнат в конфликт, това би означавало, че те действително са двете лица на една и съща монета. Аз предполагам, че и двете ВМРО ще атакуват Македонски концепт, вместо да се изяснят помежду си. Тук трябва да цитирам Богойески, който посочва: „Процесът на демократизация на обществото неизбежно ще се случи. Независимо дали старите партии искат това или не. За съжаление, тези структури са в директна връзка със старите структури в България и с общи усилия се опитват да попречат на тази демократизация, без която не е възможна толкова желаната обективизация на историята.“
Ако влезнат в спор, ще направят услуга на двете страни. Защото спорът около личността на Гоце Делчев бе превърнат в основна пречка за сближаването на двете държави именно от близки до двете организации членове в историческата комисията. Би било чудесно този спор да престане да е междудържавен, а да се превърне в спор между Каракачанов и Мицкоски и така да стане „вътрешно партиен“, та нали и двамата са ВМРО? Но най-вероятно те ще атакуват Македонски концепт, вместо да се изяснят помежду си.
Разбира се тук трябва да вземем предвид, че в този спор се появиха и нови играчи, а обществото в България проспа този момент. Говоря за по-раншната заявка на Ивица Дачич, който публично заяви, че Сърбия ще подкрепи България за Гоце Делчев, но ние трябвало да ги подкрепяме за Косово. Наскоро тази реплика придоби смисъл с информацията, че на срещата за икономическо сътрудничество сръбският министър на иновациите и технологичното развитие Ненад Попович е помолил министър Емил Караниколов да предаде на българските си колеги в София да преразгледа позицията си за (според него) несъществуващата страна Косово. Подобно послание виждаме и в избора на новия сръбски посланик в София Велко Йович - бивш заместник директор на канцеларията за Косово и Метохия в правителството на Сърбия и кадър на БИА. Дали България ще е така наивна и глупава да проиграе всичко, хващайки се на сръбската уловка за „несъществащата държава Косово“ и да попадне в клопката на „несъществуващата държава Македония“ с „несъщесвуващ език“. Времето ще покаже.
От всичко казано излиза, че играем на сръбското хоро с български байряци, че единственият некритикуван политик от Македония у нас е лидерът на ВМРО-ДПМН, който е яростен противник на договора с България и наследник на Груевски, който провеждаше яростна „антиквизацията“. Същия, който излезе с декларация за македонския език, инкасирайки за изборите цялата енергия от този дирижиран скандал от същите тези стари структури от двете страни, които не искат да се подобрят българо-македонските отношения, и за които стана въпрос по-горе. Такова бъдеще ли искаме, управлявано задкулисно с цената на нашето единство? Това ли са желаните ни партньори, с които ще решим „историческите“ въпроси?
Аз не искам това. Предпочитам бъдещето, което македонските българи с техния гъвкав национализъм избраха, за да спасят свободата и произхода си – демократична Македония на македонците. Македонците такива каквито са разбирани по времето, когато тази идея се е зародила – всеки който е от Македония. Дори самият Кемал Ататюрк казва и аз съм македонец, имайки предвид, че е родом от Солун. Залегнала дълбоко в българската конституция е идеята, че България е еднонационална държава, която съдържа етническо, религиозно и езиково разнообразие, и това е мощен фактор на стабилност на обществото. Съвпадението на името на държавата с най-многобройния етнос в нея ни кара да се объркваме и да привиждаме нещо подобно и в идеята за Македония на македонците. За това заслуга има и фактът, че забраната на всякакъв регионализъм след фиаското на македонизацията, проведена у нас на практика забранява употребата на думата македонци. Така тази дума постепенно придоби значението, което ѝ придаде Коминтернът – на хора различни от нас, а не хора от Македония,
българи от Македония
Именно за това приветствам Македонски концепт за позицията им, че „Постепенно, терминът „македонски“ трябва да започне да се разбира като политически, държавен идентитет.“
С други думи не като етнически, за да се възвърне в изначалния си смисъл, но вече не по географски, а по държавен белег особено в мултиетническия контекст на Македония. И още: “В миналото не сме имали държава (очевидно тази на Александър отпада от сметките, б.а) и не сме имали възможността да развиваме държавна идентичност. Днес имаме държава и имаме тази възможност. Мокедонец е гражданин на Република Македония, без оглед на неговия етнически или религиозен произход.“
Българските политици не вярват на нещото, което не произхожда пряко от тях ,защото липсата на идеали прави хората с такива неразбираеми и подозрителни за тях. Те не уважават свободата на индивида и не умеят да работят със свободни хора, за това използват полицейски методи, за да контролират всичко, което се декларира като българско, сякаш щом си се родил българин автоматично си длъжен да приемеш тяхното командване. Това е арогантността и грубостта на българските политици, за която говори Богойески и тя съществува и днес и е причина да сме тромави, груби, неефективни и непривлекателни. Защото това, което споменах по-горе означава натиск от вън, а не подкрепа. Македонските българи имат нужда не от натиск, а от опора от сигурна подкрепа, защото те са в родината си Македония, те най-добре знаят и виждат нещата и проблемите си и те са тези, които могат и трябва да се преборят за правата си по демократичен път. А Македоснски Концепт очевидно е единствената платформа, която официално приема тяхното съществуване и правото им да са част от политическия живот на собствената им страна.
Това трябва да бъде подкрепено. Време е да се преброим.
