„За отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривици,
па да се поправим и все заедно да вървим, ако ще бъдем хора.“
Васил Левски
Владимир Миленски*
С този анализ целим да помогнем за информирано обществено обсъждане и дебат в Народното събрание, преди приемането на „Програма за развитие на отбранителните способности на Въоръжените сили на Република България до 2032 г.“ Фокусът поставяме върху дефектите в документа, защото в тях е опасността за неговия успех. За дефектите, експертите в администрацията и в армията нямат свободата да говорят открито и честно, без да понесат тежки удари.
Подробният анализ можете да намерите на страницата на АСБ или на блога на автора.
Тук опитваме да изложим в три страници, на ясен български език онова, което Програмата се опитва да завоалира зад четиридесет страници противоречия, двусмислици, благозвучни илюзии и обещания. А то е: Програма 2032 гарантира само, че след десет години ще бъдат безвъзвратно изхарчени четиридесет и няколко милиарда лева, а армията ще бъде все така неспособна да воюва, още по-малко да побеждава, когато го налага защитата на националните ни интереси.
Програмата е резултат от двугодишен стратегически преглед на отбраната, наложен от тежката неадекватност на „хронично болните“ ни въоръжени сили (видно в ежегодните доклади на министъра пред парламента). Програма 2032 твърди, че дава рецепта за успешното им „лечение“, което ще продължи повече от десет години. Очевидна е нейната важност, защото тя на практика залага на карта сигурността на държавата и обществото. За нейното изпълнение ще са необходими огромни финансови, материални и човешки ресурси, широко обществено доверие и устойчива политическа смелост.
Похвално е усилието за откровена оценка на средата на сигурност с ясно посочване на деструктивната роля на Русия, тенденциите в развитието на отбранителните способности като цяло и необходимостта от бързо въвеждане на нови високо-технологични оръжейни системи. На тази основа са формулирани амбициозни приоритети с визия за изграждане на силна и модерна българска отбрана в НАТО и ЕС.
За съжаление добре звучащите думи са подкопани от тежките дефекти на програмата, които я обричат на провал. Ще започнем от главата (нали оттам замирисва).
1. Няма и дума за корена на злото – функционалната организация на министерството на отбраната. Тя е такава, че убива способността за навременно и ефективно адаптиране на отбраната и на структурата на въоръжените сили в съответствие с рисковете и заплахите. Не можем да стигнем по-бързо до Бургас, ако вземаме все същия пътнишки влак. А той сам не може да се превърне в бърз. Трябва му помощ от по-висока инстанция.
2. Тази програма засяга дълбоко зоните на отговорност на няколко други, ключови министерства – на външните работи, на труда и социалната политика, на икономиката, на финансите – за чието съгласие с предписаното, камо ли за тяхното участие в разработването ѝ, няма дори и намек. Програмата по никакъв начин не дава гаранции за приложен общоправителствен подход към отбраната, който е принцип в НАТО. Проектът не е предложен като продукт на Министерския съвет, което означава, че евентуалното му изпълнение няма да има правителствена подкрепа.
3. Съгласно Закона за отбраната и въоръжените сили, такава програма е прерогатив на Народното събрание, което я приема със свое решение. Решението е не-нормативен акт. Поради това отпада законовото изискване за 30 дневно обществено обсъждане, както и задължението проектът да бъде придружен от оценка на въздействието – а страничните ефекти от споменатото „лечение“ на въоръжените сили очевидно ще бъдат тежки. Отпада и задължението за две четения в пленарна зала – тоест всичко да мине възможно най-незабелязано от общественото внимание. Законът е очевидно дефектен.
4. Въоръжените сили имат смисъл само когато са способни да воюват и да побеждават, което е целта на тяхното създаване, поддържане, постоянно адаптиране и развитие. Официалната държавна терминология и тук избягва всячески тази дефиниция, защото тогава ще лъсне неадекватността на уредбата на отбраната.
5. Програмата прави амбициозна заявка за въвеждане на „мисийно командване“ (бърза и адаптивна система за вземане на решения чрез оправомощаване на възможно най-ниското ниво на управление армията – нещо коренно различно от досегашното), но за това не предвижда никакви практически стъпки. Даже обратното – с възлагането на директни командни функции на Началника на отбраната (което е връщане към архаизма на Генералния Щаб) засилва свръхцентрализацията на управлението, обрича го на микромениджмънт, отнема инициативата от по-долните нива, спъва кариерното развитие и мотивацията на младите офицери и на практика затвърждава послушанието, а не адаптивността и креативността, като ценност в армията. Това е антитеза на мисийното командване. Но най-големият удар понася политическото държавно ръководство, което вече няма как да получава безпристрастен военен съвет. Началникът на отбраната ще е станал просто един от многото командири и няма да има интерес да дава съвети, които биха затруднили успеха на собствените му команди. Разбира се, той ще обещава обратното. Отбрана, обаче, не се гради на лични обещания, а на системни гаранции. Предложенията за изменение в командните функции убиват и последните от малкото оцелели системни гаранции.
6. Тенденциите в развитието на отбранителните способности Програмата предлага да посрещне със създаване на допълнителни висши командни структури (командвания).Те със сигурност ни гарантират създаването на повече позиции за генерали и старши офицери, удължаване на командната верига, изкривяване на информацията, отдалечаване на решенията от проблемите, мудност на решенията, невъзможност за делегиране – отново антитеза на мисийно командване. Няма разумен аргумент за такава тежка командна структура при толкова малка армия.
7. Програмата заявява надежди за бюджет от около 40 милиарда лева до 2032 г., но едновременно с това ни обявява, че ще похарчи допълнително още няколко милиарда, които няма да брои официално, за да излъжем НАТО, че сме отличници по харчене. Допълнителни са парите за пенсии, които напук на НАТО продължаваме да отказваме да смятаме към бюджета за отбрана. Допълнителни ще са и стотиците милиони, а сигурно и милиарди (ако изобщо може да се намерят) за големите проекти за превъоръжаване. Тези пари нямат шанс да получат одобрение, ако се изпишат още сега в сметките. Така се отварят вратите за безконтролно и своеволно харчене „на парче“ от правителството на огромни суми, при силно занижен контрол от Народното събрание. Тези суми няма да се обсъждат в контекста на годишните бюджети, а „целево“ за всеки отделен случай. Още повече, че в министерството на отбраната никой не изчислява колко струва дадена оперативна способност в целия ѝ жизнен цикъл. Още по-малко това е известно на депутатите. А тази цена е значително по-голяма от „цената в магазина“ на една или друга бойна техника. На този фон, истинското заглавие на раздела „Ресурси“ в програмата е „Да живее КОРУПЦИЯТА на всички нива!“
8. И на фона на тези гигантски числа авторите признават, че не могат да осигурят дори минимално необходимите разходи за отбрана, с които да гарантират собствените си амбиции, включително на поетите, пак от тях самите, ангажименти на Република България към НАТО и ЕС. Това самопризнание оставяме без коментар.
9. Вярваме, командирите най-добре ще разберат тревогата ни от разкъсаната връзка между отговорността за окомплектоването, морала и бойна подготовка на войските и отговорността за управление на бюджета за отбрана. Това е в основата на сегашната ресурсна неадекватност и незаинтересованост на командирите, които естествено се оправдават с липсата на пари, а от друга страна на незаинтересоваността на министерството, което нямат пряк интерес с тези пари войските да постигат максимални бойни способности. Още в началото казахме, че функцията на армията да воюва и побеждава упорито се подменя с неясни формулировки като гарантиране на националния суверенитет (как точно ще гарантира енергийния ни суверенитет, например?), или мироопазване, или справяне с наводнения или обилни снеговалежи. Докато Народното събрание не промени тази дефиниция, министерството ще бъде „винаги обречено на успех“, а армията никога няма да е боеспособна.
10. Програмата предвижда нарастване на броя на въоръжените сили от 37 на 43 хиляди човека. На фона на застаряващото и намаляващо българско население, и съответно растящ дефицит на работна ръка в икономиката и на фона на недостигащите повече от 20% личен състав във въоръжените сили (което значи слаба привлекателност и ниска мотивация на службата във войските поради лош кариерен модел и лоша командна верига), това предложение очевидно няма връзка с реалността. Интересно е какво мислят по въпроса другите засегнати министерства. Със сигурност това ще насочи още по-голяма част от бюджета за отбрана към заплати и пенсии, и разбира се ще намалее още повече бойната подготовка на войските. Но видяхме, че за министерството тя е приоритет само на думи. На числа – за бойна подготовка се предвижда да бъдат само 15-20 % от бюджета за отбрана, което вече е трагично малко. Но ако сметнем и пенсиите и скритите надежди за целеви разходи за инвестиции, този процент може би ще се срине до 5%. Очакваме да ни покажат пълен разчет с всичко в сметката, както е в НАТО. И нека не ни предлагат въоръжените сили да бъде съставени от аматьори-наборници с по няколко месеца обучение. Такова предложение може да дойде или от пълен лаик, или от прикрит враг.
11. В усилието да мамим сами себе си Програмата не спира дотук. Тя особено настоятелно мълчи по най-тежкия въпрос, а именно, че оперативните способности далеч не се изчерпват с купуването на няколко самолета или кораба, или с ремонта на няколко танка (особено от фирми-посредници на руските си майки, за да се източва бюджета за отбрана към Москва). Ако съберете някак си достатъчно пари и си купите един болид за Формула 1, означава ли, че вече можете да се явите на всяко състезание, където Ви предизвикат, и да го спечелите? Дали тези умения се постигат с еднократния разход за закупуване на машината и после от време на време с изкарване от гаража и припалване на мотора? Така битки не се печелят. Дори само спортни. Трябват ви знания как се прави това, организация, подготовка, материална база, лидери и мениджъри, пилоти, техници, инфраструктура… По този въпрос в армията има пределно ясно разбиране. По никой начин това разбиране не намира практическа поддръжка в тази програма.
Разбира се, ще има гласове, че много от оценките ни са „крайни“, или твърде емоционални, или че преследваме политически цели, или че нямаме „опит в окопите“. В отговор ще попитаме – нашите ли оценки са крайни, или 60-годишните бойни бронирани машини и танкове на сухопътните ни войски? Или пък 30-те процента липсващ личен състав в претендиращите за боеспособни армейски формирования, или поддържането на кухи бригади и помпозни „стратегически командвания“ за да изглеждаме силни в собствените си очи? Или може би жалките десетина часа полети на година на бойните ни пилоти? Нека сме наясно: под боеспособност ние разбираме способността на войските ни да бият, не да бъдат бити. И да – емоционални сме, но за армия и за бойни способности на войската не бива да се говори безсърдечно като за машини - армията е единствената държавна професия, от която обществото изисква готовност за саможертва. А към това рационален подход не съществува. Затова нека показваме поне малко емпатия и разбиране към тази жертва, която искаме от хората във въоръжените сили, за да имаме надежда, че ще са готови да я направят.
Казахме в началото, че Програма 2032 претендира да дава рецепта за успешно лечение на „болния“, но реално предлага само поставянето му на изкуствено дишане в интензивното отделение, защото както изглежда политическият коронавирус отдавна се е настанил в българската отбрана.
*Авторът е полковник от резерва, експерт по отбранителна политика и национална сигурност, член на УС на Атлантическия съвет на България.