Септември е месецът на двете най-съдбоносни събития в новата ни история. Първото е наситено с патриотизъм, с обич към недоосвободените братя, с геройство и със себеотрицание. Второто е пример за национално предателство. Опетнено е от кръвта на хиляди невинни сънародници.
Крещи от подлост и себичност
На 6 септември 1885 г. неколцина достойни българи, насърчени от всенародната подкрепа, осъществиха безкръвно Съединението на Княжество България с Източна Румелия и сложиха началото на просперитета на държавата ни. Великото дело бе извършено срещу волята на Русия, която опита всичко, което бе по силите й, за да го провали и злепостави.
На 9 септември 1944 г. шайка антибългари се възползва от окупацията на страната ни от съветската армия, за да заграби властта и предизвика падението на България. За срам на народа ни, партията-узурпаторка с по-малко от 10 000 члена за месеци набъбна по многочисленост като гъба. Към убийците и предателите за облаги и привилегии се присъединиха дребни души, кариеристи, негодници. Година след година – успели да обезглавят нацията ни, комунистите превръщаха голяма част от нея в сива маса, загубила представа за морал и доблест. Днес, когато едва ли има милионер в страната, който да не е свързан с червената партия, редниците й - вместо да протестират срещу присвояването на държавни средства, беззаконието и корупцията - празнуват с радост 9 септември и пеят по първомайските митинги: “На крак, о парии презрени! На крак, о, роби на труда. Потиснати и унизени, ставайте срещу врага.”
Нима има по-ярки примери за
пълно обезумяване
Деветият ден на месец септември и през 1885 г., и през 1944 г., говори за “братската любов” на Русия и на Съветския съюз към България. В първия случай именно на 9 Петербург изтегли руското офицерство от територията на младото княжество, за да го накаже, че се е одързостило да наруши интересите му. Целта му бе ясна и проста - да остави българите беззащитни при очакваното военно нападение от страна на Турция или на някоя от зависливите ни съседки. Ще рече – Русия се опита да унищожи България.
Петдесет и девет години по-късно това й се отдаде. Съветска Москва окупира страната ни. И благодарение на присъствието на 200 000 чуждоземна армия на 9 септември невоюващата ни родина попадна в ада на разрушителния комунизъм.
Пред мен са два отворени сборника. Единият е със спомени на дейците на Съединението, които будят в душата ми възторг и гордост. Та тези хора са очаквали, че ще заплатят с живота си героичния си акт и без колебание са били готови да се принесят в жертва на род и родина!
Другият сборник е с черни корици. Издаден е от “Работилница за книжнина – Васил Станилов” със заглавие “Памет за утре – Международното осъждане на комунизма – Българската гледна точка”. В него разследващият журналист Христо Христов е публикувал най-срамните страници от националната ни история – извадки от стенограмите от пленумите на ЦК на БКП през ноември 1963 г. и през юли 1973 година. На тях ръководителите на тринадесетвековната ни държава единодушно подкрепят предложението на Тодор Живков да я подарят на съветската империя като шестнадесета нейна република!
Заслужава си да припомним изказванията им.
Раденко Видински, член на ЦК на БКП: “Може би едва ли ще има по-голяма радост от това да видя своя народ във великото семейство на съветските народи. Поради това не с една, не с две, а с пет ръце, ако имам, ще подкрепя предложението час по-скоро да се влеем във великото семейство на съветските народи.”
Цола Драгойчева, член на ЦК и председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба: “Още веднъж споделям възторга и радостта да работя като комунист, където ме изпрати партията, за минаването на нашата страна в общото семейство на Съветския съюз и да бъдем една от републиките на Съветския съюз.”
Лъчезар Аврамов, кандидат-член на ЦК на БКП: “Всички поколения български комунисти, както нашите деди и бащи, така и ние самите, сме лелеели в гърдите си мечтата да превърнем нашата страна в частица от великия Съветски съюз.”
Димитър Димов, кандидат-член на ЦК на БКП: “При един разговор с Георги Димитров във Варна Георги Димитров се изрази, че неговият идеал е България да стане член на семейството на великия Съветски съюз. С предложението на Политбюро, изнесено от другаря Тодор Живков, ние започваме фактически да осъществяваме тази мечта.”
Академик Тодор Павлов, член на ЦК и на Политбюро, проявява мъдростта си на философ. Той съветва съпартийците си: “Да се проведе по този въпрос референдум няма смисъл, но ние трябва да проведем такава кампания, така да разясним целия въпрос, че да няма никакво колебание сред народните маси и решението да бъде прието единодушно.”
Както му е редът, още по-мъдър от него се оказва първият секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет Тодор Живков: “Политбюро смята, че след този пленум не следва под никаква форма да се говори на когото и да било и където и да било. Да не забравяме, че великобългарският шовинизъм е много дълбоко вкоренен в някои среди и хора в нашата страна. Аз не говоря за бившите хора. Имам предвид членове на партията, особено в средите на интелигенцията и в некои среди на младежта. Ние трябва да държим сметка за това. Ние няма да правим сливане от ден до пладне, а навеки, което ще бъде образец за всички страни. Ето защо трябва да се подготвим.”
Комунистическата ни върхушка през 1963 г. удари на камък
Никита Хрушчов отхвърли решението на Политбюро на ЦК на БКП да ни приобщи към Съветския съюз. Но другарите ни не се обезсърчиха. След 10 години те раболепно помолиха Леонид Брежнев да сложи край на независимата ни държава.
Възторгът им от националното им предателство ни най-малко не бе стихнал.
Милко Тарабанов, член на ЦК на БКП и постоянен представител на България в ООН: “Това предложение е преломен момент в историческия път на българския народ, бележи нова ера в историческото развитие, създава нови изключителни възможности за бързо изграждане на развито социалистическо общество у нас. Идните поколения ще се гордеят с това дело, ще ни бъдат благодарни, особено на първия секретар на БКП, другаря Тодор Живков. Нищо друго да не беше извършил другарят Тодор Живков освен предлагането и обосноваването на този документ, името му щеше да остане в най-новата история на българския народ, наред с имената на най-заслужилите – Благоев и Димитров, ще влезе в историята наред с творителите на българската държава.”
Димо Дичев, член на ЦК и председател на Съюза на активните борци против фашизма и капитализма: “В миналото комунистите не са мислили да създават отделни националистически държави. Не е било възможно да се мисли тогава, че ние няма да бъдем една шестнадесета или седемнадесета държава.”
Дядото на бившия главен прокурор на Република България, също с името Борис Велчев, член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП, с готовност дава благословията си за присъединяване на родината ни към Съветския съюз: “Единодушното одобрение и подкрепа на “Основните насоки” от ЦК, изразено с бурни аплодисменти, са ярък израз на голямата радост и законна гордост, които ни вълнуват в този момент. Всеки един от нас дълбоко осъзнава, че е извършено едно историческо дело за бъдещето на нашата социалистическа родина – Народна република България.”
Другарите ни са отново разочаровани. Оказва се, че и Леонид Брежнев не ни ще…
Как щяха да се почувстват дейците на гордото ни Съединение – Захари Стоянов, Иван Стоянович, Иван Андонов, Димитър Ризов, Петко Каравелов, Данаил Николаев, Стефан Стамболов, Никола Генадиев, Иван Гешов, Стефан Бобчев, Михаил Маджаров, Михаил Греков, Григор Начович, Чардафон Велики, Иван Атанасов Абаджията, германецът-княз Александър Батенберг, та дори и назначеният от Турция губернатор на Източна Румелия Гаврил Кръстевич - ако можеха да прочетат тези редове?!
Вероятно щяха да си кажат, че това изобщо не са българи.