Непосредственият победител във Втората световна война е Сталин. Стратегичният победител обаче са Съединените щати, но демокрацията ще осъществи напълно своята победа едва със събарянето на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г. и с края на комунизма в Източна Европа
Проф. Пламен Цветков*
Изминаха десетилетия от края на Втората световна война, но те не са достатъчни, за да се превъзмогнат изкривяванията, субективизмът и преднамереното прикриване на основни факти. Няма единомислие дори и по датата, която бележи края на конфликта. На 8 май 1945 г. в севернофренския град Реймс специално упълномощен пратеник на адмирал Дьониц подписва акта на капитулацията на Германия. Преди да се самоубие десетина дена по-рано, Хитлер е назначил адмирал Дьониц за свой приемник като фюрер на националсоциалистическа Германия и при това положение делегатът на Дьониц е законният представител на Райха. Сталин и неговите наследници начело на комунистическа, а и на посткомунистическа Русия честват обаче победата си на 9 май, когато в берлинското предградие Карлсхорст маршал Кайтел всъщност подписва от германска страна споразумение за спиране на огъня в Берлин. Обстоятелството, че капитулацията на Германия в Реймс е подписана и от съветски пратеник, продължава да се замита под килима не само в Русия. И в Източна Европа все още има твърде много хора, които са убедени, че Германия капитулира не на 8, а на 9 май 1945 г.
С други думи, работата опира до едно срамно подмазване пред Сталин, макар че
руският „вожд и учител“ е главният виновник
за самото избухване на Втората световна война. Твърде често се повтаря, че Втората световна война е едва ли не пряко продължение на Първата, но в действителност Първата световна война прави Втората неизбежна преди всичко с това, че тя създава условията и предпоставките за тоталитаризма. На 7 ноември 1917 г. руските болшевици начело с Ленин завземат властта с преврат в атмосфера, която е безкрайно благоприятна за екстремизма поради стопанската катастрофа, предизвикана от войната. Диктатът върху Германия, натрапен с Версайския мирен договор от 1919 г., пък дава шанс на националсоциалистите начело с Хитлер, който за разлика от Ленин обаче идва на власт на 30 януари 1933 г. в съответствие с конституционно-парламентарните принципи, тъй като е лидер на най-голямата парламентарно представена партия. Ленин непрекъснато разгласява, че крайната му цел е болшевизацията на целия свят и формулира по категоричен начин тактиката, която създадената от него съветска държава трябва да следва, докато назрее моментът за това: „Трябва да се изполузват противоположностите и противоречията между двата империализма, между двете групи капиталистически държави… Докато не сме завоювали целия свят, докато си оставаме от икономическа и военна гледна точка по-слаби от останалия капиталистически свят, дотогава трябва да се придържаме към правилото: трябва да умеем да използуваме противоречията и противоположностите между империалистите.“
Сталин стриктно следва този завет и прави всичко възможно, за да провокира нов сблъсък между победителите и победените в Първата световна война. Именно това е причината руският диктатор да отхвърли безцеремонно усилията на Великобритания и Франция да сключат съюз с комунистическа Русия през лятото на 1939 г. Отказът на британците и французите да жертват на Сталин малките източноевропейски страни изиграва само допълнителна роля. Би трябвало да е очевидно, че при един блок между Русия, Великобритания и Франция Хитлер никога не би се решил да нападне Полша и да хвърли по този начин Германия във война на два фронта, която неизбежно ще свърши с още по-страшна катастрофа за немците. Нещо повече – дори и без британско-френско-руски съюз
Хитлер никога не би тръгнал срещу Полша
без предварителна спогодба със Сталин най-малкото поради това, че комунистическа Русия е източният съсед на поляците и традиционният претендент за тяхната територия. С други думи, ключът към Втората световна война е в ръцете на Сталин и единственият начин да се разпали нов световен конфликт е да се постигне приятелско, ако не и съюзно споразумение с Хитлер. Пактът за ненападение, подписан в Москва на 23 август 1939 г. от германския външен министър Йоахим фон Рибентроп и от руския му колега Вячеслав Молотов, бележи началото на съветско-нацисткия съюз. Сега вече нищо не може да попречи на Хитлер да започне да осъществява експанзионистичната си програма със съучастието на Сталин. Според таен протокол към Пакта за ненападение западният дял на Полша заедно с Литва се определят за националсоциалистическа Германия, а източният дял на Полша, Финландия, Естония, Латвия и Бесарабия, която е тогава в границите на Румъния, се предават на комунистическа Русия.
В Европа Втората световна война започва не с германската атака срещу Полша, а със съвместното германско-руско нападение срещу Полша. Вярно е, че на 1 септември 1939 г. германският Вермахт навлиза в Полша от запад, север и юг, но не по-малко съществено е и това, че на 17 септември от изток в Полша нахлуват съединения на руската Червена армия. При това още на 1 септември двете тоталитарни сили установяват най-тясно бойно сътрудничество помежду си, като съветската страна откликва веднага на молбата на нацисткото командване и радио „Минск“ започва да излъчва специален кодиран сигнал, с който насочва германските бомбардировачи в Полша.
След завладяването на Полша поделения на Вермахта и на Червената армия спретват на бърза ръка един
парад на победата в Брест
На 28 септември 1939 г. Германия и Русия сключват вече Договор за дружба и за границата, който дооформя юридически съветско-нацисткия съюз и доуточнява подялбата на Европа. Москва „великодушно“ отстъпва на Берлин нови полски територии, в замяна на което получава и Литва. Към това време поляците вече са подхвърлени на геноцид както от нацистките, така и от съвет ските окупационни власти, като репресивните служби на Сталин са не по-малко усърдни от нацистките и в изтребването на евреите. За времето от септември 1939 г. до юни 1941 г. само в съветската окупационна зона на Полша са избити милион и половина поляци и около 400 000 полски евреи.
Както преди началото, така и след края на съветско-нацисткия съюз Сталин и Хитлер не пестят сили, за да подчертават в пропагандата си различията между двата режима. Наистина националсоциализмът свежда цялата сложност и непредвидимост на човешкото битие до борба между „нисши“ и „висши раси“, докато според също толкова опростенческата схема на комунизма не съществува нищо друго освен борба между „прогресивни“ и „реакционни“ класи. В действителност и чистите „раси“, и „антагонистичните класи“ са фикция, тъй като хората непрекъснато се смесват помежду си както биологично, така и социално.
Съветско-нацисткият съюз допринася за още по-сериозното уеднаквяване и сближаване между изначално близките социалнополитически системи и идеологии на Сталин и Хитлер. Тази еднаквост е белязана преди всичко от повсеместния терор, от еднопартийния монопол и от безмилостния контрол на партийнодържавния апарат върху икономиката и върху всеки поданик. При това двамата диктатори сякаш си влияят един на друг. Така Сталин оправдава нападението си срещу Полша с довода, че трябва да „освободи“ „братските славянски“ народи (украинците и белорусите), което е по-близо до расовонационалната догматика на националсоциализма, отколкото до класовопартийния подход на комунизма. За сметка на това редица влиятелни военни и партийни среди в Третия райх виждат в Хитлер „освободител“ от „игото“ на „английския капитализъм“, което е в съзвучие по-скоро с класовата доктрина на Енгелс, Маркс, Ленин и Сталин, отколкото с расовите абстракции на дьо Гобино и Хитлер.
Проблемът е, че и Сталин, и Хитлер имат за крайна цел завладяването и подчинението на целия свят, а
планетата е само една
което означава, че рано или късно единият трябва да унищожи другия. Все пак Хитлер като че ли се е надявал на по-дълготрайно сътрудничество, отколкото Сталин. Във всеки случай още през 1938 г. руското командване разработва детайлни военнооперативни планове за завладяването на Германия и на цяла Европа до Атлантическия океан, докато германският диктатор нарежда на своите военачалници да подготвят подробен план за война срещу Русия едва през юли 1940 г. Самият план „Барбароса“ пък е подписан от фюрера чак през декември същата година.
Към 22 юни 1941 г. Сталин е струпал по самата граница с Германия, Финландия, Унгария и Румъния невиждана военна мощ, което само по себе си издава нападателни намерения, тъй като при подготовк а за отбранителна война основните сили се разполагат навътре в страната. По начало безкрайните пространства на Русия предлагат идеални възможности за омаломощаването на всеки нападател, както се вижда нагледно и от последвалите развития. С нападението си срещу Съветския съюз
Хитлер всъщност изпреварва Сталин
може би само с една или две седмици, за което има обилен доказателствен материал. Нашумелият руски автор Виктор Суворов просто беше един от първите, които насочиха вниманието към агресивните намерения на Москва.
Освен с обширната си територия Сталин има и неоценимото предимство да си е осигурил предварително поддръжката на най-мощната държава в света – Съединените американски щати. Американците трябва да изберат от двете злини по-малката – или да оставят Хитлер да владее атлантическото крайбрежие на Европа и Африка, а японците да завземат тихоокеанския регион, или да победят Германия и Япония с помощта на Сталин, като го нахранят с Източна Европа. В навечерието на германското нахлуване в Русия, когато САЩ са все още неутрални, американският президент Франклин Рузвелт уверява британския министър-председател Уинстън Чърчил, че одобрява напълно решението му да помага на Сталин срещу Хитлер.
Със съдействието на Сталин САЩ и Великобритания отдалечават от границите си заплахата на тоталитаризма и японския милитаризъм, но комунистическа Русия елиминира Обединеното кралство като велика сила. Несравнено по-трагичен е фактът, че за следващия половин век един тоталитарен режим може да бъде съборен единствено с помощта на друг тоталитарен режим. Западните демокрации начело със САЩ ще действат според формулата „враговете на нашите врагове са наши приятели“, без оглед на бруталното потискане на основните права и свободи на личността и без оглед на масовите изтребвания, практикувани от същите тези „приятели“. Демокрацията не може да си възвърне нито онези територии, които е имала до Първата световна война, нито онези, които е спечелила непосредствено след нея. Съборен е наистина фашизмът на Мусолини в Италия, но под ботуша на Сталин попада не само половин Германия, а и примерна демокрация като Чехословакия, както и Полша, Унгария, Румъния, България, Литва, Латвия и Естония. С пряката въоръжена помощ на Москва Йосип Броз-Тито налага комунизма в Югославия, а Мао Цзедун – в Китай. Запазва се и диктатурата на Франко в Испания, чийто режим пък е натрапен в отговор на комунистическата агресия.
Без съветско-нацисткия съюз, създаден с Пакта за ненападение от 23 август 1939 г., Втората световна война в Европа изобщо не би избухнала. Този съюз предопределя разположението на силите в планетарен мащаб за следващия половин век. Непосредственият победител във Втората световна война е Сталин. Стратегичният победител обаче са Съединените щати, но демокрацията ще осъществи напълно своята победа едва със събарянето на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г. и с края на комунизма в Източна Европа.
*Покойният проф. Пламен С. Цветков е един от най-изтъкнатите български учени по нова и най-нова история. Автор е на редица книги и статии, сред които е двутомното проучване на балканската история от българска гледна точка, публикувано в САЩ, двутомната история „Европа през XX век“, „Светът през XX век“, както и монографиите „Народностно потекло и национално самосъзнание“ и Светът на мегамитовете“, развенчаващи редица митове, дълбоко вкоренени в българската историческа памет.
Автор е и на петтомната поредица „Под сянката на Сталин и Хитлер, посветена на Втората световна война в Европа.