Професор Вили Лилков*

В статията „Как да организираме съревнованието“ от януари 1917 г. Ленин посочва като важна цел на болшевишката партия „прочистването на руската земя от всякакви вредни насекоми“. Под насекоми той разбира всички, които са „класово чужди на пролетариата“, „работниците, които клинчат от работа“ и интелигенцията. Ленин задава въпроса: „в кой квартал на големия град, в коя фабрика, в кое село… няма саботьори, наричащи себе си интелигенция?“. Той  е на мнение, че „вредните насекоми“ трябва да бъдат затваряни и принуждавани да чистят отходните места, да се разстрелват тунеядците, да се затварят или да се въдворяват на принудителен труд, и предлага в съревнование между „комуните и общините“ да се търсят най-сполучливите мерки по прочистването на „вредните насекоми“[1].

През декември 1917 г. на въпроса за отношението на новата власт към интелигенцията Ленин отговаря: „Войната не е на живот, а на смърт... с тях трябва да се разправяме и при най-малкото нарушение... На едно място ще ги поставят в тюрма... На друго място – ще чистят нужниците. В трето – ще ги снабдят, след излизане от карцера, с жълти билети... В четвърто – ще ги разстрелят на място... Колкото по-разнообразно – толкова по-добре и толкова по-богат ще е колективният опит“[2]. 

Отношението на Ленин към интелигенцията се вижда и от твърдението му, че „всяка готвачка трябва да може да управлява държавата“. Поради това той често прави „пропагандни“ назначения. Той назначава за кратко време прапорщик Криленко за върховен главнокомандващ; полуграмотен матрос е натрапен за директор на Държавната банка; машинистът  Емшанов става министър на железниците и такива гафове допуска в работата си, че моли Ленин да бъде освободен. Братът на Яков Свердлов, Вениамин, който също е без образование и опит, е назначен за народен комисар по съобщенията.  След известно време и той се убеждава, че не е подходящ за този пост, и е удостоен с нова длъжност – член на Президиума на Висшия съвет на народното стопанство на РСФСР (ВСНХ), където ръководи научно-техническия отдел[3]. 

Червеният подарък

През 1919 г. Ленин и Троцки получават неочакван „червен подарък“ от САЩ. На 21 декември 1919 г. там са арестувани 249 бивши поданици на Руската империя, които яростно пропагандират левите си възгледи и „великите завоевания“ на Октомврийската революция. С кораба „Бъфорд“ те са експулсирани в Съветска Русия. „Подаръкът“ е приет от руснаците, а Ленин лично се среща с анархиста Александър Беркман и феминистката анархистка Ема Голдман и им предлага да събират материали за бъдещия Музей на революцията. 

Скоро след това болшевиките започват да арестуват и избиват анархистите, между които и много чужденци. В средите им настъпва отчаяние и те бягат от страната. Ема Голдман и Александър Беркман са потресени от това, че вместо „рай на земята“ виждат „ужасяваща нищета“, „нечовешка власт“ и „крах на своите надежди“. Ема Голдман решава по време на Третия конгрес на Коминтерна да протестира, като се привърже към седалката си на трибуната и започне да крещи. Руските анархисти я убеждават, че в Съветска Русия подобни демонстрации не струват нищо[4]. През 1921 г. двамата по собствено желание напускат страната[5].

Философският параход

Много представители на науката, литературата, изкуството в Съветска Русия са обявени за нетрудови елементи. За тях са определени най-ниските дажби в първите години след Октомврийската революция. От Русия през различни периоди бягат Владимир Горовиц – един от най-великите пианисти на света; гениалният цигулар Яша Хайфец; световнопризнатите композитори и диригенти Сергей Рахманинов, Игор Стравински, Сергей Прокофиев, Александър Глазунов, Сергей Кусевицки и др.; неповторимият Фьодор Шаляпин; балерините Анна Павлова, Матилда Кшесинска, Тамара Карсавина; балетмайсторът Серж Лифар; хореографът Михаил Фокин – основоположник на класическия романтичен балет на XX век, Михаил Чехов – театрален критик и педагог, режисьор и писател, племенник на писателя Антон Чехов, и много други изключително талантливи хора на изкуството. 

Забележителни художници се разделят с болшевишкия ад и търсят нормaлен живот в Европа и САЩ. Сред тях са Марк Шагал, Василий Кандински, Александър Бенуа, Леон Бакст, Константин Коровин, Мстислав Добужински. Писатели и поети като Александър Куприн, Иван Бунин, Евгений Замятин, Константин Балмонт, Дмитрий Мережковски, Зинаида Гипиус, Надежда Тефи, Владимир Набоков и много други намират спасение в чужбина. През лятото на 1918 г. е арестуван Александър Блок по подозрение, че участва в заговор на левите есери, а по измисленото дело на „Централния комитет на партията на кадетите“ са арестувани Владимир Немирович-Данченко и Иван Москвин. През октомври 1920 г. е арестуван Сергей Есенин. 

През 1921–1922 г. професори и преподаватели от Московския университет се противопоставят на „пролетаризацията“ на висшето училище. Ленин веднага реагира и предлага да бъдат „задължително уволнени 20–40 от тях“ и „да се удари силно“[6].  Той яростно критикува Питирим Сорокин, който публично обвинява болшевиките, че разрушават устоите на семейството: „Подобни преподаватели и учени отдавна би трябвало „вежливо“ да бъдат изпратени в страните с буржоазна демокрация. Там е мястото на подобни крепостни“[7]. 

В Московското висше техническо училище на мястото на ректора професор Калинников болшевиките назначават по времето на изпитната сесия на студентите свой човек инженер, който не принадлежи на професорската академична общност, от която по традиция се избира ректорът. Студентите отказват да се явяват на изпити, организират бурно събрание и отхвърлят натрапения им ректор. Болшевиките не се колебаят – те прекъсват изпитната сесия и арестуват организаторите и ораторите на студентските събрания, а тези, които са били по-малко активни на протестите, са изключени завинаги от училището. Приет е декрет „За висшите учебни заведения на РСФСР“, с който на практика университетската автономия е ликвидирана.

По времето на Новата икономическа политика (НЕП) настъпва оживление на пазара, икономическата активност на населението нараства, стоковият дефицит се преодолява и много от представителите на интелигенцията си въобразяват, че това е началото на свобода и демокрация[8]. Те свикват конгреси на творческите и професионалните съюзи, започват да се изказват свободно, публикуват смели статии, в които критикуват съветската власт. В периода март-октомври 1922 г. се провеждат конгреси на учените, лекарите, учителите, икономистите, геолозите и аграрните специалисти, на които открито се критикува политиката на съветската власт. По повод исканията, поставени на тези конгреси, Ленин заявява, че никаква свобода и демокрация не може да се очаква в идеологическия и политическия живот на страната, и заплашва: „Или вие ще се потрудите да се въздържате от изказване на вашите възгледи... или, извинявайте, ние ще се отнасяме към вас като с най-лошите и най-вредните белогвардейци“. Когато му показват резолюцията на конгреса на лекарите, която гласи, че: „Интелигенцията е умът, честта и съвестта на народа“, той ги коригира: „Партията е умът, честта и съвестта на нашата епоха“[9]. 

За икономистите и философите Ленин е категоричен: „Те не могат да направят никакви икономически промени, затова трябва да се изметат оттук. Аз не виждам как ще ги изплашим толкова, че да се махнат от Русия без масови разстрели... Интелектуалните сили на работниците и селяните растат и укрепват в борбата за сваляне на буржоазията и техните съучастници, интелигенцията, лакеи на капитала, които се имат за „мозъка“ на нацията. Всъщност това не е мозък, а говно. Изобщо професорите икономисти не са нищо друго освен учени душеприказчици на класата на капиталистите, а професорите по философия са учени душеприказчици на теолозите. Такива хора трябва да притиснеш до стената и ако не се подчиняват, да ги потопиш в калта“[10].

Болшевиките нямат намерение да влизат в разговор с интелигенцията относно демокрацията, свободата и пътя за развитие на страната и решават проблема с нея „по ленински“! По искане на Ленин в Наказателния кодекс е включено наказание „изгонване от Съветска Русия“ или затвор за „пропаганда и агитация“, а за самоволно връщане в страната – разстрел. В медиите се появяват статии доноси, които „уличават“ учени, журналисти, автори и издателства в „пропаганда и агитация“. Съставят се и списъци на хора, които трябва да бъдат изгонени. През май 1922 г. Ленин настоява за ожесточаване на терора: „Съдът е длъжен да не пречи на терора; да се обещава (отслабване на терора –  б.а.) това е самозалъгване или заблуда, а трябва да се обосновава принципно, ясно, без фалш и преструвки“[11]. Той предлага да бъдат насилствено изгонени зад граница учените, които не приемат болшевизма, и в писмо до Сталин посочва група интелектуалци, за които няма колебания: „Да очистим Русия задълго... Всички тези – вън от Русия. Трябва да се действа веднага. Към края на процеса на есерите, не по-късно. Да се арестуват няколкостотин и без обявление на мотивите – заминавайте, господа“[12]. Той дава задача на членовете на Политбюро да предложат списък на книгите и списанията с „антисъветски характер“ и авторите в тях. През юни 1922 г. Дзержински вече има списък на „антисъветските групировки сред интелигенцията“, в който попадат философи, учени, литератори, художници, артисти и др. 

През август 1922 г. правителството издава декрет „Относно административното експулсиране“, с който се разрешава изолиране на „лица с контрареволюционни изявления“ чрез „изселване зад граница или в определени местности на РСФСР“. Набелязаните за изгонване са арестувани. Делата им се разглеждат не от съд, а от комисия под ръководството на Дзержински. Разпитите са проведени по предварително подготвен въпросник и на всеки е даден срок от 7 до 14 дни да се подготви за изселване. 

Арестуваните декларират, че никога няма да се завърнат в страната и при самоволно връщане ще бъдат наказани с разстрел. Някои отпадат от списъците поради застъпничеството на авторитетни болшевики, но това не се оказва добра услуга[13]. За други изваждането от списъците се оказва начало на затворническа голгота, която в много случаи завършва със смърт.

Болшевиките замислят експулсирането да се извърши в Германия, за което те искат входни визи от немските власти, но получават отговор: „Германия не е Сибир!“, т.е. не може в Германия да се експулсират хора, ако те не желаят. Тогава арестантите са „посъветвани“ да отидат лично в посолството и да поискат визи. Писателят Михаил Осоргин казва: „Нас убедително и трогателно ни помолиха: „Потропайте в посолството за визи, иначе ще бъдете вкарани безсрочно в затвора“. 

На 29 септември 1922 г. от Петроград към Шчечин (Германия) с парахода „Обербюргермайстер Хакен“ („първи философски параход“)[14] заминават 30 професори и учени от Москва, Казан и други градове. На всеки е разрешено да вземе със себе си по едно зимно и есенно палто, два комплекта бельо, две ризи, чорапи и обувки. Изнасянето на книги, ръкописи, пари, ценности, бижута и украшения е забранено. Няколко дни преди това от Одеса към Константинопол заминава параход с украински учени и интелектуалци, а от гарата в Москва по посока към Рига и Берлин заминават два влака с „инакомислещи“. На 16 ноември от Петроград за Шчечин заминава и параходът „Прусия“ с общо 44 руски интелектуалци с техните семейства („втори философски параход“). 

Изгонени са философите Николай Бердяев, Николай Лоский, Иван Илин, Сергей Булгаков, Лев Карсавин, Федор Степун, Сергей Трубецкой и Семьон Франк; първият директор на Пушкинския дом Нестор Котляревски; историците Фроловски и Кизеветер; физиологът Бабкин; писателят и журналист Михаил Осоргин; ръководители на училища и висши учебни заведения, в т.ч. ректорите на университетите в Петроград и Москва. 

Влакове с представители на руската интелигенция заминават през Полша, Финландия и афганистанската граница за други страни. На 3 декември от Грузия са депортирани в Берлин още 60 души; на 18 декември с парахода „Жана“ от Севастопол заминава група интелектуалци, а десетки други са изгонени поединично. По-късно Политбюро на РКП(б) спира изгонването на украински учени и интелектуалци, защото има опасност „да се укрепи за сметка на емигрантите украинското националистическо движение“, и представителите на украинската интелигенция са изпращани в най-отдалечените губернии на Русия.

Във вестник „Правда“ в статия със заглавие „Първо предупреждение“ Троцки коментира акцията по изгонването: „Ние тези хора ги изгонихме, защото да ги разстреляме нямахме повод, а да ги търпим беше невъзможно“. В интервю пред американски вестник той заявява: „Те сами по себе си са политически нищожни. Но те са потенциално оръжие в ръцете на нашите възможни врагове. В случай на нови военни усложнения те ще се окажат военно-политическа агентура на врага и ние ще бъдем задължени да ги разстреляме по законите на войната. Ето защо предпочетохме сега, в спокоен период, да ги изгоним своевременно... Изразявам надеждата си, че вие ще признаете нашата предупредителна хуманност“[15].

До средата на 1923 г. от Русия и Украйна са изгонени по различни данни между 228 и 272 души журналисти, учени, философи, писатели и др. – цветът на руската интелигенция. Повечето от прокудените приемат изгнаничеството като трагедия, но те не предполагат каква добрина е сторила за тях властта не само защото спасяват живота си и живота на семействата си, а защото много от тях получават на Запад възможности да продължат своите занимания и да добият световна известност. 

Николай Бердяев е признат за водещ европейски философ, многократно е номиниран за Нобелова награда за литература, удостоен е със званието доктор по теология на Кеймбриджкия университет. Написва фундаментални научни статии и книги, по-голямата част от които в Париж, където живее до смъртта си.

За кратко време след изгонването му от болшевиките Питирим Сорокин живее в Берлин и Прага, след което е поканен през 1923 г. в САЩ. От 1930 г. е професор в университета в Харвард, където основава факултет по социология, който ръководи до 1942 г. От 1965 г. е президент на Американската социологическа асоциация.

Микробиологът профессор Сергей Виноградски е поканен в Института „Луи Пастьор“ в Париж, където прави редица научни открития, залага основите на нови направления в агробиологията и става член на Френската академия на науките.

Един от московските професори по история, който няма колебания какво представляват болшевиките и навреме напуска Съветска Русия, е историкът Павел Милюков, почетен доктор на Кеймбриджкия университет. От 1920 г. живее в Париж, където от 1921 до 1940 г. издава влиятелния емигрантски вестник „Последние новости“. Оглавява Съюза на руските писатели и журналисти в Париж и Съвета на професорите във Френско-руския институт.

Гениалният авиоконструктор Игор Сикорски бяга от Русия. Той е включен в списък за ликвидиране като приближен на руския император. В САЩ основава конструкторска фирма. Разработва 15 модела самолети, след което създава различни типове вертолети с широко приложение за граждански и за военни цели. Удостоен е с най-високото отличие на Американското общество на инженерите механици.

За интелектуалците, които „останаха на брега“

Лев Карсавин – философ и теолог, професор и ректор на Петербургския университет, е изгонен от страната през 1922 г. Избран е за професор в Каунас, Литва, а по-късно и в университета във Вилнюс. През 1946 г., когато Литва е в състава на СССР, е отстранен от преподавателска дейност и през 1949 г. е обвинен, че е преподавал „реакционно-идеологическо учение и е провеждал антисъветска агитация и пропаганда, и е съхранявал в дома си контрареволюционна литература“. Осъден е на 10 години затвор, където умира през 1952 г. от туберкулоза.

 Академик Иван Лупол е философ, първи директор на Института по световна литература, полиглот. През 1940 г. е обвинен в шпионаж, осъден е на смърт и прекарва една година в килия за смъртни заедно с академик Николай Вавилов, без право на разходка, без право на писма и свиждане, без право на книги, дори без право да се мие и къпе. Смъртната му присъда е заменена с 20 години концлагер и след една година умира. 

 Академик Николай Вавилов е химик, генетик, географ и държавен деятел със световна известност. Президент е на Общосъюзното географско дружество и на Академията по селскостопански науки на СССР. Директор е на Института по растениевъдство и на Института по генетика на СССР. Член е на Лондонското кралско дружество и на много чуждестранни академии. Автор е на закона за хомологичните редове в наследствената изменчивост на организмите. Арестуван е по донос през 1940 г. за вредителство и връзка с опозиционни групи. Подложен е на жестоки разпити – за 11 месеца е разпитван 400 пъти с обща продължителност на разпитите 1700 часа. Осъден е на разстрел, по-късно заменен с 20 години въдворяване в концлагер. Умира в затворническата болница в Саратов през 1943 г. от глад и мускулна дистрофия, а той всъщност е ученият, който, за да предпази човечеството от глада, създава най-голямата в света колекция от семена на култивираните растителни видове, събирани от всички кътчета на планетата. 

Павел Флоренски е свещеник и религиозен философ, занимава се с химия и изследва свойствата на диелектричните вещества и техническото им приложение. Автор е на 12 изобретения. След ареста му през лятото на 1927 г. получава предложение да емигрира в Прага, но отказва. През 1933 г. е арестуван по донос и за 10 години е вкаран в концлагер. Четири години по-късно е ликвидиран от „тройка“ на НКВД.

       Густав Шпет е философ, психолог и теоретик на изкуствата, владее 17 езика. Професор и ръководител на Института по научна философия при Московския университет и вицепрезидент на Руската академия на художествените науки. През 1935 г. е арестуван и за 5 години е заточен в Енисейск и Томск. През 1937 г. е осъден на смърт и разстрелян. Реабилитиран е през 1956 г., а трудовете му са отново отпечатани през 1980 г., след като за повече от 40 години над тях е наложена забрана.

Философът Ян Стен е зам.-директор на Института „Карл Маркс и Фридрих Енгелс“. Изключен от болшевишката партия като „троцкистки контрабандист“ и заточен в Акмолинск. През 1936 г. е арестуван с обвинение за участие в „контрареволюционна организация“. Осъден на смърт и разстрелян.

Разстреляни са също така: Николай Горбунов – член  на Академията на науките (АН) на СССР, учен химик, секретар на Совнарком и личен секретар на Ленин, ректор на Московското висше техническо училище; академик Виктор Глушков – специалист по хидродинамика и хидротехника, участвал в проектирането на Волго-Донския канал, директор на хидрологическия държавен институт; академик Александър Самойлович – един от водещите изследователи на езика, фолклора и бита на тюркоезичните народи; член-кореспондент Ян Шпилрейн – математик и специалист в областта на теоретичната механика и електротехниката, един от основателите на Московския енергетичен институт (неговият брат също е разстрелян); член-кореспондент Александър Саткевич – професор по хидро-, аеро- и термодинамика, години наред началник на Военно-инженерната академия на Червената армия; Владимир Бенешевич – археограф и историк, специалист по църковно право, член на Руската академия на науките и член на академиите в Страсбург, Мюнхен и Берлин. Арестуван е през 1922, 1928, 1930 и 1937 г. по обвинения в шпионаж, а през 1938 г. е убит заедно със синовете си и своя брат.

В заточение или в затвора умират академик Сергей Платонов – историк, директор на Пушкинския дом в Москва, председател на археографската комисия при АН СССР; член-кореспондент Григорий Левитски – генетик, който заедно с академик Вавилов е основоположник на цитологическите и ембриологическите изследвания във Общосъюзния институт по растениевъдство; академик Николай Тулайков – виден учен в областта на почвознанието и агрономическите науки, завеждащ катедра в Саратовския селскостопански институт; член-кореспондент Григорий Церетели – професор, филолог-елинист и палеограф, завеждащ библиотеката на Държавния университет в Тбилиси, и др.

 Източници:
[1] Солженицин, Александър. Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956). Народна култура, 1994.
[2] Ленин, Владимир. Полн. собр. соч. Т. 35. Москва, Политиздат, 1997, с. 200, 201, 204.
[3] ВСНХ е органът, който управлява националното стопанство на РСФСР от 1917 до 1932 г. Президиумът му се състои от 9 членове. 
[4] Кибальчич, Виктор. От революции к тоталитаризму. Изд. дом „Праксис“, 2001, с. 185. През 1936 г. Бекман се самоубива във Франция.
[5] Герасимов, Николай. „Философский пароход“ 1922 года: история эмиграции интеллектуалов, 7 юли 2022, daily.afisha.ru.
[6] В края на 1921 г. ВЧК изгонва от страната лидерите на анархистите, а много меншевики са изселени в отдалечените райони на Русия.
[7] Ленин, Владимир. За значението на войнстващия материализъм. – В: Под знамето на марксизма, № 3, 12 март 1922.
[8] По времето на НЕП-а селяните получават земя на аренда, но по-късно тези, които се замогват, са обявени за „кулаци“ и стават жертва на репресии.
[9] Герасимов, Николай. „Философский пароход“ 1922 года: история эмиграции интеллектуалов, 7 юли 2022, daily.afisha.ru. На 27–28 юни са арестувани лекари, участници в конгреса на лекарите, и впоследствие са изселени.
[10] Чумаков, Александър. Философский пароход. 100 лет без покаяния. Москва, Проспект, 2022, с. 44–45. 
[11] Ленин, Владимир. Полн. собр. соч. Т. 45. Москва, Политиздат, 1997, с. 190.
[12] Писмо на Ленин до Сталин, 16 юли 1922 г. – В: Чумаков, А. Н.  Философский пароход. 100 лет без покаяния. Москва, Проспект, 2022, с. 104–105.
[13] На заседание на комисията по експулсирането от 31 август 1922 г. е решено 28 души (9 от Петербург и 19 от Москва) да отпаднат от списъците за изгонване.
[14] През 90-те години на ХХ век руският философ Сергей Хоружий описва в „Литературная газета“ историята на изгонените от Русия през 20-те години на ХХ век интелектуалци и учени. За параходите „Обербюргермайстер Хакен“ и „Прусия“ той въвежда термина „философски параход“. Всъщност изгонените философи са само осем, но „философският параход“ се налага като събирателно название. 
[15] Герасимов, Николай. „Философский пароход“ 1922 года: история эмиграции интеллектуалов, 7 юли 2022, daily.afisha.ru.

Б.Р. Текстът е част от новата книга на проф. Вили Лилков  „Синове на Сатаната“,  която разказва за руското православие, червения морал, вярвания и издевателства над интелигенцията по времето на болшевиките. От началото на месец декември изследването ще бъде по книжарниците. Откъсът се публикува във Faktor.bg с любезното съдействие на автора.