Илия Лазаров
Снощи гледах Панорама по БНТ, една част от която беше посветена на 30 годишната от основаването на Атлантическия клуб в България. Гостуващите Соломон Паси и Иван Гарелов с основание бяха горди от дейността на Клуба за подготовката на българското обществено мнение за членството ни в НАТО- едно от най-големите постижения на българската външна политика в новата ни история. Беше спомената и с право ролята на президента д-р Желев Желев, както и ролята на министър-председателя Симеон Сакскобургготски.
Направи ми впечатление обаче, че не бе споменато името на президента Петър Стоянов, благодарение на когото всъщност бе подадена молбата за членство в НАТО. Нещо повече: без неговата политическа далновидност и кураж това едва ли щеше да се случи.
Пиша тези думи, защото бях пряк очевидец на събитията. Само десетина дни след като разреши тежката политическа криза на 4 февруари 1997 година, Президентът нареди на назначения от него служебен кабинет да подготви молбата на България за членство в Северноатлантическия алианс. Тук е мястото да припомня, че по онова време в България нямаше Парламент и страната фактически се управляваше от Президента, и назначения от него служебен кабинет. И така, на 17 февруари 1997 г., настана лека паника, защото членовете на кабинета не бяха подготвени за това, пък и никой не беше писал до тогава молба за членство в НАТО. Президентът Стоянов ги покани в Президентството и под негова диктовка молбата беше съставена. Много добре го е описал Филип Димитров в книгата си „Митовете за българския преход” (Изд. Сиела 2003, стр. 63)
„Петър Стоянов пое отговорността за незабавно подаване на молбата ни за членство в НАТО и Софиянски, независимо от колебанията на някои министри, я предяви. Този акт беше от решаващо значение за страната и трябваше да се извърши подобаващо бързо, макар и в тогавашния НИС на СДС да нямаше убеденост, че моментът е назрял.“
Президентът Стоянов имаше всички основания да направи това, най-напред защото беше първият български държавник, който без овъртане заяви, че ако бъде избран ще работи за членството ни в НАТО и ЕС, и второ, защото само след няколко месеца, през юни бе срещата на върха на НАТО в Мадрид, посветена на разширяването и председателствена от Бил Клинтън. Помня много добре срещата на нашия президент с президента Клинтън. Когато Стоянов заяви, че страната ни категорично желае да се присъедини, Клинтън го погледна малко учудено - по онова време никой не вярваше, че България е способна да направи това, което вече бяха направили Чехия, Полша и Унгария.
Една година по-късно присъствах и на посещението на Петър Стоянов във Вашингтон, на срещата му с Бил Клинтън, след която между двамата се породи истинско доверие и приятелство, както и на голямото събитие в Нюйоркския университет, на което американският президент беше поканил, както той обяви „трима свои приятели”, а именно Тони Блеър, Романо Проди и българския президент. По това време се роди и идеята Бил Клинтън да посети България и той го направи - пак благодарение на президента Стоянов. Първото в историята ни посещение на американски президент в България бе на 21-23 ноември 1999 година и всъщност то „подпечата” както членството ни в НАТО, така и в голяма степен членството ни в Европейския съюз.
Пиша тези редове, защото съм сигурен, че те са много важни за историята ни, а аз през всичкото това време / 1997 до 2002гг. / бях до президента Петър Стоянов, като негов началник на кабинета му и мисля, че тези неща трябва да се знаят.