С пълномащабната война срещу Украйна Кремъл окончателно изгори всички мостове да се помири със Запада
„Предислокация“ на режима – това е най-многообещаващия сценарии за руснаците, казва професор от университета в Принстън
Стивън Коткин е професор от университета в Принстън, старши научен сътрудник в Института за изучаване на войната, революциите и мира „Хувър“, автор на една от най-известните биографии на Сталин. От средата на 80-те години работи в СССР изучавайки съветската, а впоследствие и руската система на властта.
Изследва СССР и Русия от 40 години и твърди: лидерите на страната векове наред избират губещи стратегии за развитието и.
Интервю на Маргарита Лютова, meduza
- В статията Ви за Foreign Affairs за сценариите на възможното бъдеще за Русия правите паралел между Владимир Путин и Йосиф Сталин. Кое е базовото в тези прилики?
- И двамата се сблъскват със задача, която можем да формулираме така: те искат да управляват Русия (СССР) така, че тя да бъде глобална държава, което е крайно сложно. Вие искате да сте велика държава, но в сравнение с другите играчи вие сте слаба държава, не сте лидер. Тоест, получава се разрив между стремежите и реалните възможности.
Какво да се прави с това?
Западът е по-богат, могъщ, свободен и за Вас това е много болезнено.
Какво да се прави?
Отговорът на Русия дълго време беше в усилия за засилване на държавата, за да успее да накара руския народ да се съревновава със Запада, да модернизира страната, да догони световните лидери и по този начин да намалява същия този разрив между стремежи и възможности.
Проблемът с тази стратегия е в това, че Русия никога не е успявала да построи силна държава. Вместо това нейните лидери през цялото време само укрепват своята власт, а след това отъждествяват своята собствена съдба със съдбата на цялата страна.
Всичко това се възпроизвежда векове – и ние виждаме същото в днешна Русия.
Държавата деградира в личен режим, в който едноличният лидер подменя със себе си цялата страна, ако не и цялата цивилизация.
Такива лидери са убедени, че, ако нещо се случи с тях, Русия ще загине: страната ще бъде разпокъсана и тя ще изчезне, няма да остане никаква надежда.
А пропагандата подхранва тази убеденост.
Всичко това е лъжа, но, както казах, ние я виждаме отново и отново: и в царска Русия и в Съветския съюз, и в постсъветска Русия, и сега – при Путин.
Но същината остава: лидерите отново и отново избират предварително губещата стратегия. Губеща и за Русия като световна държава, и за руснаците – защото за тази стратегия ще платят именно те.
- Веднъж казахте, че още преди пълномащабната война на Русия против Украйна Западът не е оказвал достатъчно силен натиск върху Путин. Какво можеха, според Вас, да направят западните лидери? И какво би могло да се промени – в смисъл какво би могло да предотврати нападението срещу Украйна?
- След 1991 година всички на Запад разбираха, че значението на Русия на международната арена е отслабнало. Този крах се осъзнаваше и в Русия. Може да спорим за причините, но да отричаме този факт е безполезно. И какво следва от това? Какви опции за външната политика на Запада съществуваха тогава? Тогава мнозинството от хората, които взимаха решенията, решиха, че в пълна степен трябва да използват този триумф на Запада. Но едновременно възникна въпросът: а какво да правим с Русия?
Тогава имаше много спорове — и в САЩ, и в Европа, и в самата Русия. И не беше напълно ясно, какво искат руснаците, а какво американците, какво –европейците и така нататък.
И стигаме до Мюнхенскакта реч на Путин. Путин искаше постсъветското пространство да бъде признато за сфера на влияние на Русия. Тоест, страните от бившия СССР и целия соцлагер да не стават част от международните институции ръководени от САЩ и Европа.
Но нито един американски президент, нито едно американско правителство не би могло да се съгласи с такова нарушение на суверенитета. Никой не може да си позволи да каже: О кей, правете с Украйна или с Казахстан каквото искате, доминирайте във вашата сфера на влияние.
Властите на САЩ не могат да постъпят така не само заради политическите ограничения, в рамките на които те трябва да действат, но и защото това противоречи на базовите ценности, които отстоява Западът.
Така че тези дискусии на Русия и Запада влязоха в задънена улица. Хенри Кисинджър би казал, че в името на стабилизирането на отношенията на световните държави би могло да се съгласим на разделяне на сфери на влияние.
Но в американския контекст е крайно трудно да се отстоява тази позиция. В крайна сметка не става никаква основа за изграждането на сериозни отношения на Русия със Запада.
В речта си в Мюнхен през 2007 година Путин обвини Запада в експанзия в ущърб на Русия и заяви, че няма намерение да търпи това. И това беше сериозно предизвикателство, с което не се справи нито една от страните — нито Запада, нито РФ.
Може много да се говори за най-новата история на отношенията, но аз искам да изтъкна главното: всички опити за сътрудничество се провалиха.
Тогава идеологията на САЩ можеше да бъде преведена така: „Дайте да действаме така сякаш Русия я няма. Не сме в състояние да поправим тези отношения, тогава просто ще ги пренебрегнем“.
А Путин отговори на това с намеса в американските избори.
Това шокира американския елит, макар, че трябваше да се очаква нещо такова: Русия да наруши всички глобални правила на играта. За съжаление, именно в такава ситуация се оказахме в началото на 2022 година.
Сега, след като започна пълномащабната война срещу Украйна Русия окончателно изгори всички мостове – вече няма прости начини да се помири със Запада. И не само заради зверствата, които Русия извършва в Украйна.
Сега постсъветските страни с твърда антируска позиция също станаха част от западния свят. И даже ако някога в Русия дойде на власт демократичен лидер, Полша или Естония едва ли ще бъдат готови да изграждат с него партньорски отношения. Това също е много опасна ситуация.
Вие ме попитахте, действително ли Западът не успя да удържи Владимир Путин – да, ние не бяхме достатъчно силни и сдържането действително се провали.
- Да поговорим за сценариите, които вие описвате. Един от тях изглежда достатъчно опасен, макар че Вие го оценявате като едва ли не оптимистичен: идване на власт на нов авторитарен лидер с националистически възгледи, но при това против войната с Украйна и готов да подобри отношенията на Русия с останалия свят заради икономически или политически изгоди. Не Ви ли се струва рисковано? Защото такъв политически режим, след като набере сили, следвайки ресантиментите на руското общество, може да започне нова война.
- И сега ние виждаме, че в Русия има настроени против Запада националисти, които при това са обезпокоени от изоставането на Русия от западния свят. Това са руски националисти, сред които има хора с истински ксенофобски възгледи. Това са хора, които са твърдо против западните ценности, при това смятат, че са искрени патриоти на Русия. Те виждат, че Русия губи пред запада и искат тя да се „окопае“ на нови позиции, да се откъсне от сегашната траектория. И искат това не заради спасението на Украйна, а заради Русия.
Но по един парадоксален начин, национализмът би могъл в някаква степен да спаси ситуацията в Русия. Разбира се, това няма да е това, което искат демократично настроените руснаци или руската диаспора в чужбина.
Спомнете си управлението на Горбачов: той не дойде сам на власт, там го поставиха Андропов и КГБ, които в някакъв момент разбраха, че изоставането на СССР от САЩ и Запада се увеличава драматично, трябва да се изгради нова икономика, новите технологии се появяват на Запада и разликата в нивото на развитие непрекъснато ще се увеличава.
Именно затова те започват да лансират Горбачов и реформаторски дневен ред. Не защото са искали да унищожат системата или да превърнат Русия във Франция, а защото са били националисти.
Именно затова те се решават на тази „предислокация“. Аз мисля, че в краткосрочна перспектива, това е най-многообещаващия сценарии за Русия.
Да, има опасност, вместо Путин да дойде някой още по-склонен на рискове. И това не е най-простия за реализация сценарий: той предполага, че режимът на Путин ще отиде в миналото или кардинално ще се промени.
Тоест, ще дойде някой нов националистически лидер или нещо ще принуди действащия руски президент да сключи примирие с Украйна при благоприятни за нея условия, да се откаже от антизападничеството и да започне да инвестира в развитието на Русия и нейната дългосрочна конкурентноспособност.
- В началото на разговора ни споменахте свойствения на руските лидери стремеж да превърне Русия във велика държава и неговото противоречие с реалните възможности на страната. В същото време вие говорите, че Западът трябва да даде на Русия да разбере, че тя е способна върху глобалния световен ред. А няма ли да е по-добро за бъдещето на Русия да се откаже от глобалните си амбиции и да живеят като обикновена, неголяма страна, каквато тя всъщност представлява, ако съдим от нейната икономика?
- Ако Русия се откаже от великодържавните си амбиции, превишаващи нейните възможности, за нея ще е много по-лесно да определи мястото си в света, да намали тежестите, които са принудени да понасят руснаците. Това би я предпазило от множество неуспехи, които я водят към стагнация.
Ако руснаците направят такъв избор, Русия би успяла да прекърши тази разрушителна исторически повтаряща се схема, в която стремежите не отговарят на възможностите, а лидерите се опитват да строят силна държава, но вместо това укрепват собствената си власт и водят страната към катастрофа.
Превод: Faktor.bg