Интервю на Даниела Горчева

Преди време с мен се свърза нидерландска журналистка от една от най-гледаните телевизионни програми в страната. Сузане Елзинга, нидерландска гражданка, живееща отскоро в България, се е оказала жертва на правен абсурд у нас. Колегите в Нидерландия подготвяха репортаж за случая и, както обикновено, проверяваха фактите.

Питаха ме дали в България е позната диагнозата ADHD и дали – както е почти навсякъде в Европейския съюз – на пациентите с тази диагноза е разрешено да шофират, след като приемат предписаните им лекарства и разполагат с необходимото медицинско удостоверение.

Случаят на Сузане не е изолиран инцидент,

 а илюстрация на сериозен и системен правен проблем в България, засягащ хиляди хора.

По действащото българско наказателно законодателство управлението на моторно превозно средство след употреба на наркотични вещества или техни аналози е престъпление.

На практика обаче законът не съдържа достатъчно ясни и изрични гаранции за разграничаване между незаконна употреба на наркотични вещества и легална употреба на медикаменти, предписани от лекар, когато тези медикаменти съдържат вещества от контролираните списъци.

Това води до ситуации, в които лица, приемащи лекарства по медицински причини и в терапевтични дози, могат да бъдат третирани като извършители на престъпление, независимо че са шофирали адекватно и не представляват каквато и да било опасност за движението.

Именно в такава ситуация попада и Сузане – нидерландска гражданка, живееща в България, която приема предписани медикаменти за ADHD. 

Преди да дойде в България, където ѝ се налага ежедневно да шофира, тя се е информирала от нидерландските здравни власти и разполага с медицински документ, издаден от лекар и надлежно легализиран. 

Според тези документи тя не просто е годна да шофира, но и приеманото лекарство повишава концентрацията ѝ. При пациенти с ADHD именно понижената концентрация се третира със съответните медикаменти.

Въпреки това срещу нея е образувано наказателно производство. Вероятно защото, както са ѝ казали в нидерландското посолство в София: „Това е България.“

Приятелката ми Лариса, която с професионализма си неведнъж ме е спасявала в трудни ситуации с отменени полети и чийто бизнес е свързан с нидерландски туристи в България, буквално изохка, че подобно предаване отново ще удари по имиджа на страната и по туризма у нас.

Направих необходимата справка за колегите в Нидерландия и, за съжаление, се натъкнах на многобройни подобни случаи: не само Сузане, а и много български граждани са попадали в сходни ситуации.

Жертви на правна уредба и практика, при които често се следва буквата на очевидно не добре прецизиран закон, вместо да се търси неговия дух и цел – безопасността на движението.

Дали това е резултат от прибързано и недомислено законодателство, прието без достатъчна експертна оценка на последиците му, или от система от административни и финансови стимули, които изкривяват прилагането на закона, не знам.

Но знам, че никой – включително полицаи и съдии – не би желал да се окаже в подобна ситуация.

Колегите излъчиха репортаж по нидерландската телевизия. „Пак се прочухме“, помислих си аз. За щастие – типично за Нидерландия, предаването беше максимално сдържано. 

Сдържано или не, 

щетите за имиджа на България не са за подценяване

Още по-малко можем да пренебрегваме травмите, тревогите и тежките правни и финансови последици за засегнатите – били те български или чужди граждани.

Работя по съвсем други теми и съм толкова заета, че, честно казано, исках да забравя този случай. 

Но не спирах да мисля за Сузане. Тя няма финансови възможности да плаща за адвокат и не владее добре български език. В предаването самата тя беше потресена не толкова от загубата на автомобила си, колкото от несправедливата присъда.

Затова попитах многобройните си читатели във Фейсбук дали познават адвокати, които се занимават с подобни случаи. Така попаднах не само на отличен професионалист, но и на сърцат човек.

България може да се гордее с такива хора като адвокат Силвия Петкова. Без дори да съм я молила, тя предложи да защитава Сузане про боно. Колегите в Нидерландия се зарадваха и по моя молба ме свързаха със Сузане.

Към момента, в който се свързах със Сузане, първоинстанционната присъда беше влязла в сила. 

Новоназначеният ѝ защитник поиска възобновяване на наказателното дело, 

което искане беше уважено. 

Според апелативния съд, първоинстанционният съдебен състав не е изследвал е пренебрегнал представените документи за ADHD и предписаната от компетентен лекар терапия, които са били от ключово значение и не е изследвал с нужната прецизност какво е употребеното вещество и как то е повлияло способността на Сузане да шофира, както и необосновано е приел единствено като защитна теза твърдението ѝ, че е взимала лекарства, а не наркотични вещества.

Делото беше върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд със задължителни указания по приложението на закона и предстои заседанието пред районния съд по новото разглеждане.

Реших обаче, че е редно и хората у нас да се запознаят с този случай, защото никой не е застрахован. 

Давам думата на Сузане – за да разкаже от първо лице преживяното

- От кога живееш в България и какво те накара да останеш да живееш тук?

- Мисля, че беше през пролетта или лятото на 2023 г. – не мога да кажа съвсем точно. Отначало дойдох, за да върша доброволческа работа в приют за животни. Мислех да остана три месеца и да продължа да пътувам.

Обаче толкова ми хареса, че непрекъснато удължавах тези три месеца. Отвреме-навреме се прибирах за малко в Нидерландия, за да се видя с близките си – семейството и приятелите си, – но само след седмица вече копнеех отново да се върна в България. В един момент осъзнах, че всъщност се чувствам наистина у дома си тук и изобщо не искам да си тръгвам от тази красива страна. Освен това в България има голяма потребност от хора, които да работят с травмирани животни, а аз обичам животните – това е моята страст и моето призвание. Имам и дългогодишен опит като треньор на кучета и като служител в приют за животни в Нидерландия. Имах чувството, че тук наистина мога да бъда полезна и да помагам на безпомощни и изоставени, болни, ранени и травмирани животни. А и вече си бях намерила приятели и се бях устроила.

- Значи успя да се напаснеш към българския начин на живот?

- О, да – много харесвам селския живот в България. Обичам спокойствието и тишината. Обичам и великолепната природа, където мога с часове да се разхождам с кучетата си, без да срещна човек. В Нидерландия навсякъде е претъпкано с хора – където и да отидеш.

Харесвам и уюта на българското село – малка общност, в която всички се познават, задружни са и си помагат. Обичайното събиране за кафе в 17 часа пред селския магазин или веселите летни барбекюта, които винаги завършват с музика и танци. Тук всичко е някакси „назад към корените“ – хората са по-самостоятелни в битово отношение. Сечеш дърва през зимата, за да ти е топло; хората ти дават домати, които сами са отгледали… А и това, че мога да ходя облечена в старите си дрехи, без някой да ме гледа странно. Не е нужно всичко да е „перфектно“ – ако не стане днес, и утре е ден. Докато в Нидерландия винаги бях под напрежение, защото там всички бързат – скоростта на живота е висока. А тук не усещам този натиск. Чувствам се по-спокойна, усещам се по-свободна. Затова и през март 2024 г. подадох молба за дългосрочно пребиваване.

- Как изглежда ежедневието ти в България? С какво се занимаваш?

- Имам онлайн работа в Нидерландия, с която изкарвам прехраната си. Това ми позволява да посвещавам времето си в България на пострадалите животни. Работя и живея в приют за животни. Имаме около 150 кучета – всяко със своя трагична история: от изоставени кучета със счупени лапи до кучета, върху които е упражнявано насилие с брадва. Помагам с почистването, обучението, социализацията на кучетата и намирането на подходящи домове за тях. В свободното си време обичам да съм сред природата, да се разхождам из града или да се включвам в българския селски живот.

-  Диагностицирана си с ADHD. Можеш ли да обясниш какво представлява тази диагноза?

- Ох, това е труден въпрос, защото ADHD не е нещо, което се обяснява лесно. За много хора то е познато като „проблем с концентрацията“ или като „хора, които са хиперактивни“, но е много по-сложно от това. Ще се опитам да го обясня накратко и възможно най-просто.

От медицинска гледна точка ADHD (разстройство с дефицит на внимание и хиперактивност) е невробиологично разстройство, което се проявява с проблеми с вниманието (разсеяност), хиперактивност и импулсивност. Определени части на мозъка функционират по малко по-различен начин, което води до различен начин на обработка на информацията. Мозъкът на хората с ADHD реагира по различен начин на стимули, което ги прави по-лесно разсейващи се и им създава трудности при завършването на задачи. Но това е само върхът на айсберга – има много повече аспекти. Това обаче в никакъв случай не означава, че хората с ADHD имат нисък коефициент на интелигентност, както понякога погрешно се смята. ADHD се среща при всички нива на интелигентност. Много известни и брилянтни хора имат ADHD. Това разстройство има и положителни страни – като креативност, енергия, ентусиазъм, гъвкавост, умения за решаване на проблеми чрез нестандартно мислене, емпатия и способност за „хиперфокус“ върху неща, към които човек е силно запален. За да се справям по-добре с негативните страни на ADHD, ми е предписана медикаментозна терапия.

-  Можеш ли да обясниш защо за теб е необходимо да използваш тези медикаменти, включително когато шофираш?

-  Моето лекарство повишава нивата на невротрансмитери като допамин и норадреналин в мозъка, което води до по-добра концентрация, по-добър контрол върху импулсите, по-малка хиперактивност и повече вътрешен покой. Помага за фокусиране, дава повече яснота и намалява раздразнителността, което прави ежедневието, работата и социалните ситуации по-лесни. Накратко – помага мозъкът ми да функционира по-близо до „нормалното“. Медикацията ми помага в ежедневието и в работата. Без нея съм изключително хаотична, губя всичко и т.н. Ако остана без лекарства, ми коства много енергия и усилия, за да функционирам, „което води до мигренозни пристъпи и до пълно изтощение.

Когато след изследване ми предписаха лечението (от компетентен лекар в Нидерландия), ми беше препоръчано да вземам лекарствата си и при шофиране. Лекарството помага за по-добра концентрация и по-малка разсеяност, което е особено важно в трафика. Освен това ме предпазва от свръхстимулация и ме прави по-спокойна, което ми позволява да се ориентирам много по-добре в натоварени пътни ситуации. Има множество изследвания, които показват, че хората с ADHD са по-безопасни участници в движението, когато приемат предписаната им медикация.

- Информира ли се преди заминаването си от Нидерландия дали диагнозата ADHD и съответното лечение се признават в България?

- Когато като нидерландски гражданин пътуваш в чужбина с медикаменти, си длъжен да се информираш чрез държавната институция CAK относно правилата за пренасяне и употреба на лекарствата. Тази информация може да бъде намерена на официалните правителствени уебсайтове, а CAK е определен от европейското законодателство като компетентния орган, който предоставя коректна информация за медикаменти, които нидерландски граждани носят със себе си в чужбина. Разбира се, аз направих това. Уведомих ги, че пътувам с автомобил до България, какви медикаменти приемам и по каква причина. Те ми издадоха документ, с който трябваше да отида в съда в Нидерландия, за да бъде поставен апостил. Казаха ми, че това е напълно достатъчно и че с този документ мога безпроблемно да използвам медикаментите си в България и да шофирам. По-късно потърсих и Националната здравноосигурителна каса в България, за да проверя дали информацията, която бях получила в Нидерландия, е вярна. Оттам ми потвърдиха, че CAK действително ми е дал правилни указания относно лекарствата, които приемам по лекарско предписание.

- Какво се случи в деня, в който колата ти беше спряна за полицейска проверка?

-       Една приятелка от Нидерландия ми беше на гости и сутринта решихме да отидем с колата и няколко кучета до езерото край Кула. Беше много горещ ден и кучетата можеха да поплуват. Почти бяхме стигнали, когато в насрещното платно се разминахме с полицейска кола. Няколко минути по-късно изведнъж видяхме, че ни следват, и ни подадоха сигнал да спрем. В този момент не разбирахме защо, тъй като не съм превишавала скоростта – пътят беше в изключително лошо състояние, с много дупки, които трябваше да заобикалям. След като спряхме, полицаите ме помолиха да направя тест за алкохол и наркотици – „рутинна проверка“, както казаха. Нямах нищо против и дори го приех с чувство за хумор. 

Докато тестът за наркотици не излезе „положителен“. Първоначално бях шокирана, защото не употребявам наркотици. После се сетих – лекарствата ми за ADHD! Разбира се, че те могат да дадат положителен резултат. Успокоих се, защото разполагах с официални документи от Нидерландия, заверени от съда, които доказват, че приемам тези медикаменти законно и че имам право да шофирам, докато ги приемам.  Помислих си, че като им покажа документите, всичко ще се изясни. Оказа се, че не е така. Полицаите ми казаха, че тези документи „тук не важат“ и че това лекарство „не е легално в България“.  Бях принудена под полицейски конвой да отида в болница, за да дам кръв и урина, които бяха изпратени в лаборатория. Колата и шофьорската ми книжка бяха иззети и бях отведена в полицейското управление. За щастие, не решиха да ме задържат за 24 часа и след около пет часа, прекарани в полицията, където се запознах с почти целия екип, ме пуснаха да се прибера. Между другото, медикаментите ми ми бяха върнати. След това трябваше да чакам резултатите от кръвните изследвания – нещо, което отне месеци.

Цялата ситуация беше изключително странна. Първоначално ми казаха, че това е „обикновена рутинна проверка“. След това дойде втора полицейска кола с полицай, който говореше сравнително добре английски, а после още една – с необходимата апаратура за теста за наркотици. Всичко беше много неясно и объркващо.

- Получи ли тогава правна помощ? Имаше ли в България някой, който да ти помогне или подкрепи?

-       Никой не ме информира за правата ми. Когато задавах въпроси като „Какви са възможностите ми? Какво мога да направя? Какво следва?“, на практика не получавах отговор. Нямах и възможност документите, които трябваше да подпиша, да бъдат преведени професионално – разчиташе се единствено на полицая, който говореше английски. След деня, в който бях спряна, започнах да звъня и да пиша имейли навсякъде, опитвайки се да разбера какво мога да направя. Полицията не ми даваше никаква яснота и не отговори на нито един мой въпрос. Свързах се с организации в Нидерландия и в България.  Свързах се с нидерландското посолство, обясних ситуацията и попитах какво мога да направя. Отговорът беше: „Е, добре дошла в България.“

В крайна сметка, след публикация във Фейсбук, влязох в контакт с български адвокат, който се съгласи да прегледа документите, които бях получила от полицията. Той установи, че имам само още няколко дни, за да подам жалба. Никой дотогава не ме беше информирал за това. Когато питах какво мога да направя, единственият отговор беше: „Чакайте резултатите от кръвните изследвания.“ Адвокатът подаде жалбата, но съдът постанови, че трябва да се изчака резултатът от кръвната проба и че дотогава няма да си върна нито шофьорската книжка, нито автомобила. Това беше изключително тежко за мен, защото знаех, че резултатът така или иначе ще е положителен заради медикаментите ми. Защо тогава трябваше да чакаме месеци? След месеци резултатът дойде – разбира се, положителен. Тогава в полицейското управление попитах за служебен (pro bono) адвокат. Отговорът беше: „Нямате право, защото сте виновна.“

Но след още няколко обаждания – аз до посолството, а посолството до полицията и т.н. –  ми казаха, че полицията все пак ми е осигурила служебен адвокат. Поисках и официален преводач, защото ми се струваше нередно полицай от същото управление, който ме беше спрял, да превежда с ограничени, непрофесионални познания по английски. Постоянно имах усещането, че подписвам документи, без да знам напълно какво пише в тях, и че не разбирам изцяло разговорите. Освен това адвокатът, осигурен от полицията, не говореше английски. Затова настоявах за независим преводач. По-късно разбрах, че и адвокатът, и преводачът са познати на полицията. Срещнах ги в полицейското управление, където за първи път – след многократни оплаквания до полицията и посолството – ми беше обяснено донякъде какви са правата ми. Предложиха ми сделка: още четири месеца без шофьорска книжка, глоба, конфискация на автомобила и заплащане на адвокатските разноски. Другият вариант беше да откажа сделката, да отида на съд и да обжалвам. Полицията изрично подчерта, че според закона може да ми бъде наложена присъда до три години лишаване от свобода. Това, разбира се, е плашещо. Вероятно и това беше целта. След нови разговори с посолството обаче тази формулировка беше смекчена до „условна присъда“.

-  Какво реши да предприеш?

-       Аз избрах втория вариант – да се боря, защото не съм престъпник и не съм направила нищо нередно. Адвокатът, който ме представляваше, извън срещата в полицейското управление, на практика повече не съм виждала или чувала по отношение на делото ми. Чувствах се напълно безпомощна – в държава, чийто език още не говорех, трябваше сама да разбера какви са правата ми. И не само това: дори когато най-накрая имах адвокат, пак имах усещането, че се боря съвсем сама. Часове наред седях пред компютъра и проучвах европейското, нидерландското и българското законодателство. Имате ли представа колко трудно е това за един обикновен човек? Особено като се има предвид, че българското законодателство в по-голямата си част е достъпно само на български. В крайна сметка сама се провъзгласих за „адвокат в процес на обучение“, защото нямах доверие, че официалният ми адвокат гледа отвъд българското законодателство, а според мен ставаше дума за конфликт в европейското право. Намерих релевантни европейски нормативни актове, събрах имейли от различни институции и изпратих всичко на адвоката.

- Как ти се отрази всичко това?

- Всичко това ми се отрази ужасно тежко. От енергична, млада и весела жена се превърнах в изтощено същество с хронична липса на сън. Тревогите, безсилието, усещането за несправедливост – защото аз не употребявам наркотици… – всичко това те смачква. За щастие имах много подкрепа от приятелите си и от семейството си в Нидерландия.

Тук, в България, нещата стояха по съвсем различен начин.  ADHD тук е много по-малко познато. А опитайте се да обясните на човек, който никога не е чувал за ADHD, че не сте луди и че лекарствата ви не са наркотици… А това, което със сигурност не помага, е когато някои полицаи са объркани относно професионалната си роля и се възприемат едновременно като съдии и като говорители на новините. Още преди изобщо да бъде насрочено съдебно заседание, жители на селото вече ми казваха, че полицията разправяла, че съм виновна и че няма да си получа обратно колата и шофьорската книжка.

- За теб колата не е лукс, а абсолютна необходимост за условията, в които живееш…

- Да, и да остана месеци наред без книжка и без автомобил беше много трудно и изтощително, защото живея в много отдалечено селце. Ако ти трябва нещо, трябва да отидеш до Видин – на половин час път с кола. Храна, аптека, строителен магазин, кучешка храна, болница… без кола не става. Куче, което спешно трябва да отиде наветеринар? Лош късмет – без автомобил няма как да стигнеш. В селото има само две малки магазинчета, където се плаща само в брой. А за да изтегля пари, трябваше първо да стигна до банкомат във Видин. Освен това беше разгарът на лятото – което тук означава, че водата и електричеството често спират. Обикновено това не е проблем: качвам се в колата, отивам до извора, пълня големи бутилки и така осигурявам вода за кучетата (и за себе си). А сега? Пешком – носене на бутилки, напред-назад, напред-назад. Кучетата все пак трябваше да пият вода… Липсата на електричество означаваше и че не можех да работя дистанционната си работа за Нидерландия. По принцип – никакъв проблем: отивам до Видин, намирам място с ток и всичко е наред. А сега? Понякога с дни нямаше никаква възможност да работя. Често си мислех да се върна в Нидерландия. Но имах у дома животни, които се нуждаеха от грижи – тях не можеш просто да изоставиш. И така месеци наред се влачех напълно изтощена.

- Какво се случи накрая?

- Бях съсипана. Когато най-накрая чух, че ще има съдебно дело, плаках от щастие. Най-после това щеше да приключи. Стегнах се, събрах кураж и влязох в съдебната зала с надежда. В крайна сметка все още си мислех: „Не съм направила нищо нередно, имам достатъчно доказателства, значи със сигурност ще ме оправдаят, нали?“ За съжаление… след няколко минути в съдебната зала надеждата ми беше напълно смазана. Госпожа съдията сякаш изобщо не слушаше информацията и не се интересуваше от доказателствата, които ние (адвокатът и аз) представяхме – изглеждаше сякаш вече е взела решението си предварително. Нещо повече: получих само около една минута да говоря. Беше ми обещано: „В края ще получите повече време да говорите.“ Но когато поисках да говоря, ми беше казано: „Не, приключихме. Сега ще взема решението си.“ Преводачът, който присъстваше, отново беше полицейският служител, който говореше английски и който също беше замесен в случая – което, разбира се, е доста странно. Междувременно вече имам протокола от делото и в него са записани неща, които изобщо не са ми били преведени (може би „по невнимание“). В крайна сметка съдията реши следното: получавам (и вече съм получила) обратно шофьорската си книжка и не трябва да плащам глоба. Но колата си не получавам обратно и получавам три месеца условна присъда с изпитателен срок от три години. Това означава, че ако в рамките на тези три години извърша нарушение, директно отивам в затвора – за минимум три месеца. Можех да обжалвам. Но ми казаха, че за целия период, докато делото продължава, нямаше да получа обратно шофьорската си книжка. А това щеше да отнеме поне няколко месеца до година (или дори повече). Имах 15 дена да реша. След почти една година без книжка просто не издържах повече. Бях напълно изтощена и без надежда за справедлив процес. 

-  Върнаха ли ти шофьорската книжка?

- След 15-ия ден можех да отида да си взема книжката – уж трябваше да е без проблеми, без плащане и без излишни формалности –  както ми беше казано. Но България нямаше да е България, ако нещата не се развиеха малко по-различно. Първият ми опит беше в петък – това беше 16-ият ден. Оказа се обаче, че съдията не е на работа и ми трябва печат, за който тя „забравила“ да спомене. След това напразно разкарване – обратно у дома и чакане да стане понеделник. В понеделник в 9ч сутринта съдията още не беше там и ме помолиха да се върна след един час, тогава щяла да дойде.  Е, това, разбира се, не се случи. Следобед най-сетне получих печата. И тогава изведнъж ми казаха, че трябва да платя около 300 евро, за да си получа обратно книжката.

Много странно – преди това ми беше казано, че няма да струва нищо. Едва след като срокът за обжалване изтече, изведнъж научавам, че трябва да платя.  И тогава си мислиш: „Е, това беше, нали?“ Не, разбира се, че не!  След това ми казаха, че трябва да премина и някакъв психологически тест, преди да ми върнат книжката.  Тестът, между другото, беше на български. И ако не го издържиш – сбогом, книжка… Знаеш ли онова чувство, когато просто ти идва до гуша? Е, аз точно това изпитах. И така в Пътна полиция, където трябваше да си взема книжката, направих огромен скандал. Нека кажем, че един психологически тест в този момент навярно нямаше да покаже много добри резултати. Но след часове говорене, заплахи с институции и – да – и крещене, накрая резултатът беше налице: получих си книжката обратно. Вероятно защото просто искаха да се отърват от мен.

Месеци по-късно получих и писмо, че трябва да платя и за адвоката – нещо, което също никога не ми беше казано предварително. В крайна сметка единственото, което исках, беше да помагам на пострадалите животни в България. Вместо това получих абсурден поглед отвътре към българската съдебна система и законодателство.

За мен това беше един мрачен, тежък период. Получих главоболия, финансови проблеми, гняв и тъга. И може би – един горчив урок: справедливостта и правосъдието не винаги вървят ръка за ръка.