През ХХІ век да защитаваш един сталинистки паметник и да твърдиш, че се бориш за демокрация – това очевидно са несъвместими неща, казва известната българска писателка
Христо Христов, desebg.com
Броени дни преди годишното поклонение в памет на жертвите на тоталитарния комунистически режим в концлагера „Белене“ на 1 юни 2024 г. на дунавския остров Персин тазгодишният специален гост на събитието писателката Теодора Димова отговаря в ексклузивно интервю за desebg.com на въпросите на журналиста Христо Христов, един от хората в Инициативната група, обединила личности и организации, които работят безвъзмездно и доброволно за подготовката на възпоменателното честване.
Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите „Емине“, „Майките“, „Адриана“, „Марма, Мариам“, „Влакът за Емаус”, „Поразените“, „Не ви познавам“. През 2007 г. „Майките“ спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. „Адриана“ е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. книгата ѝ „Марма, Мариам“ спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 г. Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 г. излезе романът ѝ „Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022 г, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос (2023). През 2023 г. от печат излезе романът ѝ „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. През април 2024 г. творбата бе отличена с наградата на „Цветето на Хеликон“ за най-продаван роман през 2023 г.
- Уважаема г-жо Димова, тази година вие сте първият специален гост от средите на интелектуалците на годишното поклонение в памет на жертвите на тоталитарния комунистически режим в концлагера „Белене“, след като през 2023 г. организаторите поканиха една важна и работеща българска институция – Комисията по досиетата с нейния председател Евтим Костадинов. Как приехте този избор и поканата за участие в това възпоменателно събитие?
– Приех поканата с голяма отговорност, но и с чувството, че не съм достойна за нея. Защото самият факт да си на това място на страданието и на несправедливостта, е изпитание. Като че ли духът на самите жертви ни кара да преминем през това изпитание, за да станем по-силни. Тази мрачна страница от нашата най-нова история трябва да бъде прочетена и осмислена и се надявам поклонението ни да допринесе за това.
- Кога за първи път чухте за лагера „Белене“ и при какви обстоятелства?
– Много отдавна, още преди 10 ноември. Моят скъп вуйчо, брат на майка ми – Тодор Бушев, ми говореше за лагерите, за изселванията, за жестокостите и перверзията на властта. След това ми казваше на никого да не казвам за тези неща, защото е опасно. Моето поколение носи този синдром на шизофренно раздвояване. Не вярвах на пропагандата, която ни обливаше отвсякъде, но не знаех и дали всичко, което ми разказва вуйчо ми, е истина.
- Сега след толкова години ви предстои да стъпите на остров Персин, да бъдете на Втори обект, където през 1949 г. комунистическият режим е създал лагера. Да се срещнете очи в очи с оцелели лагеристи и с родственици на жертви на лагера, които вече не са между живите. Какво е усещането ви за това място преди да го посетите и за срещата с такива хора?
- Усещането ми е за безсилие – че не мога да облекча или да наваксам онова, което те и техните близки са претърпели. Усещането ми е за гняв – че всеки един от нас го е допуснал, че всички ние сме виновни. Както казва Цветан Тодоров в книгата си „Тоталитарният опит”: „В тези страни всеки, макар и в много различни степени, е страдал от режима и едновременно с това е допринасял за неговото утвърждаване. Ето защо след рухването му населението бързо се поддаде на усещането, че е по-добре ”да обърне страницата”, преди дори да си направи труда да я прочете. Само няколко смели историци и интелектуалци устояха на това изкушение. Впрочем щетите, причинени от дългото господство на този режим, са дълбоки. Те не се отнасят само до политическите свободи или до принципите на справедливостта, които могат да бъдат възстановени сравнително лесно. Лъжливият, лицемерен характер на комунистическата пропаганда е задушил трайно грижата за общото благо, социална солидарност, а и доверието в закона. Кухо кънтящите принципи са довели до масов цинизъм и егоизъм.“
Ние като общество трябва да прочетем тази страница, колкото и да е болезнено и нелицеприятно. Само тогава ще можем да изкореним „масовия цинизъм и егоизъм”, само тогава ще можем да избегнем нови кризи в бъдеще. Иначе ще живеем с всички последствия от една непочистена рана.
- Вие сте писател, който много сериозно застъпва в творчеството си проблемите с комунистическото минало и със съдбата на неговите жертви. Какво ви подтиква да правите това, който е началният импулс, основната причина?
– В моето семейство няма пряко засегнати, репресирани и изселвани хора. Но за косвена жертва на този режим смятам баща ми Димитър Димов. Охулването и обругаването на неговия роман „Тютюн” в началото на 1952 г. е реален линч върху неговия автор. Обвинен е в най-тежките години на сталинския режим във всички възможни идеологически грехове. Да, той преработва романа, добавя нови 250 страници, но за сметка на това престава да пише. Чувствал е, че тези 250 страници не са от него. И не написва друг роман през следващите 15 години. Умира в най-зрялата и ползотворна за един писател възраст – на 56 години. Майка ми остава вдовица на 35 години. Аз оставам полусирак на ранна детска възраст. Българската литература загубва вероятно най-големите си ненаписани романи. Може би от тези дълбини идва импулсът да пиша на тези теми и изобщо да пиша.
- В романа си „Поразените“ героините ви са три жени, които се сблъскват с терора и ужаса на комунистическия режим веднага след 9 септември 1944 г. Това обаче са образи, които са силни в своята слабост и въпреки пораженията на диктатурата духът им е останал несломим. Разкажете как се спряхте на тях, как се роди тази история?
– Беше много опасно да се захвана с тази тема. Има доста примери, когато на тази тема се пише без позиция. Да се разказва за един исторически период, към който имаш съвсем категорично отношение, е вървене по тънък лед, който всеки миг може да се пропука, защото художествеността може да се окаже предпоставена, публицистиката може да измести фикцията, идеологизирането може да пречупи литературата.
Слава Богу, разбрах го в самото начало и инстинктивно като писател се вкопчих в образа на жените, заживях на мястото на всяка една от тях, представях си как те не са знаели нищо от онова, което ще им се случи, как метафизичното зло изведнъж, без предупреждение ги връхлита, интересно ми беше как реагира всяка една от тях – успяват ли да се съхранят или се поддават, или се пречупват. Някои устояват, други не.
Не можем да обвиняваме никого, защото не сме били на тяхно място. Можем единствено да си представяме как ние бихме реагирали, ако бяхме на тяхно място. И това вкопчване в трите героини и в детето Александра много ясно се усеща през целия роман. Това вкопчване, както аз го наричам, ме спаси от капаните, които са на всяка крачка, когато се пише за онзи период.
- Само преките потърпевши от комунистическите репресии и техните семейства ли са жертвите? Вие застъпвате тезата, че не само всички родени преди краха на комунистическата система през 1989 г. в България, но и след това са поразени от тоталитарната машина. Къде, според вас, днес може да видим пораженията на комунистическото минало?
– Както казва Цветан Тодоров – навсякъде. Но първо в самите нас. Тези поражения се скриха много надълбоко в душите ни, от време на време избухват. Отличителните им признаци са дивашката омраза, патологична агресия, цинизъм, егоизъм, алчност, безочливост, лицемерие – все неща от онази епоха, все същите бесове, които вилнеят и с които не можем да се справим. И една от причините е, че ние заровихме тази тема под пепелта на времето. А тази пепел е от изпепелените души на поколенията, преживели страданията.
- Последната ви книга „Не ви познавам“, която спечели наградата на „Хеликон“ за най-продаван роман за 2023 г., е продължение на романа ви „Поразените“. Какво е посланието на тази ваша последна творба?
– Трудно ми е да резюмирам посланието в едно изречение. Изкушенията се появяват за всеки човек. Появяват се и за Александра, детето от „Поразените”, което вече е зряла жена. Как реагираме на тези изкушения? Поддаваме ли се, познаваме ли себе си достатъчно добре, сигурни ли сме в себе си или във всеки от нас има тъмна зона, в която бродят бесовете?
За мен беше огромно предизвикателство да напиша този роман. Защото той разказва за всичко, през което всички минахме през последните години – ковид пандемията, социалните трусове, които и до днес продължават, руската агресия в Украйна. Това са три катастрофи, които последователно се стовариха върху нас, оставиха ни без дъх и без нерви. „Не ви познавам” се опитва да изговори и да осмисли тези катастрофи. В образите на романа са синтезирани проблемите, за които стана дума в нашия разговор.
- В едно от скорошните си медийни участия, имам предвид участието ви по Би Ти Ви на 1 май 2024 г., вие засегнахте един много сериозен проблем – проблема за нашата памет, как я пазим и как я защитаваме от посегателства. Защо е важна паметта в контекста на разговора за тоталитарния комунистически период в България и неговите зависимости, оказали влияние през прехода към демокрация? До какви подводни камъни може да отведе незнанието за историята ни за случилото се през 1944-1989 г.?
– Както казва Цветан Тодоров – до нови катастрофи. Без паметта новите поколения са оголени, без защита, без имунен механизъм, те могат да станат нова, много лесна жертва на същото зло, само че със сменен дрескод. В същността си то остава винаги едно и също, сменя само външния си облик. А в конкретни измерения – нека да видим как наследниците на палачите реставрират паметника на Бузлуджа, а мемориалът на остров Персин очаква личните усилия на група единомишленици, за да бъде превърнат в мемориал.
- Според вас на какво се дължат тези проблеми? На непроведената декомунизация в България или на наследения тежък комунистически манталитет? И или на непрекъснатата обвързаност на определени среди в България с Кремъл?
– Разбира се и на трите причини, които са свързани, произтичат една от друга и една друга се обуславят. Случайно ли е, че само в нашата от бившите комунистически държави не се проведе реална декомунизация и лустрация? През всичките години на прехода се повтаряха идни и същи полуистини, всичко се вършеше наполовина. Последното такова закъсняло и половинчато действие беше свалянето на фигурите на монумента на окупационната червена армия и заканите те да бъдат възстановени. През ХХІ век да защитаваш един сталинистки паметник и да твърдиш, че се бориш за демокрация – това очевидно са несъвместими неща. За много хора у нас т. нар. „друга гледна точка“ е единствената гледна точка. Тя се е превърнала в мироглед и този мироглед се е окопал в тоталитарното минало.
- Връщам ви към предстоящото честване на „Белене“. С ваше участие е организирано и съпътстващо събитие – среща-дискусия „Тоталитаризъм, жертви, памет“, която ще се проведе в читалището „Христо Ботев 1892 г.“ на гр. Белене от 17. 30 часа на 31 май 2024 г., в деня преди годишното поклонение. Какви са вашите очаквания за тази среща-дискусия?
– Очаквам на честването да се съберем съмишленици и така дискусията да се проведе приятелски, братски и задълбочено. Очаквам да присъстват някои от малцината останали живи лагеристи и да разкажат са своите страдания, за ужасите, които са изживели. Срещала съм се няколко пъти с такива хора и изпитвам преклонение пред техните съдби. Надявам се споделянето на трагизма да ни вдъхнови да пренесем паметта за него към следващото поколение.
- И на финала на нашия разговор може ли да „издадете“ какво подготвяте за самото поклонение като специален гост?
– Обмислям текста, който ще прочета – не трябва да е дълъг, но трябва да бъде силен. Трябва да бъде като изкупление. Може би ще споделя и някои от детските си спомени за това, което ми е разказвал вуйчо ми, защото той ми е отворил очите за това, което в „Белене“ ще видим на живо.