“Ние водим суров и скитнически живот; ходим от град на град, подобно на овце сред вълци. Ние страдаме от преследванията, както апостолите и мъчениците. Животът ни е живот, прекаран във въздържание, молитви и непрестанна работа, но всичко това е лесно, защото ние вече не сме от този свят.”
Истината за богомилите е една от най-дълбоко пазените тайни от Църквата. Някой все още се страхува да разберем колко съвършени са били богомилите, защото тяхната цел е освобождението, съвършенството - не „да имаш”, а „да бъдеш” - цел на изначалното християнство. Въпреки това и днес се питаме: Проклятие ли е за България богомилството, или има своето позитивно историческо значение? На този въпрос отговаря специално за Faktor.bg дфн Ерика Лазарова, изтъкнат наш културолог.
Аз бих поставила въпроса така: Ако богомилството е проклятие и заради него България била паднала под турско робство, защо е премазана Сърбия, където жупаните най-брутално се разправят с последователите на учението? Не богомилите са виновни за нахлуването на исляма – тази млада, напориста, варварска сила, устремена да срине устоите на християнската цивилизация. Мечът се изправя срещу културата, а загубилата своята цялост България, разкъсана на враждуващи феодални княжества, не устоява или по-точно не съумява да даде нужния отпор на настъпващите вражи пълчища.
За постигане на историческата истина не бива да бъде противопоставяно богомилството на догматичното християнство, а да се третира то като алтернативно, народно или дуалистично християнство. Много лесно може да се разбере кой вчера и днес има интерес да се вменява историческа вина на богомилите за българските исторически изпитания. Човек трябва да познава малко повече Средновековието и положението на обикновения човек в обществото, където крепостният селянин е не само социално безправен, но и абсолютно безгласен, за да си обясни учението на богомилите като паневропейски хуманистичен феномен – фактор за историческата еманципация на човека като ковач на собствената си съдба и това е едно парекселанс същностно ренесансово светоразбиране, лансирано за първи път от богомилите и техните западни следовници, известни като бугри (българи) патерени, торбеши, каатри, албигойци. И точно затова истинските познавачи на богомилството и на Изток, и на Запад го разглеждат като велико проторенесансово и проторефорторско учение, което, според мен, има ясно изразен паневропейски характер.
Живеем в една цивилизация, която ни е дала много свободи и не можем да си представим какво означава реалната несвобода на човека през онези „тъмни” векове. Чрез богомилското учение за първи път се свързват трите понятия, които са основополагащи за съвременната демократична цивилизация - равенство, братство и свобода. При това осем века, преди да се провъзгласи единството им като лозунг на Великата френска революция, която донесе еманципация на народите както от игото на канона, така и от игото на светските господари, за да може човек да стане господар на съдбата си.
Богомилите и техните западни братя катарите са против едноличната власт – царска и църковна, както са и срещу цезаро-папизма като синтез на църковните и светски господари. Да не забравяме, че едноличната царска власт е протомоделът на тиранията - пряко отрицание на демокрацията като най-доброто и справедливо обществено устройство. А създаденото по нашите земи богомилство утвърждава именно демократичните ценности, утвърждавани понастоящем като европейски ценности, виждайки в Христовото братство равенството между людете, а в правото на богопознание, четене Евангелието на роден език и спорове по евангелските постулати онова, което сме свикнали да наричаме свобода на словото, на вероизпеведанията и културен плурализъм. На другия полюс е амбицията на Църквата – и източноправославната, и католическата, да притежават монопол върху вярата, което днес някои изследователи наричат „християнски фундаментализъм”.
Богомилството е антикризисно съзнание, както и избор на етичен начин на живот. Понятието ерес всъщност означава не отпадане от християнската догматика, а избор. В социален план то предполага еманципация от социалното неравенство и привилегиите. Но е важно, че то се възприема през средните векове като еманципация от злото, като плод на развращаващото влиние на Сатаната – княза на този свят, създал и поддържащ „игото на Мамона”. Аз винаги давам пример с немския език, където феодализмът се определя чрез понятието Leibeigenschaft, тоест, като собственост не само върху земята, феода, но и като собственост върху физическото тяло на човека. Средновековната църква дори си присвоява правото да се обяви за “господарка на собствеността на собствеността, свободата и живота” на хората.
Догматическото християнство, отрекло се от автентичното евангелско учение като аскетичен братски живот в общини, е позволила сливането на светската и църковната власт, за да я насочи срещу обикновените хора, които са потискани чрез данъци и ангария. Гладът и епидемиите са били част от живота на селяните от Балканите до Пиринеите. Те виждат в богомилите и в техните западни превъплъщения хора, които отъждествяват принципа на Христовата любов с Евангелието. Като учение на любовта, то учи да възлюбиш ближния като себе си, да му съчувстваш и да бъдеш солидарен със стараднията му, готов да му помогнеш чрез съзнателно добротворчество.
Богомили и катари имат правотода се наричат „истински християни”. А простолюдието ги нарича „добри люде” заради големите им сърца, понеже дори когато т.нар. еретици загиват на кладите, те се молят за своите врагове, така както е казал Христос „Прощавайи възлюби враговете си”. Вярвайки, че по пътя на прераждането и усъвършенстването в единната космическа еволюция даже насилниците могат да станат добродетелни хора.
За съжаление, оригиналаната литература на богомилите е нарочно унищожена, както самите те са били съзнателно и последователно преследвани. Но верни на апостолския пример, те смело разпространяват Христовите принципи,обикаляйки Европа и „сеейки словото на живота”. Повечето факти за тях обаче научаваме от хулителни съчинения, насочени към „разобличаването на ереста” на всяка цена, несмущавайки се от откровени клевети и измислици, като например
обвиненята в бесовски танци и сексуални оргии
А в същото време ги корят, че били против брака, сексаи раждането на деца, въпреки че ако имаше и грам истина в подобни хули, самата ерес би изчезнала от само себе си, а летописците не биха я описвали като страховита епидемия, заплашваща „правата вяра”.
По тази причина е нужно да преобръщаме всяка думаи всеки факт в анти-бопомилската и анти-катарската литература, за да стигнем до истината посредством Хегелиански механизъм на отрицание на отрицанието на известните ни постулати. Защото и Инквизицията, и православните гонители на т.нар. еретици са кръвно заинтересувани да представят идеологическите си противници като хора елементарни, а следовниците им – като неуки селяци, както прави това Презвитер Козма, позволявайки си да разглежда като недостатъчно учен дори начинателя на учението поп Богомил. За да продължи с нападки срещу учениците му: „Където пък видят човек, който е прост и неучен, там сеят плевелите на учението си, като хулят наредбите, предадени на светите църкви.” Същото говори и инквизиторът Бернар Ги, пишейки в пълен разрез с практиката в Лангедок-Праванс, където катарското учение е възприето от мнозина представители на най-знатните родове, че това е ерес на простолюдието.
Въпреки че от историята е добре известно, че не става дума за простонародно учение, а за цялостна философска система, предполагаща етичния мироглед, противопоставящ добрияи всеблаг Господ, който не може да допусне злото и несправедливостта нито на този, нито в по-добрия свят на Отвъдното, на Сатаната като творец на материалния свят, който е краен и греховен по същността си. Човекът може да бъде спасен единствено като се превърне в Христородица, тоест, като роди Бог в сърцето си и се отрече от материалната си греховна природа, възприемайки тялото като „тъмница на душата”. Освен това богомилствотос право претендира, че е единственото автентично Христово учение, тъй като възстановява чистотата на евангелските приници и се бори с мамонизацията на вярата, отричайки меркатилността на клира.
Трява да се подчертае изрично и че богомилското учение не преповтаря по-ранни ереси, като манихейството, а създава собствен етически светоглед. Още по-неверни са тезите, че то е рожба на противопоставяне на неизживяното и отхвърлено със сила от Борис, Покръстителя, езичество. Напротив, както историята сочи, то възниква по времето на цар Петър и се разпространява сред второто поколение християни, които са достатъчно духовно издигнати, за да се интересуват от проблема за чистота на Христовите принципи и да ратуват за съхранение автентичното евангелско слово и апостолическия начин на живот в бедност, смирение, отричане на богатството и на властта като сатанински примамки.
Презвитер Козма като идеолог на църковната институция сякаш забравя, че сам Христос говори за съборност или духовно единение на вярващитеи за силата на молитвата не в специално съградени храмове, а в „тайната стаичка на сърцето”, обвинява богомилите едва ли не във всички смъртни грехове и епитетите, с които си слуги са всичко друго освен подходящи за един благ, любящ паството си и с чисто сърце духовен пастир:
“По-скоро ще вразумиш добитъка, отколкото еретика.
Свинята отминава бисера, а събира боклука. Така и еретиците поглъщат своя смрад, а отбягват божествените поучения.
И, както онзи, който стреля срещу мрамор, не само че няма да го пробие, но стрелата, като отскочи, ще удари тоя, който стои назад, така и този, който поучава еретика, не само че не ще го поучи, но ще разврати и някого от по-слабоумните. Но към кои прочее да ги причислим? Кому да ги уподобим? По-лоши са от глухите и слепи идоли. Идолите, понеже са от дърво и камък, нито виждат, нито чуват. Еретиците пък, понеже имат човешки мисли, доброволно се вкамениха и не познаха истинското учение. Но към бесовете ли да ги причисля? Та те са по-лоши и от тях. Бесовете се боят от Христовия кръст, а еретиците секат кръстовете и си правят от тях оръдия. Бесовете се боят от образа на господа, нарисуван на дъска; еретиците не се кланят на иконите и ги наричат идоли. Бесовете се боят от мощите на божите праведници и не смеят да се доближат до ковчезите, в които лежи безценното съкровище, дадено на християните да се избавят от всякаква беда. Еретиците пък се гаврят с тях и се надсмиват над нас, когато ни виждат да им се кланяме и да просим от тях помощ.”
Много са твърденията на Козма, които съзнателно изкривяват богомилските схващания. Богомилите не са врагове на Христа, а на Христовия кръст, на който е загинал. Та кой би се кланял на въжето, на което е обесен баща му?, казавали те. Или, според „Беседа против богомилите”, дуалистите-еретици считат, че не бива да се кляняме на кръста заради мъките Христови, които Спасителя изтъпрява на това оръдие за мъчение. Отричайки пък ритуалите и култовете, включително обожаването на икони и исвети мощи, вярващите се отдалечават от Христовото слово.
Самият Христос е подчертавал, че не бива да се кланяме на кумири. Нима нашата съвременна цивилизация не страда от идолофрения? Превръщаме всяко нещо е идол, в лъжеикони и лъжебогове. Това не е ли по-опасно? Говорим за модни икони и за идоли като футболисти, поп и рок звезди, артисти, манекени, загърбвайки истинските духовни ценности заради шампионите на необузданото потребление, които могат да си позволят имения за милиони, нови партньори едва ли не всеки месец или година...
Друго от обвиненията на Презвитера срещу богомилите е, че работят и в неделя, като едновременно с това ги обвинява, че са лентяи и дармоеди, просещи хляба си от невините люде, виждащи в тях мъченици на правдата, старадащи за убежденията си. А истината е , че богомилството се превръща в една религия на труда, в трудова етика. И Христос до 30-ата си година е бил дърводелец, изкарвал си е хляба със собствените си ръце, както и Йосиф, съпругът на майка му. Богомилите издигат принципа на общината, на комуната – основата на свободомислието и на създаването на демократичния ред в средновековна Европа. Защото в града човек не е пряко зависим от светските господарии вече не е крепостен,а работи и живее като субект на историята и на собствения си живот.
Изключително важно е да се отбележи още, че патосът на словата на Козма срещу уж недеятелния начин на живот на богомилите се дължи на страстното му желание да обяви за абсурден призивът да не се работи даром на богатите. В социалната практика на катарите е налице същият постулат за отказ от данъци и ангария, като обяснението отново има морален характер. В аналите на Инквизицията са съхранени интригуващи текстове в този аспект, възпроизвеждащи оригиналните им виждания по въпроса, според признанията на осъдените: “Папата и епископите, прелатите и духовниците, които притежават богатствата на този свят … са грабливи вълци и мъчители. На такива Христос не смята, че заслужават да им се предаде църквата…, на тях не трябва да им се подчиняваме.”
Както казва д-р Михаил Геновски: “Истинското богатство за съвършените богомили е било богатството на духа, богатство с добродетели и способност за добротворчество. Противници на наказанието, принудата и насилието, богомилите са отричали причиняването на смърт. Те са били не само против посягането върху човешки живот, а и върху живота на всяко живо същество…”
Като пример на съвпадение на думи и дела, Съвършените богомили и катари (у нас известни като дед или дедец”) били същински духовни водачи-будители, които, без да принуждават вярващите и слушателите-симпатизанти да се отказват от всички земни радости, ги вдъхновявали да изберат нравственото спасение. Техният алтруизъм и живот на доброволно и драговолно посвещение на общочовешкото добруване ги кара да забравят себе си. Или както сочат средновековните писатели Перегринус Просционус и Евервинус, те признавали, че живеят изключително за своите страдащи братя, презрели, подобно на първите християни, гоненията и чудовищните наказания, преминали вече граничната бразда между този греховен свят и същинското Божествено битие:
“Ние водим суров и скитнически живот; ходим от град на град, подобно на овце сред вълци. Ние страдаме от преследванията, както апостолите и мъчениците. Животът ни е живот, прекаран във въздържание, молитви и непрестанна работа, но всичко това е лесно, защото ние вече не сме от този свят.”
Важното е обаче, че изискването занай-строга аскеза към себе си, те заменят с поощряване практиката накачествен труд и братска обич между хората в кръговете на вярващите и симпатизантите. Достигат до схващането за самоценността на труда, интерпретиран като облагородяващо характера и помислите на човека средство.
От “лионските тъкачи” исторически започва утвърждаването на значимостта на производството на материални блага, стига то да не се свързва с присвояване плодовете на чуждия труд. Именно в Лион се заражда манифактурата като начало на индустриалната революция (а не в Англия като пионер на капиталистическото производство, както твърдят учебните по история!) и икономическият напредък върви паралелно с духовната революция в Окситания, издигаща нравствения човек като върховна ценност на мирозданието. Дори отявленият противник на катарите Бернар от Клерво ще напише: “Те не ядат хляба си бездейни, чрез труда на собствените си ръце осигуряват съществуването си.” А Свети Доминик, техен злостен гонител, ще заяви: „Живейте и се молете като катарите, борейки се с тях.”
Богомилството е едно паневропейско явление, което тръгва от България, преминава през Сърбия, Босна, Черна гора, Италия, Франция, Германия, дори Англия, а на изток достига до Урал чрез учението на стриголниците. Богомилите и катарите са същински родители на социалното съзнание и радетели за човешко достойнство. Те създават модел на реален, практически осъществим общочовешки хуманизъм. Един хуманизъм, който се основава на богоискателство и съзнателен стремеж за самоусъвършенстване. Това е една ежедневна школа по нравственост, където е много важно не просто да изпълняваш Десетте божи заповеди, но да бъдеш пример на скромност, трудолюбие, нравственост, въздържание. Те дори приемат ругателството като словоблудство, издигайки идеала за „Добри думи ,добри помисли, добри дела.” А ние днес забравихме, че добрите думи и добрите дела трябва да бъдат в единство.
Ако трябва най-лаконично да бъде характеризирана есенцията или ядрото набогомило-катарската етика, е необходимо преди всичко да се акцентира върху поантата на следване принципите на себепречистването-самовъзвисяване и служенето-себеотдаване, определящи нравствения начин на живот като единствено допустим за поелите по пътя на “истинското християнство”. Затова тя с право може да бъде определена като етика на съзнателното добротворчество, мотивирано от абсолютно безкористна любов, състрадание към ближния и желание да бъде въздигнат той до първичната чистота на Бога. Но за да служиш на другите, най-напред сам трябва да изгориш в огъня на съзнателното усъвършенстване всичко онова, което се свързва с тленното битие като греховност.
Утвърждава се ценността на добродетелния живот без компромиси, а имплицитно заложеният в програмата за нравствено прераждане богомило-катарски хуманизъм е подчертано оптимистичен. Тъй като залага върху способността на всеки човек да достигне етическо съвършенство по пътя на последователно добродетелния живот за другите, а не ориентиран единствено към собственото спасение.
По тази причина е правилно да се говори не толкова за религиозно-нравствената, а за религиозно-социалната същност на светогледния преврат, осъществен от богомило-катарското движение за етическо реформиране на църквата и целокупния живот според принципите на автентичното християнство. Нравственият им ригоризъм и максимализъм служат на най-благородната цел: формиране на нова култура на човеколюбието и нравственото благородство, първообраза на която откриваме в практиката на богомилските общини на територията на България и Хърватска, както и в т.нар. Провансалска култура.
Още в края на първото хилядолетие най-хулената българска ерес става защитник на всички онеправдани. Потиснатите слоеве на цяла Европа откриват в нея лек за социалното си страдание. Да помагат на другите за тях е борба за човешко добруване, а не е момент на показна филантропия сред усилията за оцеляване или показна добродетел, каквато често е заиграването с благотворителни мероприятия на висшите класи, а цялостна алтруистична философия на живота.
Много важно е да се изтъкне, че богомило-катарският егалитаризмът включва разбирането за равенството на мъжете и жените, които не са безгласно “ребро адамово”. Известни са жени съвършени богомили у нас и “перфекти” в Лангедок и Прованс, които дори имали право да дават утешение - върховното тайнство. Защото са изминали пътя на духовната еволюция, подобно на представителите на силния пол и са се оказали достойни в изпитанията на плътта, отказвайки се от примамките на всичко лъстиво-светско. Жените също са способни на съзнателен морален избор на Доброто пред Злото и безрезервно служене на идеята за нравственото самоусъвршенстване чрез добротворчество като единствено възможния път за превръщане на Човека в Син Божи. В този смисъл всекиистински християнин е способен да бъде Богородица или Христородица, тоест, да роди Бога в себе си. Социалната и религиозната свобода са неразделно свързани. Отказът от робуването на телесността е залог за преодоляване на нейните примамки - от изкушенията на плътта като сладострастие и хищнически апетити за власт и собственост до многото форми на егоизма, възгордяването и експлоатация на Ближния. За възвишения богомило-катарски морал е непримелива цената на богатството, постигнато чрез принуждаване на обикновените трудови хора към непосилен насилствен труд за светските и църковните господари и най-жестоки наказания при отказ от изпълняване на феодалните повинности, правещи от крепостниците де факто роби на владетелите от двете йерархии.
Громейки с най-остри слова култа към Златото и богатите като слуги на Сатаната, християните-дуалисти призовават да не се ламти за чуждото и да не се въздига в идеал на земното съществуване охолството. Облечена в съвременни понятия, при богомило-катарската етическа традиция става дума за социо-етически отказ от неравнопоставеността между човеците, продиктуван от желание за човещина и справедливост. В пълен контраст с насилието над личността на обикновените трудови хора е етиката на труда в катарската идеология и практика. За катарите, т.нар. “лионски тъкачи” и валдензите - като “ереси”, следващи всъщност канона на богомилското учение, е характерно издигането на труда като висша форма на служене на Господ. Като тук е очевадна връзката с популярната през вековете българска пословица “Лозето не ще молитва, а иска мотика”, въплъщава разбирането за труда не като тегоба, а начин на достойно, антипаразитно съществуване на човека.
Този факт Йордан Иванов разкрива по блестящ начин: “И като схващали целта на живота като борба срещу злото начало, богомилите не само хулели богатите, ругаели старейшините, укорявали болярите, ненавиждали царя (вариант: властта), но подбуждали робите и крепостните да не работят на своите господари и обявявали за омразни ония, които работели на царя; те дори прибирали в своята среда избягалите от господаря роби. Това им поведение идвало от желание за човещина и равенство в обществото, но не било бунтарство с цел да съсипят държавния институт.”
Споменах, че особено значима е ролята на самосъзнаването на отделния човек като личност, способна да бъде богоравна по чистота и устременост на духа, наистина да бъде Божие чедо. Но за това е крайно нужна просвета, насочена към всички, независимо от обществено положение, възраст, пол. Образованият човек е човек в пълния смисъл на думата. Той е виждащ, прогледнал, защото е проникнал в смисълаи същността на Словото, а Словото е Бог. Жизнено важно е да може да чете или поне да разсъждава и да тълкува Божественото слово. В това е една от най-съществените отлики от официалното християнство, залагащо върху сляпото покорство пред канони и санове, страхуващо се неистово от самостоятелно мислещите и затова забраняващо четенето на Библията и Евангелието на простонароден език. Владетели и търсещи люде от всички социални слоеве, рицари и хора на перото възприемат възгледите им. Имали са и свои учени с титли. Инквизиторът Бонакурсуз, преди да предаде вярата си и да влезе триумфално обратно в лоното на католицизма, е бил известен като „докторът на катарите”, но е имало още много „ангелски доктори”, както са наричали самите дуалисти учените си братя.
На разбирането за изключителност по рождение, богомило-катарската етика противопоставя духовния аристократизъм като степен на лично постигната нравствена еволюция. Тръгвайки от изискването за съзнателен избор на Доброто пред Злото, т.нар. еретици предпоставят нравствения начин на живот като задължителен. Философията на индивидуализма става път за социално демократизиране. Една нова етика на човешкото съвършенство, чиито еманация е творчеството, става вдъхновение на обществените представи, признаващи изначалното равенство на хората пред Бога и избраничеството по талант, а не по рождение или богатство. Важни са не благородството по рождение, скрепено с дълга редица предшественици със “синя кръв” и богатство, а личните добродетели, които правят например изявения поет достоен за рицарски сан.
Етиката на съзнателното, цялостно и последователно, себеусъвършенстване се представя от богомили и катари като Стълба на битието, водеща пряко към Рая. Шестте базисни добродетели в тяхната етика са равенство (paratge), братство, любов към Ближния, чистота, чест (pretz), толерантност (convivenzia) и непрестанно самоусъвършенстване - все думи, забравени от постмодерната цивилизация.
Споменатите понятия на езика лангедок са особено показателни. Те разкриват новото мислене на онази част от Средновековна Европа, която се е разделила с илюзиите за самоценността на сан и имущество, обявявайки човека като ценност сам по себе си. Оттук и утвърждаване егалитаризмът като световъзприемане, а не просто социален принцип. Съответно, братята “во Христе” са свързани от доброжелателна обич и съчувствие към страдащите, от желание за активна взаимопомощ и разбиране на Другия като висша форма на толерантност, манифестирани във всекидневния живот на богомилските и катарски общини като самоуправляващи се на демократичния принцип на висшегласието, тоест функционирайки като комуни.
В същия контекст е необходимо да се допълни, че няма добродетел, налична в официалната църковната практика, която да не е горещо препоръчвана и практикувана от богомили и катари. Например в т.нар. Лествица като наръчник по морално поведение на монасите-отшелници в православието няма и един-единствен пункт на пожелателна аскеза, който да не пресъства в още по-стриктна и пълна форма у богомили и катари, съчетавайки изискване за пълна физическа и нравствена чистота, за въздържание от съблазънта на кулинарията и похотта, от злите помисли и отказ от благодатта на негневливостта. Достатъчно е да се прочете внимателно Стъпало 15, посветено на нетленната чистота и целомъдрие, което тленните придобиват с труд и пот, за да се уверим доколко християнски по дух е устремът на богомилите, отричащи всичко светско като дело на сатаната в условията на земно съществувание, определяно на библейски език земята като “юдол страдания”.
Всеки богомил и катар с чиста съвест може да се подпише под пунктовете, представящи целомъдрието като идеал на Христовата нравственост:
“4. Целомъдрието е всеобхватно название на всички добродетели.
- Целомъдрието е чистота на душата и тялото…
7. Целомъдрен е онзи, който завинаги е придобил пълна нечувствителност към различието на телата…
- През целия си живот не вярвай на това тленно тяло и не му се надявай,
докато не се явиш пред Христа.”
Пак позовавайки се на “Лествицата” не мога да не изразя учудването си защо предмет на такова нападане е постулата на богомили и катари за греховността на плътската връзка между мъжа и жената, макар и узаконена от Църквата в брак, щом скопяването - в буквален и в метафоричен смисъл, се възприема като етически приемливо, съгласно пункт 21 от същото Стъпало 15: “Някои ублажават скопците по природа, че са се избавили от изтезанията на плътта; а аз ублажавам всекидневните скопци, които с разум, като с нож, са се обучили да се скопяват.”
Но докато официалното християнство на думи облажава безбрачието на “Христовите избраници”, а на дело води безпорядъчен живот, богомилите, а и катарите по-късно виждат в безбрачието наред с утвърждаване на целомъдрието и отказ от узаконяване живота на социално неравенство и узаконена експлоатация. Тоест, интерпретират го като отричане правата на човека и свеждането му до оръдие на труда в интерес на феодали и църковни господари. А за тях официалната доктрина твърди, че властта им е от бога. И то не само на свещениците, но и царе и боляри, като поставени от Бога над простолюдието.
Накратко, няма фрапантна разлика в самите представи за етически живот у “православни” и “еретици”. Огромната разлика е в стила на житейското поведение и целите на съществуването, като при богомилии катари е налице тъждественост на религиозно-нравствените и социално-етичните цели. От практикуването на моралните принципи проличава ясно, че следването на нравствения образец е по-скоро изключение у представителите на официалната вяра и мяра на поведение за т.нар. еретици. По тази причина е направо нелепо, когато църковни историци и на Изток, и на Запад се стараят да изпразнят от съдържание техния висок морал, представяйки го като лицемерие. Когато заявяват, както свидетелства непримиримият им противник Евтимий Зигавин, че водят по-праведен живот от църковнослужителите и монасите, те всъщност изричат присъда над разминаването между проповядваното и живяното Христово слово у своите врагове.
Признаване етическата стойност на индивидуалното нравствено усъвършенстване е неразривно свързана с мисионерската им роля по формиране на една едновременно демократична и аристократична философия на човека. Никакви титли, съсловни привилегии и богатства не могат да покачат собствената ценност на даден човек, ако той не се докаже като нравствена личност, и по-точно, като активен нравствен субект, творящ добро за ближните си, въздържащ се от всяко злодеяние и устремен къмнепрекъснатото си самоусъвършенстване. Това е и един от световноисторическите приноси на българскато средновековно волнодумие, от което тръгват еретичните начала на човещината през средните векове, както ще изтъкне виднят наш народпидсхолог и културисторик д-р Найден Шейтанов.
За т.нар. еретици уважението към човека е преди всичко уважение към божествената искра, заложена от Всевишния, предполагаща толерантност и чувство за нравствена отговорност пред Битието. Точно това е наистина новото и уникалното в богомило-катарската философия. Ако християнската религия е първата, която постулира равенството като религиозна ценност и реабилитира социалната пълноценност на страдащите и низшите като Христови братя, смъквайки измамния ореол на богатството и властта като (псевдо)богоизбранност, то богомили и катари не просто се връщат към изначалните Христови нравствени ценности, но и постулират социалното равенство като нормално обществено състояние. Тяхната нравствена философия предпоставя братството и равенството не само като желано и дължимо, но и като естествено обществено състояние. А това е най-предизвикателното, а за управляващите – скандално и обществено опасно. Понеже подстрекава към обществено неподчинение и оспорва вечността на социалното неравенство и неговата божествена легитимация. Или както ще напише презвитер Козма в раздела „За властта и управниците”:
„Еретиците се осъждат двойно, като разпространяват друго учение, понеже са нови апостоли и предтечи на антихриста и понеже подготвят хората да приемат погибелния син.
Като хулят богатите, учат своите да не се подчиняват на господарите си; ненавиждат царя; ругаят старейшините; укоряват болярите; мислят, че са омразни на бога, които работят на царя, и заповядват на всеки слуга да не работи на своя господар.
Но и по този въпрос да напомним на христолюбците, апостолските и пророчески думи и поучения, за да посрамим безсрамните еретици, защото царете и болярите са поставени от бога. Послушайте какво казва божията премъдрост: „Чрез мене царете царуват и повелителите в мене управляват земята; аз обичам, които мене обичат; и които ме търсят, ще ме намерят; богатството и славата са мои...”
Козма направо казва в “Беседата”, че всеки човек да се покорява на властниците, защото те са създадени и помазани от Бога. Респективно, онези, които се противят на властниците, се противят на “Божията наредба”.
Богопокорният, смирен свещенослужител обвинява в еретическо неподчинение онези, които не се примиряват да скланят глава и да приемат като подразбиращо се да робуват на силните на деня, дори когато става въпрос за паталогично зли овластени люде: „Раби, със страх покорявайте се във всичко на господарите, не само на добрите и прозорливите, но и на злите! Защото, каква похвала е, ако търпите, когато ви наказват, загдето сте сгрешили? Но ако търпите, когато сте направили добро (а ви наказват), това е благодат от бога. Защото затова сте и призвани, както и Христос умря за нас, като ви остави пример да вървите по неговите стъпки.”
Критиците на богомилството вчера и днес прекрасно са вникнали в непримиримостта му към недостойното за живот. Те не се страхуват да се противопоставят с думи, а когато трябва и с дела, на несправедливите и жестоки управници. Затова в „Бориловия синодик” отчетливо се напада именно възможността за разплата с тях. Като най-тежък грях, поради априорно приетата и поддържана от църквата теза за божествеността на всяка власт, бива заклеймяван всеки опит за експроприация властта на господстващите класи:”...да бъдат проклети онези, които, дали с магия, заклинание, колдовство, дяволска черна магия или отрова, се опитват да навредят на царя, поставен от Бога...” – четем в„Бориловия синодик”, който също не пести думи на омраза и охулване на еретиците.
Екзистенциалната ситуация на средновековния еретик е особено трудна и дори опасна, понеже той, пак според съвременния категориален апарат на екзистенциализма, е осъден да избира, като изборът му е нравствено детерминиран и той целенасочено избира Доброто като безалтернативно поведение на служене на Евангелските ценности.
Богомилството, а и по-късната му, европейска проекция - катарството, са дълбоко нравствено учение, културно мисионерство. Това е една етична светогледна система, която е едновременно хуманистична философия на равенството и култура на бунта срещу унижаващите човека социални порядки, неприемане на злото и възвеличаване на индивидуалните усилия за себеусъвършенстване.
Богомилството е духовната матрица на нов тип хора. Това учение е изпреварило времето си. Обвинените за еретици осъзнават столетия преди Оскар Уайлд и Ерих Фром, че е важно не „да имаш”, а „да бъдеш”. Богомилите са първите общественици в епохата след раждането на Христа, които издигат глас в защита на демократичните принципи, оспорвайки божествения произход на властта и привилегиите.
Когато загива на кладата, т.нар. последен катар Белибасте (макар клади да е имало и след тази дата, разбира се!), той се провиква към наблюдаващите аутодафето: „След 700 години лавърът отново ще се раззелени”. Тоест, дървото на това нравствено учение отново ще въздигне клони.И наистина, през последните десетилетия се наблюдава засилен интерес към богомилствоот и катарството като една философия на живота, която остава вярна на истинските евангелски ценности и преди всичко на принципа „Бог е любов”. Затова аз бих перефразирала една известна фраза от близкото минало така: „700 години не стигат, за да бъдат забарвени словата на братствот, равнствот, любовта и свободата.”
